Невена Паскалева
Тайната на синия дим (8)

2.
Гетото — I

23 януари, 2044

— Добър ден — Людмила се надвеси над кръглото, запотено прозорче на гишето. — Бих искала да си извадя еднократен пропуск за Затворения квартал.

Коридорът пред входа на метростанцията беше тъмен. В три без петнайсет луминесцентните лампи, вградени в каменните стени, все още не се бяха включили. С полезрението си Людмила мяркаше движещи се фигури облечени с тъмни якета, палта и шлифери, напръскани с бели, топящи се снежинки.

— Име? — попита възрастната служителка.

— Людмила Атанасова Пеева.

— Години?

— Трийсет.

— Каква е целта на посещението ви в Квартала?

— Проучване на културната стойност на останките от сградите отпреди Революцията. За книгата ми е — поясни Людмила, — аз съм писателка.

Последната информация изглежда не заинтригува служителката особено. Тя натрака някакъв текст на клавиатурата, после попита:

— Желаете ли охрана за престоя? Струва три евро на час.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Още тракане.

— Моля, прекарайте идентификационния си код през терминала.

Людмила протегна китката си към плоското синьо устройство пред гишето. Чу се леко пиукане. Служителката погледна към компютъра — гражданското досие и банковата сметка на клиентката вече излизаха пред погледа й. Данните се записаха и необходимата парична сума се изтегли автоматично от сметката.

— Добре — каза жената след минута. — Отбелязвам, че предприемате пътуването на своя собствена отговорност. Пропускът е с начало четиринайсет часа и петдесет минути. Валидността му е седем часа от момента на издаване, тоест до… — тя вдигна поглед към часовника — двайсет и един часа и петдесет минути тази вечер. Успешен престой.

— Благодаря.

Като премина през въртящите се врати, я лъхна леден вятър от подземния тунел. Людмила се загърна по-плътно в дългото си сиво палто и заслиза бързо по стълбите. Долу, на тройно укрепения перон, стояха групички мълчаливи хора. На голямата видеостена на стената без звук вървеше един от хилядите библейски филми, излъчвани по телевизията и по уличните табла. Людмила се вгледа за миг в него, преди да го разпознае. А, да. Историята на Голиат. Не беше от любимите й. Просто не можеше да понася момента, в който избождаха очите на главния герой.

„Наистина ли се возих в колата на онзи хубав мъж вчера?“ запита се за стотен път. „Наистина ли ми каза, че е ангел? И какво точно ме очаква на мястото, на което отивам?“

Нямаше отговор на тези въпроси. Това обаче не я бе спряло да предприеме рисковото пътешествие. Животът отдавна й се струваше толкова празен и лишен от смисъл, че всяка промяна бе добре дошла. Дори и най-налудничавата. Всичко, което би й върнало детската вяра в значимостта на света.

Влакът долетя с грохот. Преди да се качи, тя отново прекара китката си през терминала на вратата. С това действие валидизираше пропуска си. После се мушна във вагона и се хвана здраво за един от металните лостове.

С всяка станция хората оредяваха. След спирка „Граница“, която беше последната за законния район на града, във вагона, освен нея останаха още двама души. Единият бе едър, намръщен субект с вид на професионален бияч, а другият слаб мъж с черна униформа, на която бе лепнато лого на дарителска фондация. Слава Богу, и двамата не гледаха към нея.

Според картата трябваше да слезе след още две спирки, на булевард „Краен“. Третата от пресечните му улици трябваше да е „Железарска“ — мястото на срещата.

Людмила пъхна ръка в джоба на палтото си и обви с пръсти защитния спрей, подарен й преди две години от ръководителя на курса за самозащита. Бе изкарала този курс тайно от Коста, когато проявите му на физическо насилие над нея зачестиха. Не й се бе наложило, слава Богу, да защитава от него живота си, но сега наученото на курса можеше да й свърши работа.

Петнайсет минути по-късно тя вървеше бавно сред мрака на булевард „Краен“. Бе смаяна и същевременно странно очарована от почти пълната липса на осветление, от горящите кофи за боклук, от вонящите канавки и разнебитените сгради покрай нея. На няколко пъти кожените й сиви ботуши затънаха в кал, защото плочките на тротоара бяха изпочупени. Снегът не бе почистен и се трупаше на големи купчини по булеварда и пешеходните зони, принуждавайки я да ги заобикаля. Докато вървеше, не чу нито веднъж биене на камбани, не видя нито един човек да излиза на полусрутените тераси, за да се моли, не се натъкна на нито един уличен свещник, видеотабло или ораторска трибуна. На два пъти се размина с групички хора, дрипави, хилещи се, очевидно пияни. За щастие, не й обърнаха внимание. Чуваше остри възгласи и крясъци от сградите; рев на деца; стари телевизори работеха шумно; сиви от мръсотия коли профучаваха край нея като призраци, бродещи объркано в света на живите.

Сви по „Железарска“ и се спря пред вехта, триетажна кооперация с изрисувана с бяла боя петица на вдлъбнатата метална врата. Сърцето й биеше силно. Облегна се за миг на вратата и задиша дълбоко. Ръката й стискаше спрея в джоба. Дали бе дошла навреме? Нямаше часовник, предвидливо го бе свалила, преди да излезе от вкъщи. Огледа се. Сивотата около нея се сгъстяваше, сливайки сградите една с друга. Вероятно наближаваше четири.

Обърна се към кооперацията. В сравнение с другите, тази бе сравнително запазена, макар и с олющена мазилка и изкъртени керемиди. Терасите бяха затрупани със сняг, а прозорците над тях светеха мъждиво. „Чакай пред входа!“, й бе казал ангелът или фенът, или какъвто там беше. Людмила се дръпна настрани от вратата и застана в сянката на стената. Добре. Ще почака половин час и ако не се случи нищо, изчезва. Нямаше повече да си насилва късмета, даже и заради светещ мъж с вълшебно сини очи.

В следващия миг мръсният прозорец на първия етаж се открехна със скърцане. Брадато лице надникна навън и подвикна: „Качвай се, вратата е отворена!“. Людмила го погледна объркано. Мъжът й кимна окуражаващо, после затвори прозореца. Тя остана още малко в мрачината и студа, стиснала спрея, после отвори решително входната врата. Отвътре я лъхна мирис на гнило. Осветление в коридора липсваше. Тя се изкачи внимателно по стълбите и стигна до площадката на първия етаж. Вратата на апартамента вдясно бе открехната и отвътре се процеждаше светлина.

Почука. Вратата се отвори широко и пред нея застана пълна жена с лилава рокля и крещящ грим. Грамадните й гърди бяха почти целите открити от деколтето, силно изрусената й коса се виеше на проскубани букли около лицето. В ръката си държеше димяща цигара.

„Проститутка?“, помисли смаяно Людмила. „В бордей ли са ме довели? Ще ме заключат тук и ще ме карат да проституирам?“

Тя бързо отстъпи назад, но жената й се усмихна приятелски.

— Не се бой, не се бой, миличка. Ела, влез, приятелите ти са вътре. Аз съм само домакиня. Направила съм ви топъл чай. Или кафе, ако предпочиташ.

Тонът на жената я поуспокои, но тя все още не смееше да влезе. Тогава мъжът, който бе видяла на прозореца, се появи на вратата и мина покрай жената. Беше висок към един и осемдесет, едър, мургав, с къса черна брада и плетена сива шапка на главата. Устните му бяха пълни и чувствени, носът — голям и месест, очите — кръгли, дълбоко поставени. Имаше масивна, добре изразена челюст и широко чело. Всяка черта на лицето му сякаш крещеше: „Ето ме! Искам да виждам, да мириша света, да го вкусвам — обичам живота!“

„Прилича на грък.“, помисли Людмила.

Имаше приятели гърци в миналото и споменът за тях я накара моментално да изпита доверие към мъжа.

— Здравейте, аз съм Боян Денев — той протегна ръка, а пълната жена отстъпи настрани, за да му направи място. — Свещеник съм и композитор. Вярвам, че вие сте третият човек, който очакваме?

— Ами… ъъ… сигурно — тя хвана протегнатата ръка. — Аз съм Людмила.

— Елате, Людмила. Влезте, че другият ни приятел напира да ви обезопаси. Казва, че видял полиция на идване, и е много притеснен.

Людмила го последва. Минаха през тесен коридор, напоен с мириса на люляков ароматизатор, примесен с цигарен дим. Ботушите й затъваха в дебел персийски килим, надупчен на места; на тавана се люлееше розов полилей във формата на огромно сърце. Когато влезе във всекидневната, челюстта й увисна. Все едно гледаше нелегален филм. Върху розовите стени висяха огромни картини — ренесансови репродукции на голи жени. Тук попилеят бе виолетов и представляваше няколко змии, оплели опашки една в друга. Виолетови кресла и табуретки бяха наредени около дълга стъклена маса, на стената се подпираха стари дървени шкафове, натрупани със статуетки на съвкупяващи се животни, голи купидончета и дървени макети на огромни пениси.

Людмила така се бе вторачила в обстановката, че едва не подскочи, когато някакъв друг мъж се приближи към нея.

— Изглеждаш много стресната за „духовно замърсена“ — каза той. Гласът му бе приятен, младежки и тя се обърна към него. Той повдигна вежди срещу нея. Усмихваше се присмехулно. Беше към един и осемдесет и пет, слаб, с широки рамене. Носеше сива канадка, сиво-зелени камуфлажни панталони и войнишки боти. Мократа му от снега руса коса залепваше за челото. Лицето му бе тясно, издължено, с набола руса брада, тънък и гърбав нос и тънки устни с най-секси извивката, която бе виждала. Сините му очи бяха леко дръпнати като на азиатец и се присвиваха нетърпеливо срещу нея.

— Ъъ… духовно замърсена? — повтори тя глуповато. Интересът й вече бе изцяло прехвърлен от обстановката към мъжа срещу нея. Видя, че той държи нещо в дясната си ръка и го протяга към нея.

— Ще си подадеш ли китката? — попита той, с все същия нетърпелив блясък в очите. — Бързо, че нямаме време.

— Защо? — поинтересува се тя.

— Не се обяснявай, а си дай ръката с чипа! — в тона му се прокраднаха остри нотки. До него Боян Денев й се усмихна:

— Не се притеснявай и на мен ми сложи. Изобщо не знаех, че съществуват такива джаджи.

Людмила протегна ръка и мъжът сложи върху китката й плоска метална гривна, която напълно закри чипа й. Закопча я с едно бързо щракване.

— Заглушавам сигнала ти — обясни младият мъж. — Пълно е с полиция в квартала, нямам идея защо. Обикновено ни проследяват по сигналите от чиповете. Така ще сме в безопасност — дано, де.

После протегна ръка:

— Аз съм Владимир.

— Людмила — тази ръка бе малко по-хладна, но рязка и силна. Също както при ангела, на Людмила й се прииска да не я пуска. „Леле, липсата на мъж започва вече да ми се отразява!“. Човекът срещу нея обаче издърпа твърде бързо ръката си и заобиколи ниската маса, за да седне на ръба на отсрещното кресло.

— Седни, Людмила — Боян Денев й посочи мястото до себе си. — Пийни малко чай. Сигурно не ти е било лесно да дойдеш дотук.

— Никак — промърмори тя и седна на креслото. То бе кораво и неудобно, но чаят — превъзходен. Людмила вдъхна от сладкия аромат и остави горещата течност да се разлее по скованото й от студа гърло.

— Какво правя тук? — запита се на глас. — Онова странно същество го няма, значи не е било номер на луд почитател, както си мислех… защо сме се събрали тогава? Какво следва сега?

— Ами, аз сметнах, че са ни погнали от някоя програма за Пречистване — обади се Владимир от другата страна на масата. — Но отчето тук ме убеждава, че нощният ми посетител наистина е бил ангел. И че приказките му са пълна истина.

— Пълна — кимна Боян, — стопроцентова.

— Имаш предвид онова, за спасяването на света? — подхвърли Владимир иронично.

— Да, точно това. И на мен ми го обясни подробно. Трябва да изследваме произведенията си и да открием в тях положителното послание. Така ще се сдобием със свръхестествени сили, които ще ни помогнат да отстраним пратениците на Сатана — духовния министър, главния секретар на МВР и министъра на ораторията.

— Да, имаше нещо такова — промълви Людмила. — На мен ми каза, че Марий Алев е получил способност да промива мозъците на хората, след като е прочел моята книга. Контролирал всички с ума си. Аз се срещнах с Алев същата вечер, на едно представяне на книгата ми беше. Наистина ми се стори, че всичко около него му се подчиняват. Странно беше.

— Моля ви се, стига — каза Владимир. — Като че ли не знаете какви откачени сюжети разиграват скапаните пречистващи програми. Набутали са ни в някакъв филм, това е.

— Той ме излекува — Боян хвърли мек поглед към Владимир. Едрите му длани стояха в скута, лицето му излъчваше ведрина и спокойствие. „Почти като ангела.“ помисли внезапно Людмила.

Владимир го погледна скептично:

— За какво говориш?

— Бях болен от сифилис. В последен стадий. Умирах. Това същество… ангелът… дойде в болницата, докосна ме и ме излекува. — Боян едва изговори последните думи. Задъхваше се, явно от вълнение. Но заразяващото спокойствие не напускаше лицето му.

— Ти… — Владимир се втренчи вцепенен в него. Огледа се; видя, че гримираната жена я няма и се провикна: — Ей, бейби, къде си? Може ли петдесет грама уиски към чая? Знам, че са ти ценни запасите, но няма да издържа… — после наклони глава към Боян. — Ей, ама ти сериозно ли говориш?

— Напълно — каза Боян.

— И откъде по дяволите си го пипнал тоя сифилис?

— Ами ти откъде мислиш? — Боян преглътна, после вдигна ръце и обхвана с тях помещението. Наведе глава, страните му леко почервеняха.

— Ау, не е истина! Свещеник ходи в публични домове! В Затворени квартали. Това редовна практика на гилдията ли ви е, отче?

— Не бих казал — Боян се изкашля и погледът му леко помръкна след ироничната забележка на Владимир.

— Аха. Значи ти си единствената подмолна мишка. Не е шега работа това, да откриеш мястото, да се изчукаш с мацките, че после и да криеш болестта… здрави връзки си завързал с пичовете тук, а? Направо свещеник за пример.

— Какви са тези нецензурни, заядливи приказки? — на лицето на Боян се изписа неудоволствие — Изобщо ли не чу какво ти казах? Ангелът ме излекува. Останалите подробности в момента са ирелевантни.

— Да. Е, може би изпадам в момент на отрицание. — Владимир пое чашата с уиски от жената, която току-що беше влязла, и отпи голяма глътка. — Извини ме, отче.

— И спри да ме наричаш „отче“! Казвам се Боян.

— Наистина ли те излекува? — попита Людмила. В ума й се въртеше докосването на ангела и топлината, която това докосване бе изпратила по цялото й тяло.

— Да — Боян се обърна към нея. Дръпна сивата си шапка нагоре, за да открие напълно челото си. — И излекува не само тялото ми, Людмила. Преди да се появи, бях… затънал дълбоко. Свършен човек бях. Светът се беше превърнал за мен в нелогично, абсурдно място. Затова и вършех неща, които… — Боян махна с ръка — но вече всичко се промени. Върнах доверието си в Бога. Разбрах, че животът ми може да бъде прекрасен, стига да се оставя Той да ме води. Във всеки един момент. Вярвам, че оттук нататък ще се справя с всичко. И ще получа всичко онова, от което сърцето и душата ми имат нужда.

— Не говориш точно като другите свещеници — промълви Людмила.

— Имаш предвид, че не крещя и не се карам ли? О, правех го преди. Правех доста неща, макар и да не бях убеден в тях. Смятах, че като представител на Обединената църква, трябва да следвам всичките й предписания. Християнството, обаче, не означава да размахваш пръст срещу хората. Бог не е отмъстителен, както се опитват да ни втълпят от години насам. Той прощава. Прощава ни „седемдесет пъти по седем“, както казва Матей в Евангелието си. Всъщност нещастията, които ни се случват, не са наказания от Бога, а просто загуба на посока. Излизаме от Белия праг и даваме възможност на Сатана да действа.

Белия праг? Черния праг? „Не спомена ли и Асарих нещо такова?“, зачуди се Людмила.

— Какви са тези прагове? За пръв път ги чувам.

— Ангелът ги нарича така — обясни Боян, — това са двете страни на битието, тази на съществуването и на несъществуването. Той идва от друго измерение, но и неговото, и нашето, са като монета с две страни — тъмна и светла. И те, и ние си имаме Бял праг и Черен праг. Бог е от светлата страна на монетата и ако заобиколиш от другата страна, не може да те достигне, дори и да иска. Черният праг — това е съществуването без Бог. Когато ангелите го изберат, е завинаги. Ако човек го избере обаче, може да се върне обратно. Въпросът е, че всеки път, когато отидеш в Черния праг, става все по-трудно и по-трудно да се върнеш. Трябва да внимаваме, защото където се намираме в момента на смъртта си, там ще останем и в отвъдния живот. Завинаги.

— Ау! — Владимир изгълта чашата си с уиски на един дъх. — Каква реч!

— Имаш проблем с алкохола, приятелю — забеляза Боян.

— А ти имаш проблем с рационалното мислене — каза Владимир. — Не смяташ ли, че всичко това може да не са разкрития за отвъдния свят, а просто вдъхновени речи на Пречиствател?

— А фактът, че съм здрав, когато до вчера умирах? И това ли се дължи само на вдъхновението на Пречиствател?

— Може да е използвал метод, с който да потисне симптомите ти за известно време. Наркотик някакъв, нещо… откъде си сигурен, че си здрав? Изследвания направи ли си?

Боян поклати глава:

— Упорит си.

— Ако се напия достатъчно, може и да повярвам — отбеляза Владимир. — Но мацката тук няма да ми отпусне повече. Стиска си пиячката като светена вода.

Людмила изгледа Владимир с интерес. Той седеше на облегалката на креслото с пръсти, здраво обвити около чашата, и изправени рамене. Въпреки подигравателното му изражение, присвитите му очи не се отлепяха от лицето на свещеника. „Преструва се!“ помисли тя, „Играе. Но защо?“

— Сега, приятели, трябва да ме чуете! — каза Боян високо. — Ще ви дам точната програма на събитията, които предстои да се случат — тези, които се очаква да предотвратим. Записана е на МУК-а ми, но не го взех от съображения за сигурност. Но мисля, че запомних добре думите на ангела и ще ви предам всичко без грешка.

— Хартия нямаш ли? — попита Владимир. — На свещениците им позволяват да мъкнат мобилни устройства, сто процента разполагате и с колкото си щете хартия. Защо не си записа съобщението му на някой лист?

— Не беше уместно — отвърна Боян спокойно. — Можеше да попадне в неподходящи ръце.

— Аха. Добре, ясно. Хайде, слушаме те.

Боян отпи глътка чай:

— След една седмица, на двадесет и девети януари, министерският съвет ще внесе в Народното събрание проектозакона за духовна чистота. Благодарение на психическото влияние на Марий Алев този закон ще бъде одобрен още същия ден, а на трийсети януари ще влезе в сила. На двадесет и девети януари също така министърът на ораторията, Кирил Дерев, ще говори пред националната трибуна в защита на Новоприетия закон. Речта му, знаете, ще се излъчва по всички телевизионни канали и всички видеотабла в градовете. Няма да остане човек, който да не чуе поне две думи от нея и съответно целия ни народ ще попадне под влиянието му. Хората ще приемат закона като нещо нормално и необходимо. На първи февруари главният секретар на МВР, Петър Доневски ще свика Кризисен щаб и ще даде старт на мисията „Прочистване“. Предполагам, ангелът ви е обяснил какво точно ще представлява тази мисия?

— Ей, отче… Бояне… — лицето на Владимир бе леко побеляло, докато слушаше. — Ти наистина ли вярваш, че това ще се случи? Това е пълна лудост, човеко! Съвземи се!

— Ще мобилизират полицията и армията и ще ликвидират хората във всички затворени квартали в страната. Ще започнат арести сред Законните. Целта е да се елиминира всеки, който може да заплаши абсолютната власт, която иска да установи впоследствие Духовният министър. Той се стреми към пълен тоталитаризъм.

— Но какво можем да направим ние срещу всичко това! — Людмила едва проговори с пресъхналото си гърло. Посегна и отпи малко чай.

— Според ангела, само ние можем да направим нещо — каза Боян. Тонът му все още бе сериозен, но мекотата и блясъка се бяха върнали в погледа му. Той се усмихна. — Това е така, защото имаме връзка с хората, които заплашват бъдещето на страната. Аз например, се оказва, че съм свързан с министър Дерев. Животът ни е протекъл по сравнително идентичен начин, имаме същите желания, гонят ни подобни страхове. Гневът, който изразих с музиката на симфонията си, е гняв, който изпитва и Дерев; но тъй като той е възприел тази музика „отстрани“, успял е веднага да прозре изходния път, начина за освобождаване от гнева. Това прозрение му е дало свръхестествени сили — да влияе на хората с думите си — и за съжаление, тъй като мотивите му не са добри, тези сили са впрегнати в работа от Сатана. Аз вярвам, че моите ще бъдат впрегнати от Бог. Тъй като вече осъзнах какъв е изходният път в произведението ми, смятам, че скоро ще получа и силите си и те ще бъдат използвани в подходящия момент.

— И какъв е изходният път в произведението ти? — попита Людмила възбудено.

— Вече ви казах — способността да се довериш на една по-висша сила. Когато оставиш всичко в Божиите ръце, няма как да се ядосваш заради несполучили планове или нежелани събития. Каквото и да стане, ще знаеш, че в крайна сметка, е за твое добро. И че дори и да сбъркаш, Бог ще намери начин да те върне на правилния път. Просто трябва да поставяш Него на първо място, а не себе си.

— Значи какво, аз съм свързан с Петър Доневски, така ли? — Владимир завъртя празната чаша в ръцете си. Потропваше с крак по килима и от време на време хвърляше поглед към коридора, криещ в обятията си невидимата кухня.

— Очевидно — отвърна Боян. — Нарисувал си картина, която му е повлияла. Явно, както при мен и Дерев, житейските ви пътища се припокриват.

— Ти художник ли си? — Людмила се обърна заинтригувана към Владимир. Русият мъж се наведе напред, постави рязко чашата на масата и пъхна ръце в джобовете на канадката си.

— Не, аз оцветявам компютърно генерирани картинки във „Всемогъщата Му ръка“ — отвърна той кисело. — Обикновено са ядосани светци, които размахват пръст срещу тълпите. И мижави човечета, които пълзят по земята и си посипват косите с пепел.

— Работиш във „Всемогъщата Му ръка“! — възкликна Людмила и възхищението й към човека срещу нея нарасна изведнъж. — Това е най-известното списание с комикси в България! Леле! Трябва да си много добър!

Владимир й хвърли поглед, пълен с известна изненада. Тя не успя да разгадае от какво точно е изненадан. Видя го, че свива рамене и обръща очи към тъмния прозорец.

— Няма никакъв смисъл да си добър в професията, след като нямаш среда за развитие. Ако не ми е ателието вкъщи да рисувам, за никъде не съм в това списание.

— Виждал съм репродукция на картината му „Джуджето и великанът“ — каза Боян. — Уникална е.

— Това е картината, която…? — Людмила не довърши.

— Да, онази, която е виновна за обладаването на Петър Доневски от бесове — каза Владимир, — според светещия ни прорицател.

— Хм — каза Людмила.

— Чудя се какво точно трябва да намеря аз в нея — промърмори Владимир.

— Това, което е намерил Доневски — каза Боян. — Погледни картината си, като се прибереш у вас. Вживей се в нея. Мисли. Помоли се, ако трябва.

— Искам да я видя! — възкликна Людмила. — Много ми е интересно! Къде мога да я видя?

— Да не вземеш и ти да бълваш пламъци от устата си после — каза Владимир. — Внимавай, сладурано.

Въпреки че се усмихваше, той очевидно не бе вложил нищо особено в епитета, който използва. Людмила обаче усети как бузите й пламват и в стомаха й се плъзна горещина. Наведе глава.

— Людмила, същото важи и за теб — чу гласа на Боян. — Прегледай книгата си, виж кое е това, което е разбрал Марий Алев за нея. Мисля, че ако отделим достатъчно време и се молим, ще се…

Изведнъж тишината навън бе нарушена от забързани стъпки и далечни гласове. Чу се тряскане на врати, някой извика. Людмила вдигна поглед. Владимир бе скочил на секундата като пружина от креслото.

— Какво става? — усети, че и нейното тяло се изопва и ръката й инстинктивно се спусна към джоба на палтото.

— Момент. Чакайте — Владимир вдигна ръка, за да я накара да замълчи; бе се привел и се ослушваше. Руси кичури падаха на челото му. Тропането стана по-настойчиво, някой изруга. Стъпките се чуха току под техния прозорец. Владимир изрече едно „мамка му“ през зъби, вдигна рязко глава и заобиколи масата.

— Ставайте! Да тръгваме! Бързо!

Людмила моментално се подчини; поколението, израснало сред разрушенията, мизерията и всекидневните битки за оцеляване имаше бързи реакции; още по-бързи бяха реакциите на жена, търпяла години домашно насилие. Боян също стана, макар и не с такъв устрем. Той явно или бе имал по-спокоен живот или новооткритата увереност в непогрешимия низ от събития в живота му премахваше всякаква тревога от сърцето му.

— Хей, тук сме на сигурно място. Идвал съм няколко пъти и…

— А аз съм прекарал половината си живот тук! — озъби се Владимир. — Никога досега не бях виждал толкова ченгета накуп. Това е шибана шайка за лов на Законни.

Той изтича по коридора и блъсна вратата на една от спалните. Людмила и Боян изтичаха след него.

— Хей, какво правите! — изкрещя след тях домакинята им. В спалнята, на голямото двойно легло с драперии, мъждивата светлина от крушката на тавана очертаваше сенките на любещи се мъж и жена. Те се сепнаха и сенките им се надигнаха; без да им обръща внимание, Владимир прекоси стаята и отвори прозореца. Людмила и Боян го последваха.

— Ще скочим оттук — Владимир посочи купчината сняг под прозореца. — Няма повече от четири метра и снегът ще омекоти приземяването. От главния вход вече не можем да излезем — отпред са и са го заградили.

— Ти сериозно ли смяташ, че това е необходимо? — промълви недоверчиво Боян.

— Ако не ти се гние в затвора, да — каза Владимир. — Аз ще съм пръв, Людмила, ти след мен.

— Добре — каза тя. Скокът не я притесняваше, бе в добра физическа форма. Чудеше се обаче какво ще последва, когато излязат навън.

Владимир се прехвърли гъвкаво през парапета, оттласна се и скочи на земята. Изтича две крачки напред и се обърна нагоре към прозореца. Махна мълчаливо на Людмила да идва.

Тя се изкачи на перваза с почти същата лекота и се хвърли във въздуха. Студеният вятър я удари през лицето и след няколко секунди ботушите й се забиха с тъп, разтърсващ удар в купчината сняг. Бе протегнала ръце, но въпреки това залитна встрани и щеше да падне, ако Владимир не се бе спуснал и не я бе хванал през кръста. Помогна й да се задържи на крака.

— Браво — прошепна в ухото й. Топлият му дъх сгря врата й, тя усети лекия мирис на сапун и опушен въздух от кожата и косата му. Усмихна му се и разтърси тръпнещите си от болка стъпала.

— Тренирам аеробика и съм карала курсове за самозащита.

— Ау! — той се отдръпна и й намигна. — Значи трябва да внимавам.

Преди тя да успее да отговори, погледът му се насочи към прозореца. Боян тъкмо се прехвърляше тромаво през перваза, взрян в снега отдолу. Дълбока бръчка се впиваше между очите му, шапката му се бе килнала на една страна.

— Дано не си разбие главата! — промърмори Владимир и му махна окуражаващо. Боян си пое дълбоко дъх, после скочи.

Приземи се несръчно. Кракът му се подви под него, залитна и се строполи в снега. Владимир се спусна към него и го хвана за ръката.

— Добре ли си? — прошепна той. — Да не си изкълчи крака, ей?

— Не, не! — Боян пуфтеше. — Просто не можах да запазя равновесие…

— Я да видим дали можеш да ходиш — Владимир го дръпна и му помогна да се изправи. Боян изтупа палтото си и направи две несигурни крачки напред.

— Мога — потвърди той. — Всичко е наред.

Стъпките ясно отекваха от другата страна на кооперацията, гласовете се усилваха. Тримата ясно чуха: „Тук е, тук е засечен сигналът!“ и Владимир бутна Боян по гърба, за да го подкани да тръгва. Грабна Людмила за ръката и я повлече напред. Боян ги последва тромаво. Тримата се затичаха през преспите сняг в задния двор, облачета пара излизаха от устите им. Прекосиха двора, прескочиха ниската ограда, излязоха на някаква малка улица и се затичаха надолу по протежението й. Свиха в пролуката между други две кооперации. Владимир на няколко пъти забавяше крачка, за да ги изчака — двамата тичаха доста по-бавно от него. Излязоха в друг заден двор. Художникът ги поведе надолу по тесни, изпочупени стълби. Те водеха до тъмно мазе. Влязоха вътре и Владимир затвори след тях.

— Ще изчакаме тук — прошепна задъхано. — Ще обиколят района и като не засекат никъде сигнала, ще се махнат. Ще решат, че са се объркали. Вероятно са те засекли на идване, Людмила… Моя грешка, трябваше да те посрещна и още навън да ти сложа заглушителя. Голям тъпак съм.

— Защо гонят Законни? — тя също шепнеше.

— Не знам. Обикновено правят такива акции, когато търсят някой определен човек, макар че толкова мащабна не съм виждал досега.

— Нас — обади се Боян. Бе се навел запъхтян до стената, с облегнати на бедрата ръце. Едрата му фигура едва се различаваше в тъмнината. — Търсят нас.

— Или мен — каза Владимир. — Непрекъснато купувам алкохол и марихуана оттук. Нямаш представа колко пъти са се опитвали да ме засекат. Два пъти даже успяха да ме пипнат и да ме вкарат в ареста. Измъкнах се, де, но…

— Сега търсят нас — натърти Боян мрачно. — Явно вече има противодействие на плановете ни.

— Какво имаш предвид? — Людмила го погледна. Бе забравила ръкавиците си и ръцете й се вкочанясваха. Пъхна ги дълбоко в джобовете на палтото, но и там не бе много по-топло.

— Е, как какво, Людмила? Бог ни праща да се борим със Сатана, той няма да стои и да гледа. Ще ни окаже сериозен отпор. Май Владимир е прав, трябва много да внимаваме.

— Трябва да се махнем от квартала — каза Владимир. — Ще изчакаме петнайсетина минути и после ще се доберем до метрото по задните улички. Да вървим по булеварда е опасно. А сега тихо, да не говорим повече.

Стояха в безмълвната тъмнина повече от петнайсет минути. Острата миризма на плесен и гнилост я замайваше, караше стомаха й да се надига и на няколко пъти за малко да повърне. Навън притичваха хора, някой даваше заповеди, приближаваха се, отдалечаваха се, пак се приближаваха. Тя стоеше, прилепена до стената, без да помръдва, скована от студ. По едно време Владимир се пресегна, прегърна я и я притисна към себе си.

— Още малко — прошепна й. — Знам, че е студено.

Жестът му бе вероятно чисто приятелски, но тя се отпусна с благодарност в прегръдката му. Той я притискаше силно и гледаше някъде над рамото й. Дори в тъмнината тя забеляза колко е побеляло лицето му. Долната му устна потрепваше нервно. И през плътната канадка усещаше твърдината на напрегнатите му мускули.

— Благодаря ти — промълви тя след малко, когато стъпките и гласовете над тях утихнаха. — Постоплих се.

Той отпусна леко прегръдката си, но не отдръпна ръце.

— Може ли да не те пускам? Сладка си и миришеш на хубаво.

Каза го с такъв невинен тон и усмивката, която придружи думите му, бе така чаровна, че вместо да се раздразни, Людмила почувства как в стомаха й отново се разлива топлина.

— А ти миришеш на пияница, но си готин — отвърна тя тихо. — Харесва ми, че си смел.

Той повдигна вежди срещу нея и тя отново видя изненада в очите му, която пак не успя да разтълкува съвсем ясно.

— В какво точно се състои смелостта ми? — попита той. — В бягането ли?

— Не, в това, че помогна на мен и на Боян — обясни Людмила. — Измъкна ни от кооперацията, изчака ни да скочим и тичаше доста по-бавно заради нас. Можеше да избягаш и сам. С нас рискуваше да те хванат. Това е смелост.

Той я гледа известно време, с леко разширени очи, сякаш думите й разкриваха неизследвани полета пред неспокойно бродещия му ум. После премигна, наведе се и я целуна по челото.

— Приятелска целувка — поясни. Усмихна й се, погали я по косата, после се отдръпна от нея и отиде до вратата на мазето.

— Мисля, че можем да тръгваме — каза след минута. Главата му бе опряна на желязната повърхност, вслушваше се в тишината навън. — Напуснали са района. Трябва обаче да сме много тихи, да вървим плътно един до друг и… — той бръкна в джоба на канадката си и извади някакъв предмет. Людмила чу леко изсъскване. Бледожълт пламък освети помещението — … да потърсим екипировка — довърши Владимир.

— Какво е това в ръката ти, кибрит ли? — попита Боян възбудено в тъмнината.

— Да, не си ли виждал досега?

— Не, никога. Ще ми дадеш ли да го разгледам като излезем навън?

— Даже ще ти го подаря, само да се измъкнем. — Владимир обиколи помещението. Запалената клечка в ръката му го обвиваше в блед кръг светлина. Поразбута с крак старите, изтърбушени мебели, натрупаните дъски и накрая отдели настрани купчина стари дрехи и обувки.

— Я виж тия хубави ботушки, Людмила — той духна клечката. Людмила се наведе и пое с лека погнуса предмета, който той й подаваше.

— Какво е това?

— Ботуш. Пробвай го. Аз се сливам с обстановката в квартала, но вие двамата сте много неподходящо облечени. Все едно сте паднали от корицата на „Духовна естетика“.

— Това е с ужасно висок ток! — възмути се Людмила, която вече бе успяла да опипа ботуша и бе изпитала истински ужас, че трябва да го обуе.

— Страх те е, че ще започнеш да стърчиш над мен ли? Не се стягай, обичам високи жени — Владимир прибра кибрита в джоба си. — Бояне, тук има и някакви стари спортни боти и планинско яке. Колкото по-скъсани и мухлясали са, толкова по-добре. Хайде, слагай ги.

След пет минути двамата бяха готови. Людмила се поклащаше несигурно на петнайсетсантиметровите остри токове, а от дупките в кожата на ботушите нахлуваше неприятен студ. Владимир я поогледа, после разкопча три копчета на палтото й и го разтвори, така че да се вижда тясната й жълта блуза. Посегна, взе две шепи спечена кал от земята и започна да ги натърква по блузата и палтото й.

— Какво правиш? Ти луд ли си, бе! — изсъска тя. — Знаеш ли колко ми е скъпо палтото!

— Ще си купиш ново! — каза той невъзмутимо. Хвана косата й, измъкна я от ластика и я разроши пред лицето. После се отдръпна и я огледа отново. Подсвирна:

— Ау! Първокласна улична курва! Ченгетата няма даже и да те заговорят!

— Това ли ще е дегизировката ми? Проститутка?!!

— Бейби, тук жените или са курви, или са умрели — каза Владимир. Обърна се към Боян — Я да те видя теб?

С прокъсаното, спечено от мръсотия палто и съдраните, прашни ботуши Боян бе загубил цялото си достолепие. Той махна шапката и разчорли къдравата си коса.

— Е? Как е? Аз не приличам на курва, надявам се? — Боян произнесе грубата дума с усилие. Людмила бе сигурна, че ако имаше светлина, щеше да види червени петна, избили по лицето му.

— Не, ти приличаш на пиян сводник — каза Владимир. — Дръж я под ръка и гледай малко да залиташ като вървиш. Окей?

— Да съм знаел, че ще доживея до такива времена — промърмори Боян. Тримата полека се измъкнаха от убежището си. Навън бе притъмняло още повече. Сградите се губеха в сгъстилата се мастилена мъгла и макар че снегът бе спрял, се извиваше режещ вятър, който брулеше порутените покриви и клоните на дърветата. Вятърът се вмъкна в продупчените ботуши на Людмила и стисна глезените й с острите си нокти. Тя потрепери.

— Колко е далеч метрото оттук? — сви зиморничаво ръце пред гърдите си.

— На около двайсетина минути, ако не бързаме — отвърна Владимир. — Дегизирани сме и ще е добре да не бързаме тоя път.

— Дано не ме покоси бялата смърт — промърмори тя. Владимир се засмя:

— Хайде, Бояне, хващай я под ръка и я гледай да не се хлъзне в снега с токовете. Да ми я опазиш жива, чу ли?

Да ми я опазиш жива.

„Интересно как фамилиарничи с мене, а пък това изобщо не ми пречи, напротив — кара ме да се чувствам толкова сигурна и на мястото си…“

По време на пътя бе далеч от него — вървеше прилепена до тялото на Боян. Свещеникът я държеше здраво и на няколко пъти я спаси от изтърсване на леда. Владимир крачеше отстрани и се оглеждаше на всички посоки. Минаваха по тесни вътрешни улици, затрупани от сняг, тук-там с паркирани по тротоарите стари автомобили. Разминаваха се с кашлящи скитници, пияни младежи, дори деца, които крещяха и се замеряха със снежни топки. Людмила си помисли: „Не е ли абсурдно — хората отглеждат деца и тук, в това западнало, забравено от Бога гето! Но наистина ли е забравено от Бог? Или всъщност Му е по-скъпо от всички храмове, църкви и напарфюмирани ръце, скръстени в молитва по терасите?“

Всички Затворени квартали ще бъдат сринати със земята…

Тя потрепери силно. Вече не чувстваше стъпалата си, пръстите й бяха вкочанени, кожата на лицето — напълно изтръпнала. Имаше чувството, че въздухът замръзва в белите й дробове. Изпита почти замайващо облекчение, когато най-сетне излязоха на големия булевард, осветен от мъждивите улични лампи, с фучащите по него коли, пръскащи кални струи по тротоара.

— Ето там, отсреща е станция „Залез“ — каза Владимир. — Двайсет метра останаха. Съберете още малко сили.

Не бяха минали и пет метра, когато чуха сирените.