Невена Паскалева
Тайната на синия дим (24)

3.
Титаните — II

Асарих летеше напред през алфа-материята и назад към миналото.

Виждаше порутени от тараните крепостни стени и пред тях, младо момиче на кон, с проблясващ на главата метален шлем и вдигнат меч. Жана Дарк. Чуваше екзалтирани крясъци на френски: „Победа, победа!“ виждаше проснати навред мъртви тела и същото това крехко момиче, вдигнато върху раменете на грубите, опръскани с кръв мъже.

После смуглото лице на Роже Мартен, новоизбраният пълководец, надвесено над Жана. Шепне й, с лукаво изкривени устни, а жълтите язви в алфа-формата му парят очите на младия Асарих. „Махни се от нея, Таръс!“ крещи Асарих, но Роже Мартен само му се ухилва подигравателно. И Жана се променя. Възторжената усмивка напуска лицето й, то става свито, пресметливо. Вече се впуска в излишни битки, жадна единствено за кръв и смърт. За преклонение. Накрая жълтите пламъци на кладата я обгръщат и изгарят и тялото, и душата й.

Виждаше едрата, набита фигура на Кемал Шарах — човекът, призован да въведе християнството в Източния свят. Чуваше патоса, с който говори за Бог, виждаше жаркия блясък в черните му очи и устрема на ръката, с която събаря политическите си противници, както сърпът събаря узрелите житни класове. После закръглената, изкусителна фигура на Бену, едрите гърди, по които се спускат лъскави черни коси и главата й, наклонена към възпитателката от приюта. Възпитателката е стара, със сиви, хванати на кок коси и зад ехидната й усмивка отново проблясват жълти язви. „Не, Таръс, не!“, шепне отчаяно Асарих. Но Таръс продължава да излива отровата си в ухото на Бену. И ето че лъскавите черни коси се спускат над голия гръден кош на Кемал. Той ослепява за всичко останало, освен за Бену. Забравя за вяра, за политика, за мисия. Завършва живота си, удавен в алкохол и загубен из дебрите на Черния праг.

Виждаше високия, слаб Алан Тюринг, гениалния учен, предопределен да промени представите на човечеството за вселената. Виждаше как Алан не отлепя очите си от мускулестия мъж в столовата. После телата на двамата мъже, които се сливат в страстна прегръдка в нощната тъмнина. Накрая, в болницата, изкривеното лице на Тюринг и изцъклените му очи, докато го тръшват върху масата и връзват с колани ръцете и краката му. Упойката. Кастрацията. И студената зимна вечер в дома му, когато бялата му, трепереща ръка отваря шишенцето с приспивателни и го надига нагоре към устата.

Смърт.

Виждаше Христина Малигуда, която пише, наведена над тетрадката си. Пише за Бог. Десетки, стотици прекрасни стихове. Предопределена е да разпространи словото Му по целия свят. Но тогава идва срещата й с русия норвежец. Норвежец, зад чиято усмивка отново се гърчи разядена алфа-форма. Вместо да пише стихове, Христина започва да пише писма. Безкрайна, смазваща психиката й кореспонденция с далечния й скандинавски приятел. Той слуша особена музика. Музика, която насърчава самоубийството. „Нека го направим заедно.“, казва й норвежецът. „Нека преминем заедно от другата страна.“

И тя избягва в скандинавската страна и го правят заедно.

Смърт.

Във всеки един от тези случаи Асарих се бе опитал да оправи нещата. Пращаше свещеници, военни, близки приятели, учители, които да върнат жертвите на Таръс в правия път. Но винаги се проваляше. Или бе прекалено настойчив, или прекалено пасивен. Изгуби толкова много души.

Толкова много.

Сега летеше с цялата скорост, на която бе способен. Край него се отронваха въздишки, проблясваха усмивки, потрепваха кучешки опашки, разнасяше се тъжно мяукане и гладно гукане. Алфа-усещанията го обгръщаха като бяла река, която се плискаше в гладката, скална повърхност на съзнанието му.

И изведнъж — гласът зад него.

— Лети, лети, бяло ангелче! — нов поток алфа-материя мина встрани, различен от останалите. Бе жълто-зелен и се стичаше напред като пипало на октопод, изтъняло от усилието да се протегне и да спипа жертвата си. — Знам за къде бързаш толкова! Лети, лети, знам, че ще ме изпревариш, но не ме е грижа! Неее!

Асарих направи всичко възможно да усили скоростта — не защото се страхуваше, че Таръс ще го надмине, а защото не можеше да понесе да слуша подигравките му зад гърба си.

— Искаш да стигнеш преди мен при протеженцето си, за да му подсилиш защитата, нали? За да не би аз или Марий Алев да проникнем в съзнанието му! Знам, знам, че ще го направиш, но не ме е грижа, казвам ти! И без друго не разчитам на това! Моят човек ще научи каквото трябва от твоя по традиционния начин! Всъщност ще му дам това като задачка-загрявка, или задачка-закачка, или как там беше, а, Асарих? Ти си по-добър в идиомите от мен!

— Ще видим дали ще научи! — Асарих не можа да се сдържи да не отговори. Усещаше, че често продължава да се държи като дете в присъствието на Таръс — вероятно защото бяха израснали заедно, макар и в непрестанна борба, и детското поведение им бе останало като навик.

— Ааа! Ей, братко, знаеш, че не можеш да се намесиш, за да спреш случващото се, нали? Ако го направиш, твоят мил Владимир ще продължи да смята, че може да се разхожда и да трепе хора наляво и надясно безнаказано. Нищо няма да научи!

— Знам — отвърна Асарих с тъга. Усети, че думите на Таръс, както често се случваше в миналото, го объркват; карат го да се чуди накъде върви и кой е в действителност. Направи рязък завой, за да избегне второ жълто-зелено пипало, спуснало се към него отляво. Тази ужасна гниеща плът на Таръс, не можеше да я издържа! Стрелна се напред, съсредоточавайки се върху концепцията за действията си тази вечер. Интересното бе, че тя се различаваше от всичко, върху което почиваха досегашните му мисии. До този момент Асарих винаги бе разчитал само на своя интелект, на своите познания, на своя опит. Това, на което се бе уповавал, бе винаги самият той.

Сега не разчиташе на себе си.

„Значи това се наричало узряване!“, помисли. „Осъзнаването, че цялото ти битие се изразява чрез Другостта. Това е върхът, към който се стремим. Знаем го, но докато не стигнем до определена възраст, не можем да го осъзнаем. Бог не е сам. В самата си Същност, Той е Някой Друг, Той е Второ Лице, Той е огледало на Самия Себе си.“

Някой друг.

Това бе, на което Асарих щеше да разчита тази вечер.

Някой друг.

— Ако няма да спираш събитията, тогава какво ще правиш? — подвикна с любопитство Таръс зад него.

— Ще чакам знак — промълви Асарих.

— Знак ли? — засмя се Таръс. — Какъв знак?

— Знак от Бог, братко.

— Хаха, сериозно ли? И какъв по-точно ще бъде той?

— Не знам — Асарих се гмурна надолу. Там, през воала от умора, мечти, копнеж, гняв и надежди, излъчвани от дишащите същества наоколо, се белееше покривът на министерската сграда. Снегът се стелеше тихо над покрива и снежинките светеха като разпределителните пунктове между Паралелите.

Но той си помисли, че може би знае.