Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)
Корекция
Таня Динева (2019)
Форматиране
cattiva2511 (2019)

Издание:

Автор: Невена Паскалева

Заглавие: Тайната на синия дим

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Таня Динева

Коректор: Таня Динева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11487

  1. — Добавяне

2.
Людмила

Непознатият стоеше в ъгъла на залата и държеше чаша червено вино с ръка. Цветът тъмнееше, напомни й на банки с венозна кръв. Стотици такива банки висяха някога в болниците, където ходеше да помага.

Людмила премигна и осъзна, че не е чула и дума от това, което й говореше духовният министър.

— Извинете — промълви тя, — бихте ли повторили?

— Питах ви дали ще желаете да присъствате на откриването на новия детски духовен център в „Света Богородица“ другата седмица — каза министър Алев. Беше висок мъж, към четиридесетте. Косата и грижливо оформената му брада бяха черни, дълбоки бръчки прорязваха челото и бузите му, но тънките му устни бяха решително стиснати, а тъмните му очи се впиваха остро в нейните.

Людмила потръпна. Изпитваше неясен страх от този мъж. Всъщност изпитваше страх от всички в тази зала, от момента, в който бе дошла. Духовници, Наблюдатели, ръководители на пречистващи програми — всички се бяха събрали накуп, за да слушат речта й за „най-добре отразяващата идеите на обществото книга на последните две десетилетия“. Виното и шампанското се лееха като река — а по принцип бяха нелегални — имаше деликатесни сирена, чиито имена дори не бе чувала. Придружавана от редакторката и първата си издателка, които й бяха верни спътници при всяка обществена изява, тя издекламира наизустената си реч. Хората се скупчиха около нея и започнаха да й задават въпрос след въпрос. На Людмила й беше студено, въпреки силното отопление в залата. Бе се опитала да хапне парче синьо сирене и да отпие глътка вино — веднага започна да й се повдига. Отговаряше на всички въпроси машинално и се усмихваше любезно на заобикалящите я. Приемаше със заучена благодарност похвалите, подаръците и цветята, с които я отрупваха. Погледът й непрекъснато се стрелкаше към дървения часовник на отсрещната стена. Краят на събирането бе планиран за десет часа.

В девет и половина се появи странникът.

Не бе видяла кога е влязъл, но стоеше там. Висок, със светлоруса коса и нежни черти на лицето. Пясъчно жълт костюм. Чаша вино в ръката и поглед, отправен към нея.

Людмила използва паузата в програмата в десет без двайсет, за да тръгне към него. Докато лицето му израстваше и полупрозрачната кожа заблестяваше пред очите й, внезапно усети как коленете й омекват. Този път не от страх. От вълнение. Такова, каквото не бе изпитвала дори в началото на връзката й с Коста. Сякаш невидима ръка галеше кожата й с гълъбово перо и едва чут глас шепнеше в ухото й думи на обич.

— Здравейте! — изпревари поздрава й той. Гласът му бе мек и плавен като ромон на река. — Отдавна исках да се запозная с вас. Казвам се Асарих.

Тя стисна протегнатата ръка. Топлината на плътта му проникна в нейната и главата й се замая. С мъка отдели дланта си от неговата.

— Здравейте, аз съм Людмила. Но… ъъъ… вие знаете това, разбира се.

— Разбира се — той се усмихна. — Вижте, аз не съм от Духовното министерство. Влязох така да се каже, без покана. Ще изпия виното си и ще ви чакам отвън на паркинга, до колата си. Ще дойдете ли с мен да поговорим, когато събирането приключи?

— Аз… естествено, защо не.

И така се озова в колата на непознатия — как се казваше, Асарих? „Що за име? Скандинавско ли е, какво е?“ Навън, нощната тишина сковаваше София. Минаваше десет и половина и улиците и тротоарите пустееха. Всеки минувач, видян навън след десет — официалния вечерен час — биваше задържан от полицията и подлаган на безкрайни разпити. Разминаваше се с лека или тежка глоба, в зависимост от случая. Натрупаше ли пет подобни провинения, биваше отстраняван от трудовия пазар и лишен от базисен доход. С две думи, изхвърляха го в Затворения квартал. Да умира бавно.

Това бе най-големият страх на Людмила — да не се озове в Затворения квартал. Колкото и да бе унизително, без работа се живееше. Колкото и да бе самотно, и без семейство се живееше. Но без базисни и без дом не можеше изобщо да се живее.

Това бе причината сега да се върти на седалката и да се взира през прозореца в разпръснатия от уличните светлини мрак.

— Имате кола — каза накрая — и очевидно, оторизация да шофирате късно. Ако не сте от Духовното министерство, какъв сте тогава? Военен?

— Спокойно! — Изящната му длан завъртя плавно волана на един завой. — Никой не вижда колата ми. Няма да ни спрат.

Людмила забеляза, че кожата му е започнала да искри още по-силно. Целият автомобил бе облян в меко, златисто сияние. „Какво става тук? Това истина ли е? Да не би да сънувам?“

Ако беше сън, не искаше той да свършва — такова удоволствие изпитваше от присъствието на непознатия. Асарих премина през централния булевард, покрай тротоарите, където се редяха тесните, прозрачни куполи на свещниците, а видеотаблата се извисяваха над тях като великански черни цветя. Влезе в квартал „Света Богородица“, сви вдясно в една улица, после вляво по друга и накрая спря пред четириетажния блок на Людмила.

Той изключи двигателя, но не направи движение да излезе от колата. Наблюдаваше я с лека, малко тъжна усмивка. „Ще ме целуне ли?“, запита се тя замаяна. „Какво ли е да те целува мъж, който свети?“

— Друг ще те целува, Людмила, няма да съм аз — той докосна нежно рамото й. Топлината отново се разля по кръвта й, накара я да се отпусне назад с тиха въздишка. „Боже мой, дори чете мислите ми! Каква чудна вечер!“ — Ще намериш любовта, обещавам ти. Ще намериш сигурността, която търсиш в живота си.

— Кой си ти? — тя не откъсваше поглед от прекрасното лице.

— Асарих, нали ти казах.

— Да, но… кой… к-какъв…?

— Дойдох, за да ти кажа нещо важно. Човекът, с когото говореше на събирането. Духовният министър, Марий Алев. Той не е добър човек.

Людмила се засмя тихо и сложи ръка върху пръстите, които галеха рамото й.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? Ще ти бъде приятно, обещавам.

— Ако бях човек, да, сигурен съм, че щеше да ми е много приятно. Ти си красива жена.

— О! Значи не си човек, така ли? — Изведнъж усети, че й става забавно. Този номер — светлината на кожата, сиянието в колата — явно го бе постигнал с някакви съвременни, непознати за нея козметични средства. Или подкожни импланти. Кой знае. Да не й беше някакъв върл фен?

„Добре, вълшебнико! Ще играя играта ти!“

— Не, не съм човек, скъпа моя. Имитирам човешка форма и използвам повечето функции на човешкото тяло, но със секса едва ли ще се справя. Твърде много фактори играят роля там, повечето от които са ми напълно чужди. Така че не разчитай на мен.

Тя се засмя.

— Интересно.

— Споменах ли нещо за Марий Алев? — каза той. Дланта му се отдръпна от рамото й. Асарих се облегна назад на седалката си и скръсти ръце. Людмила изпита силно разочарование. Раменете й се свиха.

— За Марий Алев ли? — тя се изкашля. — Ами… каза ми, че не е добър човек. Не разбирам обаче това твое твърдение какво общо има с мен. Аз не съм много близка с духовния министър, а и да бях, не бих коментирала характера му с непознат.

— Страх те е, че те проверявам ли? Добре, няма да те карам да изразяваш позиция, разбирам, че няма да го направиш от съображения за сигурност. Ще можеш обаче да ме изслушаш, нали?

— Да — тя отметна един кичур коса, измъкнал се от грижливо оформения й кок. Не можеше да разбере какви са целите на човека срещу нея, но дори и без да я докосва, самото му присъствие продължаваше да я кара да тръпне, сякаш я заливаха лъчите на жарко юлско слънце. Нямаше намерение да мръдне от колата, докато той сам не я изгонеше.

— Марий Алев е първият човек, прочел книгата ти „Царят в кутия“. След редакторите и издателите, естествено. В тази книга има заложено силно послание, Людмила. Министърът го е приел и то го е преобразило.

— Да, виждам, страшно е възхитен от романа. Понеже не схваща истинското му значение, естествено. Както и никой друг…

— Истинското му значение не го схващаш дори самата ти. Всеки творец, както знаеш, създава едно произведение на изкуството с болка. Тази стаена болка се трансформира в разнообразни емоции, които се вплитат и се изразяват в произведението. Ако болката те прави гневен, в творбата ти ще се усеща агресия. Ако те прави безразличен, там ще вирее пустота. Ако те прави страхлив, ще се усеща чувство за малоценност. Но това е само на повърхността. Защото винаги — винаги — творците предлагат и изходен път. Под повърхностния, видимия слой на едно произведение се таи обратната му страна — мирът и спокойствието, вярата в себе си, способността за контрол, смелостта и непоколебимостта. Когато се появи достатъчно чувствителна публика, тя възприема не само повърхността, но и скритото, положителното послание. И го впряга в ралото на собственото си развитие.

— Колко хубаво говориш — промълви Людмила. — Съвсем като критика Башев.

— Марий Алев е схванал идеята за пустотата и празнотата на живота в книгата ти, но не само нея. Той е проумял и изходния път. Това му е дало огромна сила. В момента, благодарение на твоята книга, Алев има способността да влияе на умовете на хората. Контролира и променя мислите им. Може да подчини всички българи, Людмила, до един — мъжът въздъхна. — Точно това, което винаги си искала и самата ти. Нали? Да контролираш хората, а с тях — и живота си.

— Чакай… говориш метафорично, нали? Това не е сериозно?

— Алев вече е започнал да прилага силата си — каза Асарих. — Ти не усети ли днес, в залата, как всички отговаряха на командите му, като роботи? Не ти ли се стори това неестествено?

— Да… всъщност, като се замисля, така беше. Но го отдадох на положението му в йерархията.

— Алев планира скоро да повлияе на министрите, за да внесат нов закон за одобрение в парламента. Той ще се нарича „Закон за духовна чистота“ и ще разделя жителите на страната на „духовно чисти“ и „нечисти“. Нечистите ще подлежат на унищожение или в най-добрия случай — доживотен затвор. Всички Затворени квартали в страната ще бъдат разрушени, а жителите им — изтребени. Сред Законните също ще бъде проведена чистка и голям процент от тях също ще бъдат ликвидирани. Ако този геноцид не бъде спрян навреме, ще се разпростре и в останалите европейски държави. Социалните послания, за съжаление, прелитат хиляди километри — Асарих въздъхна — и винаги успяват да намерят подходящи приемници.

Людмила се вцепени. Като на лента, пред очите й премина целият й живот — работата в болниците като малко момиче, веднага след апокалиптичните разрушения. Висенето в студените бараки, които наричаха училища, и пак работа след училище, готвене в столовата, миене, търкане, подреждане и опити да се учат уроци, и безсъние, и плач, плач по цели нощи. Постепенно градовете се изградиха, но жилищата не бяха достатъчно. Бе необходимо хората да се разпределят по двама, трима, четирима дори в тесни кутийки от по четиридесет, петдесет квадратни метра. Обществото бе в пълен крах. Престъпността се бе вдигнала до такова ниво, че трябваше нещо драстично, нещо крайно, което да я спре, но не репресия, а метод, който да повдигне духа на обезверените хора. Напълно логично, християнските деноминации използваха обединението, което бяха създали преди земетресенията и създадоха Световната Духовна партия. Тя пое контрола над всяка християнска страна.

Людмила успя да се впише в новото общество. Трудно, но успя. Тайните й прегрешения, лицемерието й — за тях никой не знаеше. Ето, написа цяла книга, с която охулваше съвременната система, но я разбраха криво — решиха, че илюстрира празнотата на живота в миналото — и я затрупаха с награди и слава. Пренебрежението и вътрешният й присмех към съвременния живот си останаха само за нея. Скрити дълбоко в сърцето й.

Но ако това, което този човек й казваше, бе вярно, властите щяха да открият тайната й! И тя нямаше да бъде от „духовно чистите“! Какво означаваше това? Че ще я осъдят на смърт?

— Да, за съжаление — Асарих кимна. — Точно това ще е съдбата ти, Людмила. Освен ако ти самата не я промениш.

— Но ти… ако това е вярно, ти… как така… откъде го знаеш? — прошепна тя.

— Знам го, защото Той ми каза.

— Кой?

— Бог.

— Бог ли? Ооо… — тя се изкашля. Взря се в непознатия отново. Светлината, която излъчваше кожата му, се бе променила. Станала бе остра и хладна като блясъка на стоманено острие.

— Да — потвърди Асарих. — Той.

— Чакай… щом говориш с Бог, ти какъв си тогава… пророк ли?

— Ангел съм — отвърна Асарих. — Не ми ли личи, скъпа моя? Нарочно съм оставил сиянието, за ефект.

— Шегуваш ли се с мен?

— Напълно сериозен съм.

— Чакай, ама… ама… Наистина ли има ангели? — възкликна Людмила.

— Разбира се, че има.

— И Бог има, така ли?

— Разбира се. Той е основата на същността ви.

Людмила се поколеба.

— Хм. Аз пък никак не съм сигурна. Всичко това — тя вдигна ръка и описа кръг, обхващащ света около нея, — е толкова измислено и изкуствено. Тригодишно дете да си, няма да му се хванеш.

— Естествено, че „всичко това“ е измислено и изкуствено — каза Асарих. — Бог обаче не е. Нека да кажа в Негова защита, че Той няма нищо общо със сегашното ви общество.

— Така ли? А кой тогава има общо?

— Един обитател на Черния праг, с когото по-добре да нямаш никаква работа.

— Аааа… дяволът? — ахна Людмила. Искаше й се да започне да разпитва Асарих какъв е този Черен праг и какво точно представлява Сатаната в действителност, но реши, че е прекалено уморена за толкова философия. Скръсти ръце. Беше й станало студено, макар че светлината на Асарих, освен че правеше интериора видим, топлеше по-добре и от най-мощния радиатор. — Е, ами добре… и какво тогава иска… хм, Бог… от мен?

— Иска да се върнеш към книгата си. Да помислиш върху нея. Да разбереш коя е емоцията, която те е довела до написването й, и кое е обратното, „спасителното“ чувство. Дълбокият смисъл, изходният път, уловен от Алев, трябва да бъде уловен и от теб. При Алев той е подготвил съзнанието му за енергията на Луцифер. При теб ще те подготви за енергията на Бог. Ще получиш огромна, свръхчовешка сила от Него и тя ще ти помогне да неутрализираш Алев.

— Леле! Какъв страхотен сюжет за роман!

— Животът е роман — Асарих сложи ръка на рамото й. — Но това няма нужда да ти го казвам, нали, скъпа? Знаеш го и сама.

Людмила се взря в синевината на погледа му, която отразяваше собственото й бледо лице. Сякаш бе застанала на брега на езеро и надвесена над водите му, се чудеше дали да скочи. Погледът й слезе към устните му — чувствени, прасковенорозови. По повърхността им трептяха миниатюрни златни точици, като че ли бе сложил гланц от светулки. Тя си представи как тези устни се приближават до нейните, докосват ги, мекотата им се слива с мекотата на нейните и светлината, която излъчват, се влива в кожата й, а после в кръвта й. И цялото й тяло се превръща в светлина.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? — прошепна тя. — Можеш поне да опиташ. Такава нужда имам от целувка. Бог би трябвало да знае това, нали?

Асарих се засмя.

— Забавна си, Людмила. Познавам един човек, с когото добре ще си паснете.

— Моля те, опитай се — не се отказа тя. — Само веднъж.

Без да обръща повече внимание на думите й, той каза:

— Време е да се прибираш. Когато се качиш у вас, провери в електронния си бележник. В графа „спешни“ съм въвел адрес, дата и час за една среща. Отиди на тази среща. Там ще намериш каквото търсиш.

— Имаш предвид, ти ще бъдеш там?

— Не — усмихна се той, — други двама души.

Людмила излезе на улицата. Автомобилът потрепери и само за секудни се разпадна на златен прах пред очите й.