Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (2)

Глава 1

Тя хвърли поглед през френските прозорци към езерото. На отсрещния бряг светлините на хотел „Вила Д’Есте“ се отразяваха във водата.

Беше жена с класическа неаполитанска красота. Но устните й говореха за раздразнителен нрав. Големи и пълни, те заемаха по-голямата част от лицето й, украсено с поредица от извивки: на високите скули, големите издължени очи, малката брадичка, кръглото чело. Тежката й коса с цвят на абанос беше права, с леко подвити краища и достигаше до раменете й. Извивките продължаваха надолу към тънката шия и тялото с изящна талия, големи гърди и дълги крака.

Тя носеше простичка рокля, вталена и изрязана около раменете, хубава поради везаната коприна, от която бе ушита, и тъмните шарки в различни оттенъци на синьото. Кожата й приличаше на кадифе, поставено под стъкло.

Красотата направляваше мислите й. От ранна възраст тя й бе предопределила съдба, различна от тази на повечето жени. Красотата беше оръжие и средство, с което да напредва в живота. Бронирана кола, която я предпазваше от неудобствата и униженията. Не беше глупава и ако тялото й бе малко по-некрасиво, умът й можеше да се развие свободно и да прекрачи отвъд границите на сиянието, което красотата й излъчваше. Но движейки се в бронираната си кола, тя не можеше да види нищо.

Такива жени не могат да не бъдат егоцентрични: толкова очи ги гледат, толкова уши ги слушат. Ако са достатъчно силни да преживеят мига, в който красотата започне да угасва, тогава идва ред за изява на духа; но подобни превъплъщения са рядкост. Угасващата красота обикновено е съпроводена с болка от това, че природата ще си вземе назад нещо, което преди това щедро е дарила.

Вратата зад гърба й се отвори, момичето влезе в стаята и тя се обърна. Момичето можеше да бъде единствено нейна дъщеря. То беше копие на майка си, но още неоформено и по детски палаво. Лицето на детето беше светло, подвижно и безгрижно, невинно и открито. По него нямаше и следа от раздразнителност, макар че устните бяха нацупени, а погледът — ядосан.

— Мразя я, мамо! Мразя я!

— Защо?

— Бях си научила по алгебра! Направих каквото можах, но тази жена никога не е доволна. Сега пък ми каза, че утре пак трябва цял час да се занимавам с алгебра.

Жената прегърна детето.

— Пинта, трябва да полагаш повече усилия, иначе като се върнеш в училище, ще бъдеш по-назад от другите.

Детето я погледна с нетърпение.

— Кога, мамо? Кога ще се върна в училище? Не искам гувернантка!

Жената пусна детето и отново погледна към отсрещния бряг на езерото.

— Скоро, Пинта. Тази вечер баща ти се връща, ще поговоря с него. Бъди търпелива, cara^[1], няма да е задълго.

Тя се обърна към нея и се усмихна.

— Но и в училище ще трябва да учиш алгебра.

— Нямам нищо против — засмя се момичето. — В училище учителите задават въпроси на много деца, а на гувернантката трябва да отговарям сама. Не е смешно, мамо. Моля те, нека бъде по-скоро!

Тя се надигна на пръсти и прегърна майка си.

— Ще бъде скоро — отвърна й тя. — Обещавам ти!

* * *

Със смесени чувства Еторе Балето пътуваше с колата си от Милано към Комо. След седмицата, прекарана далеч от къщи, той чувстваше липсата на Рика и Пинта, но завръщането у дома предвещаваше буря. Трябваше да вземе решения, които Рика нямаше да одобри и следователно нямаше да приеме. Той бързо караше голямата ланча сред натоварения вечерен трафик, като автоматично поглеждаше пътя.

През тринайсетте години съпружески живот Еторе се бе научил да гледа трезво на трудностите. Той се замисли за тези години и се запита дали не съжалява за тях, но не успя да намери отговор на този въпрос. През целия си брак с Рика бе като дрогиран. А когато не спираш наркотика, не можеш да прецениш ефекта му.

Не се мислеше за нерешителен човек, а и приятелите му не го смятаха за такъв. Положението беше просто: имаше красива, своенравна и егоцентрична съпруга. Знаеше, че тя няма да се промени, така че трябваше или да я приеме, или да я напусне. Отдавна бе намерил решението. Можеше да я приеме, но не и да я напусне.

В първите дни от брачния им живот преживяването бе по-скоро физическо, отколкото духовно. Еторе съзнателно вкусваше удоволствието, без да се ограничава. Сега го бе обзело чувство за собственост: опияняваща гордост от притежанието, а, от друга страна, от завистта и дори уважението на мъжете, които не я притежаваха. Той бе един възторжен и самодоволен наркоман.

Ланчата зави там, където пътят се отклоняваше към езерото. Мислите му се върнаха към Пинта. Той обичаше дъщеря си — това беше безспорно, но любовта му към нея бе повърхностна. В спектъра на чувствата му ярките цветове бяха погълнати от Рика. За Еторе момичето не беше отделен индивид, а по-скоро придатък към майка си. Обикновено детето властва над половината, понякога дори над цялото сърце на баща си; но любовта на Еторе към Пинта бе любов в сянка.

Тримата седнаха на масата за вечеря: Еторе и Рика — един срещу друг в двата края на огромна махагонова маса, Пинта — помежду им. Прислужницата започна да сервира. Беше изискана формална вечеря, на която липсваше семейна топлота. Това се дължеше на факта, че за Рика храненето бе нещо като церемония, която създаваше онова особено напрежение, предшестващо всеки конфликт.

Рика нежно посрещна съпруга си, приготви му голямо мартини и с умерен интерес изслуша разказа му за пътуването до Рим. Когато Пинта излезе от стаята, тя му каза, че детето се чувства нещастно и че трябва да направят нещо.

Еторе кимна с разбиране и каза:

— Ще го обсъдим след вечеря, когато тя си легне. Вече съм помислил за това.

Тогава тя разбра, че спорът ще бъде неизбежен, и по време на вечерята обмисляше тактическите си ходове. Пинта долови напрегнатата атмосфера, отгатна вероятната причина за нея и запази мълчание. Веднага щом вечерята приключи, момичето се извини и скочи да целуне родителите си.

— Това учене по алгебра ми причинява главоболие — набързо обясни тя. — Отивам да си легна.

Пинта излезе и настъпи тишина. Накрая Рика заговори:

— Тя не харесва гувернантката си.

Еторе вдигна рамене.

— Не я обвинявам. Освен това се чувства самотна без приятелите си от училище.

Той стана, отиде до бара, сипа си коняк и започна бавно да отпива, докато прислужницата прибираше масата. Когато тя затвори вратата след себе си, Еторе каза:

— Рика, да погледнем на положението трезво. Първо, Пинта трябва да се върне в училище и, второ, трябва да ограничиш излишните си разходи.

— Излишните разходи?

— Знаеш какво имам предвид. Когато искаш нещо, никога не се замисляш за цената — той посочи картината на стената. — Докато ме нямаше през последния месец, ти си купила това за осем милиона лири.

— Но това е картина на Пол Клее — отговори тя. — И е добра покупка. Не ти ли харесва?

Еторе поклати раздразнено глава.

— Не това е проблемът. Ние просто не можем да си го позволим. Ти знаеш, че бизнесът не върви добре. Всъщност върви много зле. Заради цялата тази бъркотия с правителството и конкуренцията от Далечния изток тази година ще имаме значителни загуби, а аз съм затънал в големи дългове към банките.

— Колко големи?

Той ядосано сви рамене.

— Четиристотин милиона лири.

Рика сви рамене на свой ред.

— Както казваше баща ми, за достойнството на един човек може да се съди по това, което има или което притежава. Само парите имат значение.

Еторе избухна:

— Баща ти е живял в друг свят. И ако не беше умрял в леглото си с онези две невръстни курви, щеше да преживее най-отвратителния банкрут, който някога е виждала тази страна!

Рика се усмихна подигравателно.

— О, татко живееше с такъв усет за времето, с толкова стил! Нещо, което ти липсва дори при твоя безупречен произход.

Той запази самообладание.

— Трябва да приемеш фактите, Рика. Не можеш все така лекомислено да пръскаш пари. Ако не стигна до споразумение с банките през следващия месец, ще имам сериозни неприятности.

Тя помълча известно време — размишляваше. После попита:

— Какво възнамеряваш да правиш?

Еторе заговори внимателно, като се стараеше жена му да го разбере.

— Проблемите са два. Първо, ние губим монопола върху везаната коприна. Китайците в Хонконг вече са усъвършенствали техниката си и купуват преждата от други страни с двайсет процента по-евтино отколкото аз. Така към края на годината вече ще сме изгубили пазара за естествена коприна. Можем да ги конкурираме, като максимално увеличим асортимента на материите и разнообразим моделите. Трябва да наблегнем на продажбата на модни и стилни продукти.

Рика внимателно го изслуша. След това попита:

— В такъв случай какво те спира?

— Машините — отвърна той. — Нашите машини за везане са отпреди двайсет години. Много са бавни, добри са само за основните тъкани. Трябва да подменим оборудването с машини „Морат“ и „Лебосе“, а всяка от тях струва трийсет милиона.

— А банките няма ли да помогнат?

Преди да й отговори, той се обърна към бара и си сипа още коняк.

— Ето че стигнахме до следващия проблем. Фабриката вече е ипотекирана, а също и къщата, и апартаментът в Рим. Затова сега се нуждая от заем, за да закупя машини. Трябва ми поръчителство от външен човек. Сега работя тъкмо върху това.

— Говори ли с Вико?

Той овладя раздразнението си.

— Разбира се, че говорих. Следващата седмица отново ще обядваме заедно и ще обсъдим въпроса. Cara, искам само да си наясно с нашите проблеми. Недей да харчиш пари, без да мислиш.

— Нима трябва да променя целия си начин на живот само защото ти искаш да се конкурираш с онези китайци? — и тя отново се усмихна, но този път без подигравка. — Еторе, донеси ми един коняк, моля те.

Той й сипа питие, мина зад нея и се приближи към масата. Рика остана абсолютно неподвижна. Той остави чашата на масата, протегна ръка към главата й, отмести косите и докосна врата й. Тя вдигна ръка и я постави върху неговата, стисна пръстите му и започна да движи ръката му нагоре-надолу. Еторе усещаше допира на косата й. Рика стана, обърна се и го целуна по очите и устните. След това тихо каза:

— Скъпи, не се безпокой. Сигурна съм, че Вико ще измисли нещо.

В леглото тя отново го целуна по очите, прегърна го и утеши тялото му, а за кратко и сърцето му.

Той лежеше върху завивките на разкошното старо легло. Рика стоеше гола и се готвеше да слезе долу, за да донесе още коняк и цигари. Еторе си помисли, че тя го обгражда с такова внимание само след като са правили любов. Когато правеха любов, Рика винаги поемаше инициативата. Тя го ръководеше и насочваше, но все пак се държеше като жена — приличаше на съвършена танцьорка, която води послушния си партньор. След това се чувстваше слаб, но не изтощен. Беше като цигулка, на която са свирили дълго време — с отпуснати струни.

Рика влезе в спалнята с голяма чаша коняк в едната ръка и цигари в другата. Подаде му чашата и застана до леглото, за да запали две дълги цигари. След любовното преживяване тя приличаше на роза с остри бодли и екзотично ухание.

Еторе направи усилие, за да се върне към действителността.

— Пинта трябва да тръгне отново на училище — каза той с равен глас. — Гувернантката не й е от полза. Вече е на единайсет, започва да изостава.

Рика отново се мушна в леглото и му подаде запалената цигара.

— Съгласна съм — за негово учудване каза тя. — Още вчера говорих за това с Джина. Нали знаеш, че Алдо и Мариела заминават за Швейцария. Ще учат в добро училище недалеч от Женева, където се преподава на италиански. Там има много италиански деца.

Еторе се надигна в леглото.

— Но от това няма полза, Рика. Далеч от къщи тя ще се чувства още по-нещастна, а и знаеш колко ще ни струва това училище. Вико е преуспяващ адвокат, трупа пари, повечето от които са вложени зад граница. Освен това те прекарват много време в Женева.

Рика оправи възглавницата зад гърба си и реши да пристъпи към разговора, за който предполагаше, че ще бъде доста труден.

— Еторе, вече съм помислила за всичко. Ще продадем апартамента в Рим — сега цените са добри, а и Рим вече стана ужасно скучен. Ще използваме парите, за да купим апартамент в Женева — само на трийсет минути път от Милано със самолета, дотук пътят с кола е толкова.

Той въздъхна, но тя продължи:

— Освен това аз много се отегчавам тук през зимата, а през по-голямата част от времето ти си далеч от къщи или в Милано. Бих могла да прекарвам много време в Женева и да бъда с Пинта през уикендите, а и ти можеш да идваш тогава.

Рика завърши с интонация, изпълнена с изключително благоразумие. Еторе каза нетърпеливо:

— Скъпа, както вече ти обясних, апартаментът в Рим е ипотекиран. Ако го продам, всички пари ще отидат в банката и няма да си ги получа обратно. Освен това Женева е най-скъпият град в света. Цените на недвижимите имоти там са двойно по-високи от тези в Рим. Дори ако можех да изпълня желанието ти, бихме могли да си позволим само едно малко местенце, в което ти не би поискала да останеш дори през уикенда.

Последва дълга тягостна тишина, през която Рика обмисляше казаното. Накрая легна, издърпа завивката до брадичката си и каза:

— Добре, но ще трябва да измислиш нещо. Детето ми не е в безопасност. Няма да позволя Пинта да бъде изложена на риск. Виж какво се случи с детето на семейство Мачети. Беше отвлечено пред училище — тонът й се повиши, — точно пред училище, посред бял ден. В Милано! Не мислиш ли за дъщеря си? Трябва да намериш изход.

Той отговори спокойно:

— Рика, вече сме говорили за това. Семейство Мачети са едни от най-богатите хора в Милано. Никой не би отвлякъл Пинта. Бог ми е свидетел — ние не сме богати! Знаят го и хората, които планират отвличанията.

Тонът му беше язвителен. Знаеше, че във финансовите среди на града се разчува за проблемите му. Рика обаче не отстъпваше:

— Откъде биха могли да знаят? Ние живеем също толкова добре колкото и Мачети, дори може би по-добре. Те са долни хора, които укриват парите си. Виж докъде ги докара това.

Еторе настояваше:

— Ти не разбираш, Рика! Хората, които организират подобни отвличания, не са аматьори. Това е голяма игра, в която участват професионалисти. Те имат собствени източници на информация и не си губят времето в отвличане на деца, чиито бащи са пред банкрут.

— А какво ще кажеш за детето на Венучи?

Тя попадна право в целта. Осемгодишният Валерио Венучи бе отвлечен преди шест месеца. Семейството му се занимаваше със строителство и се намираше в лош период. Престъпниците държаха детето два месеца, докато накрая намалиха откупа от един милиард лири на двеста милиона, които семейството едва успя да събере.

— Тогава беше друго — каза той. — Извършителите бяха чужденци, французи от Марсилия. Те нямаха достатъчно информация за семейство Венучи, а и бяха глупаци. Хванаха ги две седмици след като прибраха парите.

— Може би — съгласи се тя, — но малкият загуби един от пръстите на ръката си и все още е психически нестабилен. Това ли искаш да стане с Пинта? Не те ли е грижа за нея?

Трудно беше да се оспорват подобни аргументи. Еторе усети, че не може да овладее емоциите си.

Обърна се, за да я погледне. Завивката се бе свлякла до талията й. Дори когато лежеше по гръб, гърдите й запазваха формата си — високи и стегнати.

Рика забеляза, че той я наблюдава, и се обърна с гръб към него.

— И все пак — започна тя възбудено — няма да позволя дъщеря ми да тръгне отново на училище в Милано, освен ако някой не я охранява.

— Какво искаш да кажеш? Каква охрана?

— Бодигард.

— Какво? — той я обърна към себе си, за да я погледне.

— Бодигард — лицето й беше спокойно и изпълнено с решителност. — Някой, който да бъде с нея и да я пази — дори от французи — саркастично добави тя.

Еторе махна с ръка. Разговорът не вървеше в правилната посока.

— Рика, това е неразумно! Бодигардът ще ни струва цяло състояние. А и какъв по-добър начин да привлечеш вниманието? В Италия има хиляди деца, които ходят на училище без телохранители, а родителите им са по-богати от нас.

— Не ме интересува — студено каза тя. — Те не са мои деца. Само парите ли те интересуват? Нима безопасността на Пинта има цена?

Еторе се опита да събере мислите си, да намери аргументи, които биха я убедили. Но имаше нещо, което не разбираше.

Той заговори тихо и спокойно:

— Рика, и преди сме обсъждали финансовото си положение. Нещата не вървят на добре. Как, в края на краищата, бих могъл да си позволя излишни разходи?

Тя го погледна ядосана.

— Сигурността на Пинта не е излишен разход. Не е картина на стената, нито вечерно парти или нова рокля. Между другото, семействата Аредо, Каролине и дори Тюрела са наели телохранители за децата си.

Сега вече му стана ясно. Това беше не просто загриженост за безопасността на Пинта, а и значителна социална придобивка. Еторе се зачуди колко ли още италиански индустриалци са поставени на колене пред невероятната суета, която господства в обществото.

Рика продължаваше да го гледа гневно и той разбра, че разговорът трябва да приключи.

— Ще поговорим за това по-късно.

Тя веднага се успокои.

— Скъпи, знам, че се тревожиш за парите ни, но всичко ще се оправи. Искам просто да се погрижа за Пинта.

Еторе кимна и затвори очи.

— Защо не поговориш с Вико? — продължи тя. — Той разбира от тези неща, дава съвети на много хора.

Той рязко отвори очи и попита:

— Споменавала ли си пред него за това?

— Не, скъпи, но вчера по време на обяда Джина ми каза, че Вико е дал съвет на семейство Аредо. Той има големи връзки. Те са най-добрите ни приятели, Еторе, а и ти винаги си ми казвал, че е добър адвокат.

Еторе се замисли. Може би имаше изход. Ако Вико й кажеше, че това е лудост, може би тя щеше да го послуша.

Той се протегна и загаси осветлението. Рика притисна гръб към него и го докосна с топлото си дупе.

— Ще говориш с Вико, нали, скъпи?

— Да. Ще говоря с Вико.

Тя се притисна по-силно към него, удовлетворена от победата и хитростта си. С приказките за Женева бе отвлякла вниманието му. Та кой би живял сред тези студени швейцарци?

Обърна се към него и плъзна ръка надолу от кръста му, но Еторе беше заспал.