Невена Паскалева
Тайната на синия дим (28)

3.
Сънят

26 януари, вечер

Болките стихваха и се надигаха; стихваха и се надигаха, като морски вълни, въртящи се в безконечна спирала. Кръговото им движение носеше ту мрак, ту светлина. Когато се спуснеше мракът, Владимир ослепяваше; когато проблеснеше светлината, пред него се мяркаха фигури — зелени дрехи и маски; дълги, сръчно движещи се пръсти, присвити, съсредоточени очи. Видя дългия маркуч на система, виещ се от ръката му; чу тихи гласове. „Да, два грама цефуроксим, шейсет милиграма декстран и не спирайте физиологичния разтвор. Да, да, добре я понесе, но го наблюдавайте и ме уведомете, ако прояви някакви алергични реакции. Не, нали знаеш, че съм дежурен тази нощ, за какво ти е?“

Той се опитваше да лежи напълно неподвижно, защото всяко движение предизвикваше болки. По едно време усети, че обстановката се променя — край него се издигаха боядисани в светлосиньо стени, до стойката за системата имаше висока дървена масичка с ваза изкуствени цветя. Усети хладна ръка на челото си.

— Ох, пак ли вдигаме температура? — усмихнатото, ведро женско лице над него повдигна угрижено вежди, после постави на челото му малък, студен предмет. След минута термометърът изпиука. Тънка женска ръка го вдигна нагоре, начервените устни се свиха неодобрително.

— Добре, слагам ти още един аналгин, но да гледай да е за последен път! Нали? Стягай се, сладур, да се оправяш!

Осветлението в стаята намаля и когато тъмнината на нощта го обгърна, сякаш намаляха и болките. Плуваше в странна, разтапяща безтегловност — смътно си помисли, че вероятно е наблъскан с успокоителни. Остави се на безметежността да го погълне и заспа.

И се озова другаде.

Вървеше по широк, коларски път. Край обувките му се вдигаше прах, слънцето напичаше безмилостно над главата му. От двете му страни се простираха полета. Едното жълтееше от назряла пшеница, на другото клатеха главите си огромни слънчогледи. Известно време крачеше сам, препъвайки се от време на време в острите неравности на пътя. После срещу него изникна каруца. Теглеше я стар, дръглив кон, пръхтящ от жегата. Облечен в селска риза мъж държеше поводите на коня, а до него жена със забрадка прегръщаше спящо бебе. Лицата им бяха обветрени и набръчкани, раменете — приведени от тежестта на още неизживени години. Владимир ги изгледа учудено и видя как бебето изплаква, сякаш стреснато от неговия настойчив поглед. Жената му изшътка и го разлюля апатично в ръцете си.

Каруцата се отдалечи със затихващ тропот. Владимир продължи напред.

Постепенно полетата се изпълниха с хора. Жетвари — приведени, с изкривени лица, пъшкащи от жегата. Край пътя се заредиха и къщи — малки, схлупени, всичките порутени, с олющена мазилка, счупени порти и изкривени огради. Владимир усети, че му е горещо. Започваше да ожаднява. Край къщите лаеха мършави кучета, на пътя се разхождаха кокошки, забили клюнове в меката пръст — когато ги наближеше, се разбягваха пред краката му. Видя на дървена пейка пред една от къщите да лежи грохнал старец. Приближи се до него.

— Имате ли вода? — попита.

Старецът не му отговори. Не го и погледна. „Може би е глух и не ме е чул?“ Повтори въпроса си, но старецът само се обърна тежко на другата страна.

„Умрял ли съм?“, зачуди се Владимир. „Да не би да съм на онова място, за което ми говореше Асарих… адаптационните паралели на алфа-измерението?“

Нямаше как да си отговори. Можеше само да продължи да върви напред и да се оглежда. Крачката му ставаше все по-несигурна, тъй като жаждата и умората се засилваха. Изведнъж от една къща вдясно се чуха писъци. От портата излетя разчорлена жена, а след нея, с гневни викове, мъж. Сепнат, Владимир се спря. Жената го подмина, тичайки; подмина го и гонещият я. Кръв блестеше около устата й, разширените й очи тъмнееха; мъжът бе оголил зъби с налудничав поглед. Владимир ги гледаше стъписан, но още докато се чудеше как да реагира, те изчезнаха от полезрението му. Обърна се и с мъка продължи напред.

Улицата изведнъж се напълни с хора. Стари, млади, деца, жени, мъже. Въргаляха се по земята, дрипави, полуголи, мръсни. Някои се извиваха и стенеха: „Вода! Вода!“ Смаян, Владимир се спря и се обърна назад. И зад него улицата бе претъпкана с гърчещи се тела. Селото бе станало страшно. Земята бе черна и напукана, слънцето гореше над него като запалена факла. Кожата на хората зеленееше от ужасни, гнойни рани. Те крещяха и тичаха около оградите или се блъскаха като слепци един в друг. Съвсем замаян, Владимир се спря до една ограда. Гледаше ги, докато те падаха и се гърчеха в агония на земята. Отвсякъде се чуваха писъци.

„Боже мой, какво става?“, помисли си. „Къде съм? В Ада ли? Това ли е Адът?“

Каквото и да бе, го заразяваше. Едва се влачеше. Излезе от селото и отново се озова на коларския път. Устата му бе толкова пресъхнала, че не можеше да преглъща. Изведнъж чу страховити ревове край себе си. Пред него отекна тропотът на стотици копита, надигна се облак прах и закри хоризонта. Когато прахът се разсея, Владимир се закова на място. На околните полета се биеха мъже. Носеха тежки, железни брони, размахваха дълги, кървави мечове. Падаха един след друг на земята, гърчеха се, крещяха. Той осъзна, че е в самото сърце на битката — навсякъде около него се срутваха, един след друг, смъртно ранени мъже, с паднали до тях мечове и изкривени, облени в кръв брони. Владимир тръгна напред. Опита се да се затича, но усети как и в неговото тяло закрещяват хиляди болки. Залиташе, причерняваше му. Умираше за вода. Нямаше да излезе жив от тази битка. Усещаше го. Пред него един мъж намушка друг с меча си и онзи се строполи на напуканата земя. Превит на две, Владимир мина покрай тях; после покрай още много други и най-сетне, като по чудо, остави всички зад гърба си. Полетата се ширнаха отново празни от двете му страни.

Строполи се на колене на земята, останал без никакви сили. Цялото му тяло се разкъсваше от болки и гореше за вода. Докато седеше на колене и главата му се люшкаше безсилно, пред погледа му се мярна сянка. Мъж. Един от воините, вероятно. Само че не носеше броня, бе с мръсна туника и бричове. Дългата тъмна коса падаше пред лицето му, брадата му беше сплъстена от пот и кръв. Кръв обливаше и гърдите му, и челото му; кръв се стичаше по слепоочията му. Мъжът залиташе — вероятно минути го деляха от смъртта. Не държеше меч, а някакъв друг, малък предмет. Когато се вгледа, Владимир с изненада различи в ръцете му очертанията на кожен мях за вода.

Човекът се доближи на метър от него и спря. Зад кичурите сплъстена от кръв коса Владимир видя две измъчени, но невероятно добри очи. Лицето му беше обезобразено, изкривено от болка — очевидно някога е бил хубав, но от насилието и страданията нищо не бе останало от хубостта му. Мъжът направи още една крачка към него и също се свлече на колене.

— Виждаш ли ме? — прошепна Владимир. Ръката му се протегна с усилие напред. — Мога ли да ти помогна?

Мъжът се взираше съсредоточено в него. Тъмните му очи бяха загадъчни и необятни като вселени.

— Не — отвърна ниско. — Не, ти не можеш, но аз мога да помогна на теб.

И с тези думи му подаде меха. Владимир преглътна. Вода! Мъжът седеше на колене пред него и му подаваше вода! И тогава видя ръцете му. И двете му длани бяха обезформени, с две дълбоки, кървящи дупки в основата. Кръвта се стичаше от китките към лактите и попиваше в набраните ръкави на мръсната туника.

Владимир погледна собствените си длани. Те също бяха обезобразени, кървящи; жестоко разкъсани в долната част. Той пое кожения съд с треперещи пръсти — как изобщо го държа? Как изобщо успявам да го хвана? — видя, че тапата е отпушена и отпи една глътка. Водата бе много топла, но вкусна — истинска, съживяваща. Той пиеше, пиеше, не можеше да се насити. Когато най-сетне отдели устни от меха, видя, че мъжът се усмихва леко и го наблюдава с дълбоките си, добри очи.

Почувства, че се унася. Мъжът протегна окървавените си ръце към него, докосна очите му. Кръвта се стичаше от раните и мокреше клепачите му. Беше лепкава, пареща. Владимир погледна собствените си ръце, за да разбере дали и те кървят така, но вече не виждаше нищо.

— Заспивай!

Тихият, благ глас на мъжа се отдалечи от него, загуби се в далечината. Владимир се понесе над полетата — този път те бяха зелени и свежи, с току-що прорасли, сочни стръкчета ръж и пшеница. Капки роса се пръскаха по лицето му, слънцето го милваше с пролетните си лъчи. Той летеше като птица и му се стори, че минава не само през пространството, но и през времето, защото прекоси много градове, които сменяха облика си — от каменни крепости, пълни със средновековни катедрали и дворци, мина през струпвания от бетонни блокове и небостъргачи и накрая стигна до редиците ниски, стабилни, постапокалиптични сгради. Ето я съвременна София, обляна в светлините на потрепващите свещи и огласяна от камбаните на храмовете. Ето я и стаята му — с широките, неясни очертания на мебели сред нощния мрак. Край него цареше тишина; струйки портокалова светлина се процеждаха изпод затворената врата, водеща към коридора.

Владимир се сепна изведнъж и отвори очи. Дишаше тежко, сърцето му бумтеше. Надигна се леко, с моменталното, разтърсващо усещане за пълно физическо здраве. Чувстваше се бодър, свеж, изпълнен с енергия — както винаги в нормалните сутрини без махмурлук.

„Ега ти кошмара!“, помисли. Вдигна длан и притисна разбеснялото се сърце. Капки пот се стичаха по слепоочията му. „Ужас, как може да сънувам такива психарии! Каква беше тая дяволска стая, какви бяха тия зверства там?! Боже, добре че не е било истина! Слава Богу! Ама защо, нали спрях проклетите амфетамини и тревата, и с пиенето не съм прекалявал скоро… или просто алкохолът вече цялостно ми е прецакал мозъка?“

Реши, че ще спре и алкохола. Крайно време беше. И без това укриването от полицията му струваше толкова много усилия. А сега, когато вече я имаше и Люси…

Люси???

Объркан, той се надигна още повече в леглото. Осъзна, че не си е у дома. Леглото беше странно, прекалено твърдо, горната му част бе повдигната нагоре и бе твърде отдалечено от земята — съвсем различно от неговото. Отметна леката пухена завивка, която го покриваше и замръзна.

Превръзки.

Лежеше гол и цялото му тяло беше покрито с огромни, бели хирургически превръзки — бяха по гърдите, корема, бедрата, навсякъде. Там, където кожата бе открита, виждаше тъмнокафяви петна от йод.

Посегна рязко назад към гърба си. От това, което успя да напипа разбра, че там превръзките са още по-големи — закриваха абсолютно целия му гръб.

Сърцето му се блъскаше така силно в гърдите, сякаш щеше да се счупи на хиляди парченца и да се разпръсне из странната, тъмна стая. Чувстваше се като малко дете, което се е събудило през нощта, за да установи, че чудовището от съня му седи на табуретката срещу него и му се хили ехидно.

„Но не ме боли… не ме боли никъде! Боже! Какво става?!“

Погледна дланите си. Бяха плътно увити с бинтове. Пръстите му бяха боядисани с йод чак до ноктите. Той посегна и трескаво започна да развива бинта на дясната ръка. Едно отвиване… две… три… четири. Под бинта имаше два широки тампона, оцветени в тъмнолилаво, които изпаднаха в момента, в който свали напълно бинта.

Блъсна ги настрани и вдигна дланта към лицето си. Кожата кафенееше и се лющеше от слоя йод върху нея, но иначе бе напълно здрава.

Непокътната.

Сви експериментално юмрук. Отпусна го. Сви го пак, отпусна го. Прекара длан през лицето си и почувства мекотата и еластичността на кожата.

Никаква болка.

Отви бинта и на другата ръка — и тя беше съвсем наред. Зае се да маха всички превръзки по тялото си една след друга. Това, което виждаше отдолу, бяха следите от тонове дезинфекционни препарати и безбройни, свличащи се по завивката кафеникави конци, но нямаше дори белег от нараняване.

Когато свали всичко от себе си, върху леглото все едно бе изпразнен цял болничен кош за боклук. Треперещ, той вдигна очи към стойката за системи до леглото. Маркучът бе навит на руло и качен на върха й. Сведе поглед към лакътя си — върху вътрешната му страна имаше забоден абокат, прикрепен с парче лейкопласт върху кожата му.

Владимир скочи бързо от леглото и се втурна в малката баня до стаята. Светна лампата, погледна се в огледалото. Очите му бяха малко подпухнали, беше брадясал и разчорлен, но нищо друго тревожно.

Той се пъхна под душа и дълго време стоя под горещата вода, опитвайки се заедно с тялото да изчисти и мислите си. Когато усети, че съзнанието му малко се прояснява (въпреки че до особена бистрота в ситуацията не бе стигнал), спря водата, изтри се с хавлията и излезе от банята. В шкафа в стаята намери сака си. Онзи, който бе приготвил за нощта в бункера.

Бункерът, до който така и не успя да стигне.

В сака му, прилежно сгънати, стояха дрехите от вчера — бельото, сивите джинси, ризата; онези, които бяха свалили от него в изолатора. Там беше и резервното му облекло. И тоалетните принадлежности. Всичко.

Ударите на сърцето му така го замайваха, че едва стоеше на краката си. Измъкна чисти дрехи от сака, не искаше да облича вчерашните. Нахлузи бельо, дънки, памучна фланелка с къс ръкав. Отиде и седна на ръба на леглото.

„Боже… не съм го сънувал! Случи се наистина! Наистина!“

Ярката светлина в очите му. Подигравателният смях над него и кънтящите в ушите му думи: „Искаш ли още? А? Искаш ли?“ Свистенето на камшика; кръвта, плискаща се по белите плочки; задухът и треперещите му ръце… не можеше да диша, не можеше да диша, Боже, и как се тресяха ръцете му, през цялото време, през цялото време; опитваше да ги вкопчи в плочките, но те не спираха да се тресат, не спираха; хлъзгаха се по кръвта и чертаеха червени спирали, рисуваха смазани, мъртви цветя…

Преви се на две.

Спомни си и съня си от тази нощ — мъжът с добрите очи, който му бе дал да пие вода. Вкусната течност, разливаща се в пресъхналото му гърло; дланите, докосващи очите му, горещата, лепкава кръв, която се стича по клепачите му. Спомни си как силно кървяха и неговите собствени длани.

„Ти не можеш да ми помогнеш, но аз мога.

Аз мога да помогна на ТЕБ.“

„О, Господи! Мили Господи! О, Боже мой! Господи!“

Изведнъж от очите му потекоха сълзи, раменете му се разтресоха. В тази секунда, сред тишината на изтичащата нощ, Владимир бе залян от смазващото, всепоглъщащо усещане, че ако се бе случило невъзможното; ако живата вселенска енергия, този безкраен, всевластващ разум, наречен Бог, го бе излекувал, той не може да го заслужава. През ума му, като на лента, преминаха всички моменти от живота му; видя многобройните случаи, в които бе проявявал егоизъм, лекомислие и жестокост; случаите, в които бе нападал хора и ги бе оскърбявал. Онзи мъж в съня му… онези прободени ръце… той, Владимир, бе човекът, наранил тези ръце; той бе мъчителят; той бе причинителят на страданието на онзи мъж; той самият, с всички безумни постъпки в живота си, с лудостта, с която бе нахлул вчера в министерството и бе осакатил и убил хора. И все пак онзи човек го обичаше и в момента, в който умираше от жажда, бе готов да му даде вода, да му даде всичко от себе си, да му даде живота си и със своята кръв, която никога нямаше да спре; и с онези рани, които никога нямаше да зараснат, да стане неговият изцелител.

„О, Господи, прости ми! О, прости ми! Прости ми!“

Стаята тънеше във виолетов полумрак, а той седеше на леглото, закрил лице с ръцете си и плачеше. Не можеше да спре да плаче — сякаш отровата на цялата Вселена се бе събрала в очите му и трябваше да я изхвърля от себе си с векове. Накрая, когато очите му запариха от болка и главата му се замая от изтощение, си пое дълбоко дъх и изтри лицето си. Избута боклуците от леглото на пода и се сви безсилно върху чаршафа. Клепачите му се затвориха.

„Съжалявам… толкова съжалявам. Толкова съжалявам.“

Пред него отново се мярна лицето на мъжа — той пак се усмихваше, но този път не тъжно, а весело. Дълбоките му очи проблясваха закачливо.

„Хайде, поспи още малко.“ каза мъжът тихо. „Всичко свърши вече. Почини си.“

„Защо го направи? Защо ми помогна? Не го заслужавам. Трябваше да ме оставиш да умра.“

„Ами!“, мъжът му намигна. „Я попитай Людмила и Боян дали трябваше да те оставя да умреш? Я попитай Петър Доневски? В случая сметнах, че трябва да се съобразя с техните желания, а не с твоето.“

„Но… как ще живея оттук нататък? Как да живея с това, което се случи? Никога няма да мога да си простя!“

„Напротив, ще можеш.“ отвърна мъжът. „Защото аз съм ти простил, но ако ти също не го направиш, тогава, при цялото ми добро желание, няма да успея никога да те измъкна от депресията. Не искам да те гледам с тази съсипана физиономия до края на живота ти. Нали?“

„Ами не знам… не знам. Не знам дали ще мога.“

„Ще можеш.“

„Добре.“ прошепна Владимир, „Добре, ще… ще се опитам.“

„Няма да се опитваш, а ще го направиш. Искам още днес да видя усмивката ти и да чуя как се шегуваш. Обещаваш ли ми?“

„Да. Добре. Обещавам.“

„Чудесно. Хайде сега, заспивай.“

Лицето на мъжа постепенно избледня. Владимир придърпа завивката над себе си и съзнанието му бавно се разтвори в тихата, кадифена тъмнина на стаята.