Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (10)

Глава 9

До леглото седеше медицинска сестра и четеше книга. Крийси лежеше в забрава, силно упоен от лекарствата. Над него висяха два буркана, окачени на метална рамка. Безцветната течност периодично капеше в прозрачни туби. Една от тях бе вкарана в лявата му ноздра. Тръбичката на другата се губеше под бинта, в който бе увита китката на дясната му ръка.

Вратата се отвори. Влезе униформен полицай и каза нещо на сестрата.

— Имате посетител. Докторът ви дава само една минута.

Гуидо влезе в стаята, отиде до леглото и погледна болния.

— Крийси, чуваш ли ме?

Той кимна едва забележимо.

— Най-лошото свърши. Ще се оправиш.

Крийси отново кимна.

— Ще остана в Милано. Ще намина по-късно, когато вече можеш да говориш.

Гуидо се обърна към сестрата:

— Нали ще стоите при него?

— При него винаги има човек — отговори тя.

Гуидо й благодари и излезе от стаята.

В коридора го очакваха Елио и Фелисия.

— Вече е дошъл на себе си, но ще му трябват ден-два, за да започне да говори. Хайде да си вървим, аз ще намина утре.

Докторът им каза, че когато са го донесли, Крийси е бил почти мъртъв. Оперирали са го веднага и набързо са го зашили. Той обясни, че е работил дежурният екип от спешната хирургия. Ако излезе от следоперативния шок, ще го изчакат да се възстанови и отново ще го оперират — този път по-старателно. Засега — и докторът красноречиво сви рамене — положението е критично.

 

 

Два дни Крийси беше на ръба. След това започна да се оправя. „Сигурно има силна воля — отбеляза докторът пред Гуидо. — И силна жажда за живот.“

На следващия ден Крийси вече можеше да говори. Първото нещо, за което попита Гуидо, беше Пинта.

— Преговарят — отвърна той. — А тези неща отнемат време.

— Какво е състоянието ми?

Гуидо му обясни подробно и спокойно. И двамата бяха привикнали към подобни неща.

— Улучен си на две места — в стомаха и дясната част на белия дроб. За щастие куршумите са били трийсет и втори калибър. Да бяха малко по-големи — вече щеше да си свършил. Закърпили са ти дроба, ще се оправи. Проблемът е в стомашната рана. Налага се нова хирургична намеса, но докторът е опитен и благонадежден. Очевидно в тази болница често лекуват огнестрелни рани.

Крийси го изслуша внимателно и попита:

— Двамата, по които стрелях, мъртви ли са?

Гуидо кимна.

— Улучил си единия в сърцето. С два куршума. Другият е прострелян в мозъка. Добър изстрел.

Крийси поклати глава.

— Действах мудно, по дяволите, толкова мудно!

— Били са професионалисти — отсече Гуидо.

— Знам, а и не очакваха да срещнат особен отпор. Отначало стреляха във въздуха, за да ме сплашат. Ако бях реагирал по-бързо, щях да ги убия до един. Те действаха много небрежно.

Той се почувства уморен и Гуидо стана да си върви.

— Ще отида в Комо да се срещна с Балето. Ще видя дали не мога да помогна с нещо.

Изведнъж нещо привлече вниманието му и той с любопитство погледна надолу. Беше разпятието. Крийси забеляза погледа му и каза:

— По-късно ще ти обясня.

Посещението в Комо се оказа безполезно. Гуидо взе Елио със себе си. Беше дошъл Вико Мансути с жена си. Правеше се, че е поел грижата за нещата в свои ръце. Еторе беше зашеметен и сломен. Но Рика влезе в стаята бясна. Фактите бяха излезли на повърхността. Тя бе научила, че Крийси е нает от милосърдие, само за нейно успокоение. Сега се чувстваше излъгана.

— Пияница! — крещеше Рика на Гуидо. — Един отвратителен пияница е бил нает да пази дъщеря ми!

Тя погледна мъжа си с презрение.

— Един бойскаут би се справил по-добре!

Елио се опита да протестира, но Гуидо го успокои. Те събраха нещата на Крийси и си тръгнаха.

— Ще й мине, когато дъщеря й се върне — отбеляза Гуидо.

Той не спомена пред Крийси за посещението, а след седмица лекарите отново го оперираха. Операцията протече успешно.

Гуидо влезе в стаята, взе един стол и го постави до леглото. Крийси изглеждаше по-добре, вече не беше толкова блед. Той забеляза разтревоженото лице на Гуидо и го погледна въпросително.

— Тя е мъртва, Крийси.

Болният вдигна очи към тавана. Лицето му беше безизразно, погледът — празен.

Гуидо се поколеба за момент, след това продължи:

— Станало е неволно. Откупът е бил платен преди два дни. Тази нощ е трябвало да я пуснат. Тя не се прибрала у дома, а на сутринта полицията я открила в багажника на една открадната кола. Имало е голяма хайка за хора от „Червените бригади“. Предполага се, че похитителите са се изнервили и са се покрили за няколко часа. Ръцете и устата й са били вързани, а тя е повърнала — вероятно от бензиновите пари. Знаеш как става в такива случаи. Направили са й аутопсия. Умряла е от задушаване.

Той млъкна. Последва дълга тишина. Накрая Крийси попита:

— Нещо друго?

Гуидо стана, отиде до прозореца и погледна надолу към градината. Зад гърба му отекна дрезгав глас.

— Е?

Той се обърна и тихо каза:

— Била е изнасилвана. Многократно. Има синини по раменете и ръцете.

Отново настана тишина. Отдалеч долиташе звън на църковни камбани.

Гуидо се приближи до леглото и хвърли поглед към Крийси. Лицето му продължаваше да бъде неподвижно и безизразно. Той гледаше в тавана. В погледа му блестеше омраза.

 

 

Нощният влак от Милано за Неапол се носеше край гарите отвъд Латина. Беше средата на юни и дългият влак, натоварен с куфари и летовници, пътуваше на юг към слънцето. Последният тъмносин вагон носеше емблемата на „Интернешънъл Слийпинг Кар Къмпани“. На долното легло в купе номер три седеше Крийси и разлистваше някакъв бележник. Беше се събудил в Рим след четири часа сън. След малко щеше да излезе в коридора и да отиде да се изкъпе, а ако шафнерът е буден, да си поръча кафе. Беше спал добре. Винаги спеше добре във влаковете.

Ранната светлина падаше върху лицето му. То беше бледо и отслабнало, отдавна невиждало слънце. Крийси бе гол до кръста, в избелели джинси. На кожата му се виждаха два пресни червени белега.

Той прекъсна четенето, взе химикалка от масичката в ъгъла и започна да пише нещо върху последната празна страница. Някакъв приятен спомен го накара да се усмихне.

Когато приключи, слънцето отдавна бе изгряло. Крийси откъсна листа и го пъхна в джоба на сакото, което висеше над вратата.

Взе кърпата и принадлежностите си за бръснене и тръгна по коридора. Шафнерът бе станал и приготвяше подносите със закуската. Беше дребничък спретнат човечец с малки кокетни мустаци и — въпреки ранния час — с бодра усмивка.

— Добро утро. След един час сме в Неапол.

Крийси се усмихна в отговор.

— Кафето мирише добре. Банята свободна ли е?

Шафнерът кимна.

— Никой още не е станал.

Крийси влезе в банята, взе душ и спокойно се обръсна. Пътуването с влак бе по-приятно от пътуването с кола и дори със самолет.

 

 

Той бързо се възстанови. Беше добър пациент, внимателно слушаше доктора и следваше всички предписания. Седмица след втората операция Крийси вече можеше да става от леглото и да се движи в инвалидна количка. След няколко дни вече ходеше.

Не се насилваше. Беше опитен и знаеше, че за да се възстанови, тялото му има нужда от повече време. Бързото възстановяване можеше да даде обратен резултат.

Започнаха да го пускат в градината. Всеки ден той се разхождаше по малко, гол до кръста, и слънцето напичаше гърба му между превръзките.

Крийси бе любимец на персонала и сестрите. Не ги безпокоеше без нужда и спокойно и тихо понасяше всички неудобства на положението си. Освен това бяха го измъкнали от смъртта и това го правеше различен от останалите пациенти.

Беше дал пари на една от сестрите и тя му бе донесла всички вестници от времето около отвличането. По-късно му извади копия от броевете от последните месеци. Крийси я помоли да му донесе бележник и постепенно го изпълни със записки.

Веднъж дойде неочакван посетител. Една вечер късно се появи синьора Делука и донесе пакет с плодове. Остана половин час, поговориха за Пинта, тя си поплака. Той я утеши. Синьора Делука се питаше как от всички деца точно с Пинта е трябвало да се случи. Избърса сълзите си и го погледна със симпатия. Беше дочула, че Крийси не е бил истински бодигард и че е бил нает само за пред хората. Но тя знаеше колко привързан е бил към момичето. Попита го какво възнамерява да прави по-нататък. Крийси сви рамене и отвърна, че няма планове. Жената остана изненадана. Той изглеждаше спокоен и уверен. Не бе очаквала подобно нещо. Накрая го целуна по бузата и си тръгна.

Крийси започна да ходи на физиотерапия, да прави упражнения и да плува в топлия басейн. Дадоха му малки гуми за упражнения на ръцете. Всеки ден обикаляше градината, мачкаше гумите и чувстваше как силата на ръцете му се възвръща.

След месец докторът му каза, че възстановяването му върви отлично и надминава очакванията. Още една седмица — и край.

Повечето време Крийси прекара в отделението за физиотерапия. Правеше упражнения с всички налични уреди.

Когато излезе от болницата, все още беше слаб и далеч не беше си възвърнал формата, но всяка част от тялото му функционираше добре.

Докторът, старшата сестра и още няколко сестри го изпратиха, пожелаха му късмет и получиха неговите благодарности. Те стояха на стълбите и го гледаха как се отдалечава по алеята с куфар в ръка.

— Странен човек — отбеляза старшата сестра.

Докторът се съгласи и добави:

— Има опит с болниците.

 

 

Влакът влезе в Неаполската централна гара. Крийси остави бакшиш на шафнера и се присъедини към тълпата, която се движеше към „Пиаца Гарибалди“. Бързо си намери такси.

— „Пансионе Сплендиде“ — каза той на шофьора. Последният се протегна, включи брояча и тихо изруга. Вече беше юни, а той още не беше возил нито един истински турист.

Когато таксито пристигна, Пиетро тъкмо се връщаше с микробуса от сутрешното си пазаруване. Той огледа Крийси от главата до петите и двамата си стиснаха ръцете.

— Как се чувстваш?

— Добре. Нека ти помогна да разтовариш.

Когато влязоха, Гуидо седеше на масата в кухнята и пиеше кафе.

— Здравей, Гуидо — каза Крийси и остави един от пакетите на масата.

— Здравей, Крийси.

Гуидо го огледа внимателно, след това стана. Те се прегърнаха.

— Не изглеждаш много зле. Добре са те закърпили.

— Бива си ги — отвърна Крийси.

И двамата се усмихнаха при добре познатите думи.

След вечеря те седнаха на терасата и се разговориха надълго и нашироко. Вечерта беше топла. Крийси имаше чувството, че цяла вечност е минала от последния път, в който бе седял тук.

Той спокойно обясни на Гуидо какво възнамерява да прави. Не ставаше дума за нравственост, за справедливо наказание за извършеното престъпление. Гуидо го познаваше твърде добре. Крийси искаше да отмъсти. Бяха убили човек, който му беше скъп. Сега беше негов ред да убива.

— Око за око? — тихо попита Гуидо.

Крийси бавно поклати глава и категорично отвърна:

— Нещо повече. Не само окото. Всяка частица от тях.

— Наистина ли си бил толкова привързан към нея?

Репликата беше нещо средно между въпрос и твърдение. Крийси се замисли, преди да отговори. Търсеше подходящите думи. Гуидо разбра колко важно е това за него.

— Гуидо, знаеш що за човек съм. Преди пет месеца аз седях тук и не виждах никаква перспектива пред себе си. Приех работата само за да не си пръсна черепа.

Той забеляза изражението на Гуидо и горчиво се усмихна.

— Наистина. Наистина мислех да го направя. Чувствах, че всичко е свършено, а е безсмислено да продължавам по-нататък. Момичето ме промени. Не знам как. Сякаш надникна в мен. Постепенно се промъкна в живота ми.

Споменът го накара да потръпне. Гуидо мълчеше, озадачен от неговата откровеност.

— Знаеш що за човек съм — повтори Крийси, сякаш се опитваше да изясни какво точно е станало с него. — Никога не бях си имал работа с деца. Винаги са ми били досадни. Тогава се появи тя. Беше толкова млада. Моят живот беше свършил — всичко бях загърбил. Тогава започнах да виждам нещата през нейните очи. За нея всичко беше ново, сякаш целият свят се бе появил ей така изведнъж, една сутрин, само за нея.

Крийси прекъсна монолога си и се загледа отвъд светлините, в тъмното море долу.

— Тя ме обичаше, Гуидо! Мен! — тихо каза той и вдигна поглед. — По друг начин, нали разбираш. Не физически. По-хубаво.

Гуидо не каза нищо и Крийси продължи:

— Съвсем се отказах от пиенето — нямах нужда от него. Всяка сутрин изкарвах колата пред къщата и тя тичешком се спускаше по стълбите. Боже мой, човече, сякаш носеше слънцето със себе си! В нея нямаше нищо лошо. Нито злоба, нито алчност, нито омраза.

По лицето му личеше, че прави усилие — опитва се да обясни. Използваше думи, които му бяха чужди. Изведнъж попита:

— Слушал ли си Доктор Хук?

Гуидо поклати глава.

— Това е кънтри енд уестърн. Има песен за една жена, която е по-възрастна от него. Казва, че не може да й сваля звезди от небето и не може да направи невъзможното — да й върне младостта. Но, Гуидо, тя направи с мен точно това!

В устата на този човек подобни думи звучаха нелепо, дори смешно. Но за Гуидо те бяха истински. Болезнени и истински. Той ги разбираше. Същото, но по различен начин, се бе случило и с него, когато в живота му се появи Джулия.

Изведнъж Гуидо си припомни нещо.

— А разпятието?

— А, да, тя ми го подари. За рождения ден.

Крийси се усмихна.

— Каза, че ако срещна дявола, трябва да го вдигна и да го държа пред себе си.

Усмивката изчезна. Гласът му стана рязък.

— А онези копелета са я отвели, изнасилили са я и са я оставили да умре от задушаване, след като е повърнала! Представям си как е било. Държали са я със завързани очи. Вързана за някое мръсно легло. Изнасилвали са я, докато им е омръзнало. Каква гадост!

Яростта и омразата бликаха от него.

— Разбираш ли сега, Гуидо, защо искам да ги намеря?

Гуидо стана и отиде до парапета. Беше силно развълнуван. Разбираше чувствата на Крийси. Най-сетне някой бе успял да превърти ключа в ръждясалата ключалка.

— Да, Крийси, разбирам. И на мен ми се е случвало. Обичах Джулия. По друг начин, но беше същото. Донякъде ти завиждам. След смъртта й исках да отмъстя, но на кого? Шофьорът на колата беше дете. От катастрофата полудя.

Той сви рамене и продължи:

— Мисля, че това беше достатъчно. А и тя не би го искала. Но знам как се чувстваш.

Крийси се приближи и застана до парапета.

— Имам нужда от помощ, Гуидо.

Гуидо кимна и сложи ръка на рамото му.

— Ще ти помогна, Крийси. Ще направя всичко възможно. Но не искам повече да убивам. Отказах се от това. Обещах й. Ще ти помагам по друг начин.

— Не те моля, нито те карам да убиваш. Аз ще се заема с това. Но като ми помагаш, можеш да се изложиш на опасност.

Гуидо се усмихна.

— Възможно е. Няма да ми е за пръв път.

Той погледна Крийси въпросително.

— Знаеш ли кой го е направил?

Крийси кимна.

— Със сигурност. Успях добре да ги разгледам и проучих някои неща. Мъжът, който стреля по мен, се казва Сандри. Шофьорът на колата е Рабия. Работят за човек на име Фосела.

На лицето му се появи ледена усмивка.

— Толкова са самоуверени! Твърдят, че в деня на отвличането са били в Торино. Имат дузина свидетели.

— Откъде научи имената им?

— В полицията ми показаха цяла книга със снимки. Лесно ги открих.

— Каза ли на полицаите?

Крийси поклати глава.

— Кажи ми, Гуидо, какво щяха да направят?

Въпросът беше риторичен, но Гуидо отговори:

— Най-много няколко години затвор с много удобства и привилегии. Преждевременно освобождаване. Знаеш как е.

— Точно така. Е, този път ще бъде другояче.

Гуидо помисли и каза:

— Няма да е трудно. За тях ще бъде неочаквано. Ще успееш да ги пипнеш и да си изясниш нещата. Със сигурност са дребни риби.

— Няма да стане така, Гуидо — тихо, но категорично каза Крийси.

Гуидо изглеждаше озадачен.

— А как?

— Няма да са само онези двамата. Ще преследвам всеки, който има пръст в тази работа или е получил нещо от нея. Ще стигна до върха. Ще разбутам цялото им гадно, смрадливо гнездо!

Гуидо го погледна изненадан и се разсмя с цяло гърло. Изведнъж осъзна смисъла на думите и се разсмя още по-силно. Крийси се усмихна.

— Сега разбираш защо имам нужда от твоята помощ.

— Как! Знаеш ли какво означава това? Наясно ли си с цялата им организация?

Крийси кимна.

— Сравнително наясно съм. Не знам всичко — само основните неща. В Милано има двама главни босове: Фосела и Абрата. Фосела е организатор на отвличането, затова той е наред след Рабия и Сандри. Конти в Рим е получил своя дял, така че също влиза в списъка. Накрая — дебелият котарак от Палермо, Кантарела. Той получава процент от всички. Значи и той ще влезе в списъка.

Гуидо отново се засмя, но този път по-сдържано.

— Познавам Конти. Никак няма да ми е мъчно за него. После ще ти обясня защо. Откъде имаш цялата тази информация?

Крийси сви рамене.

— По-голямата част — от стари вестници. Имах достатъчно време да проуча всичко. Толкова са безочливи, че съвсем открито ни осведомяват за себе си. Прочетох и книгата на един журналист на име Андато — „Другата държава“. Доста се е поразровил наистина. Цяло чудо е, че е още жив.

Гуидо поклати глава.

— Книгата вече е публикувана. Те убиват, за да запазят нещата в тайна, а след като книгата е видяла бял свят, това вече не е тайна.

Той се замисли.

— Добре, мога да ти помогна. Имам някои стари познанства. Ще проуча организацията.

— Какви познанства?

Гуидо се усмихна.

— Да, никога не съм ти разказвал как се озовах в Легиона. Каква ирония! По-късно ще ти разкажа. Какво друго мога да направя за теб?

Те отидоха в кухнята да пият кафе. Седнаха на масата и се задълбочиха в подробностите.

Крийси бе изработил предпазлива стратегия. Когато я изложи пред Гуидо, той беше впечатлен. Записа си някои неща в бележника. Накрая се облегна на стола, отпи от кафето и хвърли поглед към приятеля си иззад чашата.

— Добре, Крийси, много добре. Доколкото разбирам, след Милано ще импровизираш. Дотогава трябва да си събрал достатъчно информация. Но даваш ли си сметка срещу кого искаш да се опълчиш?

— Обясни ми.

Гуидо подреди мислите си.

— Те са по-могъщи, отколкото повечето хора си представят или поне биха искали да си представят. Изобщо не зачитат полицията, понякога дори я контролират. Подкупват съдебните власти. Подкупват и политици на всички нива — от селски съветници до министри. В някои райони, особено на юг и в Сицилия, практически представляват закона и раздават правосъдие както си искат. Те управляват затворите отвътре. През всичките тези години властите неколкократно се опитваха да направят нещо. Сега действат в Калабрия. В Реджио има голям процес за корупция и принудително изкупуване на земя за новия металургичен завод, но…

Той направи изразителен жест с чашата в ръка и продължи:

— Средствата, с които разполагат властите — карабинери, съдилища и затвори, — често са корумпирани. Внедрени са техни хора. Има няколко добри полицаи и смели прокурори и съдии, но самата система е слаба. Само Мусолини през трийсетте години постигна известен успех, но само защото прилагаше фашистките си методи. Покрай мафията пострадаха и много невинни хора. След Мусолини те се завърнаха и станаха по-силни от всякога. Разполагат с хиляди информатори. Имат връзки дори в полицията. Във всеки град, независимо от броя на жителите, а на юг — и по селата, действа отделна група: цяла армия от силни мъже.

Гуидо си сипа още кафе и разказа на Крийси за ранните си връзки в Неапол, най-вече за Конти. След като свърши, той се отпусна на стола и зачака реакцията на Крийси.

— Няма да е лесно — съгласи се приятелят му. — Но аз имам няколко предимства. Първо: както и Мусолини, аз мога да използвам средства, които полицията няма право да използва. Терор например. Тези хора го упражняват като начин на действие, но не са свикнали някой друг да го използва срещу тях. Второ: с всяка следваща крачка аз ще получавам нова информация. Това е информация, недостъпна за полицията, защото тя не използва моите методи.

Гуидо прие довода му. Крийси щеше да ги накара да проговорят.

— Трето — продължи той, — за разлика от полицията аз имам за цел не да събера доказателства за пред съда, а да ги убия.

Гласът му стана по-тих.

— Четвърто, имам повече мотиви от полицията. Имам мотиви, които полицаите и съдиите нямат. Те си вършат работата. Имат съпруги, семейства, кариера, за които трябва да мислят. Аз нямам. И ще ги нападна така, както никой досега не ги е нападал.

Гуидо се замисли. Крийси имаше особени преимущества, които можеха да се окажат решаващи.

— Оръжие? — попита той.

Крийси бръкна в джоба на сакото си.

— Базата на Льоклерк още ли е в Марсилия?

— Мисля, че да — отвърна Гуидо. — Мога да се обадя и да проверя.

Той взе листа хартия, прочете списъка, който Крийси бе съставил във влака, и тихичко подсвирна.

— По дяволите, Крийси, ти направо си тръгнал на война! Мислиш ли, че Льоклерк разполага с всичко това?

— Може да го намери — отговори Крийси. — Преди година-две предлагаше такива неща в Родезия. Повикаха ме за консултация. Добра сделка беше. Да не мислиш, че ще го затрудня? За него това е дреболия.

— Предполагам — каза Гуидо. — Ти го измъкна при Букаву. Сигурно ще ти се отблагодари както подобава.

— Може би, но той е хитро копеле. Много пари направи, откакто започна да продава оръжие, вместо да го използва. Богатството променя хората. Може би ще трябва да го притиснеш.

— Имаш ли нещо предвид?

— Кажи му, че ще му уредим пищно погребение.

Споменът накара Гуидо да се усмихне.

— Сигурно ще свърши работа.

Той посочи списъка.

— За кога ти трябва това?

— Не по-рано от два месеца. Поне толкова ще ми трябва, за да се възстановя напълно. Лично ще отида до Марсилия да го взема. Вече съм измислил как да се добера дотам.

Въпросът за възстановяването доведе до друг проблем.

— Трябва да отида някъде на спокойствие — каза Крийси. — Можеш ли да ми предложиш нещо?

Гуидо помисли малко.

— Какво ще кажеш за Малта? При семейството на Джулия, на остров Гозо. Те още държат фермата. Много е спокойно. Убеден съм, че ще бъдеш добре дошъл. Аз всяка година ходя там за по две седмици. Мога да им се обадя.

Крийси размисли върху предложението и накрая кимна.

— Звучи добре. Сигурен ли си, че няма да им преча?

Гуидо се усмихна.

— Можеш да помагаш на Пол в работата. Тежко е, тъкмо ще заякнеш. Винаги си обичал физическата работа. Ще станеш добър фермер.

Въпросът беше уреден. Заговориха за пари. Гуидо предложи да плати оръжието и да поеме разходите на територията на Италия. Освен това имаше известна сума в Брюксел и му беше по-лесно да прехвърля пари. Щом приключеше с всичко, Крийси щеше да му се издължи.

— Какво ще стане, ако не успея? — сериозно попита той.

Гуидо се усмихна.

— Ще ме споменеш в завещанието си.

Крийси също се усмихна, но нищо не каза. Нямаше нужда.

Разговорът продължи и през нощта. Решиха, че след два дни Крийси ще се качи на ферибота за Палермо. Искаше тайно да огледа базата на Кантарела. Оттам щеше да хване влак за Реджо ди Калабрия и да продължи с ферибота за Малта.

Едва на разсъмване двамата приятели приключиха разговора. Времето бе минало неусетно. Отминалите спомени ги бяха държали будни. Когато накрая станаха от масата, Гуидо взе бележника си и разлисти страниците, за да провери дали не е пропуснал нещо. После вдигна поглед и каза:

— Най-важно сега е да се възстановиш.

Крийси се протегна, прозина се и мрачно се усмихна.

— Да. Да се възстановя и да действам.