Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (1)

Пролог

Зима в Милано. Редица скъпи коли изпълваше улицата на предградието. В голямата сграда, скрита зад дърветата, тихичко удари звънец. След няколко минути дебело облечени деца се втурнаха надолу по стълбите и се скриха на топло в чакащите ги коли.

Пепино Мачети, осемгодишно момче, се сгуши в яката на якето си и се затича към ъгъла, където шофьорът на баща му винаги паркираше синия мерцедес. Шофьорът съзря приближаващото се дете и протегна ръка, за да отвори задната врата. Пепино доволно се скри в топлото, облицовано с кожа купе, вратата се затвори и колата потегли. Момчето с усилие съблече якето си. Колата наближаваше следващия завой, когато Пепино погледна нагоре и установи, че шофьорът не е Анджело. Преди още да е отворил уста, мерцедесът спря до тротоара, в колата влезе едър мъж и седна до момчето. Шофьорът търпеливо изчака да се отвори място в непрекъснатата колона от коли и плавно потегли. Беше още януари, а Пепино Мачети бе вече третата жертва на отвличане в Италия за тази година.

Времето в корсиканското пристанище Бастия беше необичайно топло и един собственик на бар беше изнесъл маси и столове на павираната улица. Самотен мъж седна на чаша уиски и се загледа към доковете, откъдето се готвеше да потегли фериботът за Ливорно.

Той остана там два часа. Често правеше знак за повторна поръчка, докато накрая собственикът изнесе бутилката и голяма чиния черни маслини.

Малко момче седеше на бордюра от другата страна на улицата и внимателно гледаше как мъжът бавно поглъща маслините, като отпива от уискито.

Беше спокойно, не беше туристически сезон, и непознатият бе единственото, което привличаше вниманието на детето. Мъжът дразнеше любопитството му. Седеше спокойно, с вид на самотник. Не следеше движението на рядко минаващите коли; просто гледаше през улицата към доковете и спрелия ферибот. От време на време хвърляше поглед към момчето, но очите му и квадратното му лице не изразяваха никакъв интерес. Върху едното му око се спускаше вертикален белег; белег имаше и върху брадичката му. Но вниманието на момчето бе привлечено от очите на мъжа. Те бяха дълбоки и големи, с тежки клепачи, леко присвити, сякаш за да избегнат тютюневия дим, макар че той не пушеше.

Момчето дочу, че мъжът си поръчва уиски на добър френски, но реши, че не е французин. Дрехите му — кадифени панталони, черно поло и дънково яке — изглеждаха скъпи, но износени, както и коженият куфар, който стоеше в краката му. Момчето имаше богат опит в преценката на непознати и особено дебелината на портфейлите им, но този човек го затрудни.

Мъжът погледна часовника си и си сипа остатъка от уискито. Изпи го на един дъх, взе куфара и прекоси улицата.

Момчето седеше неподвижно на тротоара и го гледаше как се приближава. Фигурата на непознатия беше ръбеста като лицето му и едва когато се приближи, момчето забеляза, че той е и много висок — доста над шест фута^[1]. Походката не съответстваше на фигурата му — той стъпваше леко, от външната част на стъпалото към цяло ходило.

Докато минаваше край него, мъжът погледна надолу. Момчето се обърна и забеляза, че въпреки уискито той се движеше естествено и стабилно. Хлапето скочи и тичешком прекоси улицата, за да прибере няколкото маслини, останали върху чинията.

Половин час по-късно то наблюдаваше как фериботът се отдалечава от дока. Имаше няколко пътници. Забеляза и непознатия да стои сам до перилата на кърмата. Фериботът набра скорост и момчето инстинктивно помаха с ръка. Беше прекалено далеч, за да вижда очите на непознатия, но усети погледа му, а след това видя как той вдигна ръка от перилата и признателно му махна.

В Палермо беше още по-топло. В подножието на хълмовете край града се издигаше вила, заобиколена от каменна ограда. Прозорците на кабинета на първия етаж бяха отворени, за да може мекият южен бриз да прониква в стаята. Трима мъже, един от които седеше зад голямо полирано бюро, а другите двама — срещу него, обсъждаха делови въпроси. Бризът разсейваше дима от пурите. Обсъждаха се проблемите за деня. Човекът зад бюрото слушаше другите двама, които докладваха за редица дейности из цялата страна — от Алпийския север до южния край на Сицилия. От време на време ги прекъсваше за кратко, за да чуе повече подробности или да си изясни някои неща, но през повечето време само слушаше. След това даде няколко кратки инструкции и другите двама кимнаха. Не си записаха нищо.

След като приключиха с рутинните въпроси, те заговориха за ситуацията в Южна Калабрия. Преди няколко години правителството бе взело решение да построи завод за стомана в този беден район. Мъжът зад бюрото бе оказал неофициално съдействие. Хиляди акри бяха закупени от множество собственици. Подобни сделки изискваха дълги и трудни преговори, а междувременно съставът на правителството се променяше. Министрите идваха и си отиваха. Мъжът зад бюрото се ядосваше. Навсякъде бизнесмените с право се оплакваха от нерешителност в действията на правителствата. Но в това начинание бяха вложени и много пари. Необходимо беше по-добро ръководство.

Двамата мъже завършиха докладите си и зачакаха шефът им да вземе решение.

Той седеше на стол с висока облегалка върху плоска възглавница, защото беше много нисък — едва пет фута^[2]. Въпреки че бе прехвърлил шейсетте, лицето му продължаваше да бъде гладко, леко пълно, подобно на ръцете му, които лежаха неподвижно на бюрото. Беше облечен в прекрасно скроен тъмносин костюм от три части, който скриваше леко закръглените му форми. Докато размишляваше, устните, прекалено пълни за лицето му, леко потрепваха. Създаваше впечатление на нисък шишко.

Накрая той взе решение.

— Ще се оттеглим. Предвиждам още проблеми. Дон Момо трябва да поеме цялата отговорност.

Двамата мъже кимнаха. Срещата приключи, те станаха и се приближиха до барчето. Ниският мъж сипа „Чивас Регал“ в три чаши.

— Salut!^[3] — каза той.

— Salut, Дон Кантарела! — казаха двамата в хор.