Невена Паскалева
Тайната на синия дим (30)

2.
Подготовката

27 януари, сутрин

Събуди се с радост, която не помнеше от малко момиченце. Чакаше я нов прекрасен ден — ден, в който да изследва съкровищата, криещи се в ъглите на стаите; да преследва сянката си по улиците и да изравя златни буболечки от тревата. Скочи от леглото, оправи го набързо и отвори стремително тежката врата. Раменните й мускули запротестираха за момент, но тъй като тя не им обърна внимание, се оттеглиха да страдат мълчаливо. На вратата на банята се сблъска с Боян, който току-що излизаше. По черната му брада лъщяха капчици вода, тъмните му очи блестяха като оникси. Беше по пижама. Людмила усети мириса на парфюм от кожата му и все още неизличеното, меко ухание на сън.

— Добро утро! — казаха и двамата едновременно. Едновременно и се усмихнаха, като близнаци, които неволно копират жестовете си. После се разсмяха с все сила.

— Как спа? — попита Боян. Ръката му се зарови с неудобство в мократа му коса.

— Като пън! Така дълбоко не бях спала от дете! А ти?

— И аз! Има топла вода, да знаеш.

— Няма да се къпя! Само се измивам и излизаме навън. Колко е часът?

— Към седем.

— Страхотно! Ще успея да стигна до офиса навреме.

— Искаш ли първо да хапнем? — предложи Боян. — Поразрових се из килера и намерих яйца, консервирани в кислородна вода, можеш ли да си представиш? Направих по един омлет. Какво ще кажеш?

Людмила се озърна и видя широко отворената бяла врата на кухнята. Оттам се носеше едва доловимата миризма на пържени яйца. Стомахът й закъркори.

— Ммм! Мирише много вкусно! Добре, идвам веднага!

Омлетите на Боян се оказаха превъзходни — крехки, шуплести, с аромат на разтопено сирене и тънки ивици шунка. Беше наредил сушени домати и сливи в плоска чиния, поръсени със зехтин. Отстрани, в дълбоко дървено панерче, имаше препечени сухари с риган.

Людмила взимаше ту от едно, ту от друго — тъпчеше се като невидяла. По едно време се обърна към Боян и избърбори между две хапки:

— Леле, Бояне, ти все едно си карал курсове за готвач в Париж! Всичко е уникално вкусно!

— Готвенето ми е хоби — Боян й се ухили и забоде един домат на вилицата си.

— Нали обичаше да композираш?

— И да готвя обичам.

— Хмм… във всеки случай, тая рецепта трябва да ми я дадеш. Задължително ще я пробвам!

— Това, което трябва да знаеш за готвенето — каза Боян, — е, че му трябва любов. Всяка органична материя, както предполагам си наясно, се състои в по-голямата си част от вода. А водата има способност да променя химичните си свойства в зависимост от емоционалния заряд, който получава. Когато тя промени свойствата си, променя ги и носителят й — тоест, органичната материя, която консумираме. Така че, за да е вкусен един хляб, или един омлет, не ти трябва идеална рецепта, а любов.

— Аааа! Ще помисля по въпроса! — тя преглътна и му се усмихна. Боян също се усмихваше.

— Това се отнася за всички сфери на живота, разбира се.

— Разбира се! — повтори тя. Усмивката й се разшири. Струваше й се, че във въздуха звучи невидима музика, игрива като ръченица; тази музика подхващаше златистите отблясъци от луминесцентното осветление, подхвърляше ги по масата, от чиния на чиния, от прибор на прибор и накрая кацваше на рамото й, дърпайки я весело. „Ела и ти!“, канеше я мелодията. „Ела, потанцувай!“ „Като нищо ще дойда!“, помисли Людмила в отговор. „Ей сега ставам и се завъртам из стаята — само че ме е страх, че ако започна, няма да мога да спра. Ще съм като принцесата от приказката, омагьосана да танцува всяка нощ до зори, докато й се скъсат обувките! Възможно ли е да се чувствам толкова щастлива!?“

След закуската, тя остана в кухнята да измие чиниите. Искаше да приведе всичко в ред, преди да излязат. След като ги изми, ги подсуши и ги нареди в шкафовете. После избърса и приборите. Лъжиците и вилиците остави в малкото преградено за целта чекмедже, а ножа за хляб във високата дървена поставка до мивката.

Докато острието се плъзгаше беззвучно в жлеба, ръката й внезапно потрепна и тя го изпусна. Ножът се заклати за миг, но не изпадна от поставката, а продължи спускането си и се прибра благополучно на мястото си. Людмила се отдръпна назад с разтуптяно сърце. Вгледа се в поставката. Силната луминесцентна светлина се виеше като пожар по дървената повърхност, въртеше се между черните дръжки на ножовете, облизваше ги алчно, сумтеше и съскаше, сякаш недоволна, че са твърде жилави за вкуса й. Людмила притисна длани до синия си панталон.

Колко много ножове!

Очите й преброиха дръжките. Точно десет. Повечето бяха големи, но имаше и малки. Достатъчно малки, за да се поберат в джоба на палтото й. И сигурно бяха остри. Достатъчно остри, за да…

„Какво ти става!?“

„Ти си кръстоносец!“, обади се едно гласче в главата й. Беше тихо, но настоятелно, като приятел, който й шепне съкровена тайна в ухото. „Излизаш навън, за да защитаваш Христос, така, както някога, с кръв и пот, са го защитавали Тамплиерите по светите земи. Без съмнение, те също са чувствали любовта Му. Но тя не е била достатъчна. Той им е дал и оръжия. Биели са се на коне, с мечове, щитове, лъкове и стрели. Били са истински воини!“

Гласчето се промъкна още по-навътре в ухото й, загъделичка я като упорита мравка.

„Вземи го!“, настоя то. „Вземи го, може да ти потрябва! Там навън е Сатаната! Може да ти потрябва, за да го отблъснеш!“

Людмила осъзна, че е впила поглед в дръжката на най-близо стоящия малък нож. Направи една несигурна крачка напред. Посегна, хвана дръжката — беше ледена на допир, странно защо, тук бе толкова топло? — и измъкна ножа от поставката. Беше малък, да. Острието му не бе по-дълго от двайсет сантиметра. Но бе стоманено, идеално наточено. Тя посегна, допря пръста си до проблясващия метал. Отдръпна го веднага.

Едва го бе докоснала, но усети болка.

Идеално наточено.

Идеалното оръжие.

„А там няма ли да ме претърсят? Като влизам в сградата, няма ли да ме претърсят?“

„Не, разбира се.“ засмя се гласчето. „Мислиш ли, че има човек на този свят, който може да те пипне? Теб? За теб не важат никакви правила. Ти можеш да влезеш в Народното събрание даже и с танк на гърба си и никой копче няма да ти каже.“

Да. Това бе вярно. Можеше. Наистина.

Людмила се поколеба още миг, после пъхна внимателно ножа в една от гайките на колана си и пусна ризата отгоре. Не се виждаше. Боян нямаше да забележи. После щеше да намери сгоден случай да го премести в джоба на палтото.

Чувстваше се странно натежала и изстинала, когато излезе от кухнята. Но и много по-уверена. Усещаше движението на ножа по хълбока си, докато се движеше. Усещаше студенината му, промъкваща се през тъканта на дрехите, прилепваща се към кожата й като водолазен костюм от микрофибър. Бе неприятна, но я обгръщаше със сигурност.

Взеха багажа си и тръгнаха от хола, нагоре по стълбата, по която бяха дошли. Зад тях осветлението спря, а захранващият генератор се изключи автоматично. Докато Боян пуфтеше пред нея, с подметки, мержелеещи се горе върху масивните железни стъпала, тя измъкна ножа от колана си и го премести в джоба на палтото. Сграбчи здраво стълбата и последва свещеника.

Озоваха се в голата, сива стая на мазето. Боян затвори капака на входа. След рязкото изщракване в стаята настъпи пълна тишина. Людмила погледна часовника си — 07:45. Имаше четиридесет и пет минути, за да стигне до редакцията. Началото на работния ден бе осем и половина. Искаше да пристигне навреме, да получи инструкциите от Добрев и да изчезне, преди любопитните й колеги да са я емнали с хиляди въпроси.

— Тръгваме ли? — попита Боян. Носеше дълго сиво палто, дебела скиорска шапка и вълнен шал. Сакът, преметнат през рамото му, бе от сив брезент. Дъхът му излизаше на сиви облачета в сумрачния въздух.

— Да — промълви Людмила. — Аз отивам към офиса, за да взема оборудването си. После продължавам към Народното събрание. Заседанието започва в десет, нали?

— Да — каза Боян, — точно в десет. Гледай да си там малко преди това. Аз ще мина през Храма, за да си получа разпределението. Ще съм в Ораторията при Дерев някъде към десет и нещо, предполагам. Ще гледаме пленарното заседание оттам.

— Добре. Наистина ще съм по-спокойна, ако знам, че ме гледаш.

— Не само аз — Боян сложи ръка на рамото й и се усмихна. — Бог също ще те гледа, Люси.

Людмила кимна, но този път устните й стояха сковани, не можеха да отвърнат на искрената усмивка на свещеника.

— Знаеш ли, вече съм напълно спокоен — каза Боян. — Разбрах окончателно, че всяко мое движение е контролирано от Него. Каквото и да се случи, то ще ме доведе до целта, която Той ми е поставил. Просто трябва да се оставя. Все едно се нося по гръб в морето и вълните му ме люшкат нежно и ме изнасят на брега… така се чувствам. Да, носенето в морето сякаш е най-точното сравнение.

— Да — промълви Людмила, — и при мен е така.

Наистина изпитваше нещо подобно. Това, което не каза обаче на Боян бе, че освен гальовното люлеене на морето под гърба си, усещаше и приближаването на огромна вълна откъм хоризонта. Знаеше, че ако надигне поглед, ще види тъмносиньо, високо километри, пенесто чудовище да се насочва към нея. То съскаше, плюеше солена слюнка и се оглеждаше за жертва. Ако Людмила продължаваше да се носи така безметежно, можеше и тя да стане жертвата.

Можеше.

Или не?

Сложи ръка върху джоба на палтото си. Усети коравите извивки на оръжието под дебелия плат. Пое си облекчено дъх, намести сака по-удобно на рамото си и последва Боян навън.

* * *

26 януари, вечер

В тъмнината, в която се бе озовал, всички форми бяха сенки.

Сякаш се движеше сред стар филмов негатив. Черен свят, неясни, плуващи сред него сенки. Без душа, без смисъл, без значение.

А той, с новопридобитата си, изпълнена с цвят триизмерна фигура, минаваше покрай тях и ги брулеше като есенни листа, пръскаше ги като листове хартия сред бунище, тъпчеше ги като цигарени угарки под краката си. Беше хиляди нива над тях. Само той съществуваше. Всичко останало бе неистинско.

Вечерта на 26-ти януари, преди да влезе във входа на блока си, ритна една улична котка, която се умилкваше в краката му. Двуизмерната фигура отлетя надалеч с жално мяукане. Марий изцъка и се ухили.

На партера, до асансьора, стоеше бузесто деветгодишно момче. През рамото му висеше издут спортен сак. Борис Арнаудов, който се връщаше от тренировката си в плувния басейн. Родителите му го бяха записали по препоръка на самия Марий и останаха много доволни. За разлика от всички други видове спорт, плуването се отразяваше добре на пълничкото момче.

— Добър вечер, господин Алев! — поздрави весело Борис. Марий го изгледа, мъчейки се да разбере какво бе виждал досега в тази нереална, мъждукаща сред мрака фигура.

— Дръпни се да мина! — изръмжа той и изблъска грубо момчето — така грубо, че детето отхвърча назад и трябваше да се опре с ръце на стената, за да не падне. Марий се вмъкна пред автоматичните врати на асансьора и докато те се затваряха, видя опуленото, смаяно лице на Борис.

„Колко са смешни. Какви смешници са всички!“

Горе, в апартамента му, лампите светеха. Таръс го чакаше в хола, облегнат на покритата с бял гипс картон стена. Бе скръстил ръце пред гърдите си — така здраво, че мускулите му се издуваха под черното сако. Той също бе триизмерен — първата реална фигура (освен самия него), която виждаше от обеда насам. Цветовете обгръщаха образа му с маслена наситеност — мургава кожа, черна коса, лъскав черен костюм и блестящи обувки; тъмни, горящи очи — същински латино танцьор, готов да се изстреля на дансинга и изпотроши цялото заведение във вихъра на бесния си танц.

— Здравей! — каза вежливо Марий. Изпита внезапна смътна ненавист към изправената до стената фигура. Това чувство бе ново. Досега той бе уважавал и се бе възхищавал на черния ангел. Сега обаче го виждаше като конкуренция. Не му се искаше да поделя властта си с когото и да било. Искаше само той да е господар на света.

Все пак, настъпилата ситуация бе нова за него и все още много неизвестни се въртяха в ума му. Затова може би щеше да се нуждае от ангела още известно време.

— Здравей — каза Таръс. Гласът му бе необичайно глух. — Приключи ли с подготовката на речта си?

— Да. Изпипано е всичко, до най-малкия детайл. Но точната формулировка на изказването ми няма да е от голямо значение, Таръс. Хората в залата ще направят каквото им кажа дори изобщо да не я чуят. Кирил е по говоренето. Аз съм по мисленето. А Петър е по…

— Трябва да ти кажа нещо за Петър. — Гласът на Таръс продължаваше да тътне, сякаш отекваше в свода на дълбока пещера.

— За Петър ли? Какво?

— Той вече не е с нас.

— А?? — думите на Таръс в първия момент объркаха Марий — той си помисли, че ангелът му съобщава за смъртта на главния секретар. Загинал ли е? Но как? Защо не е чул, не е разбрал нищо…

— Не, не! — прекъсна ядно мислите му Таръс. — Не е умрял. Много по-лошо е. Премина на другата страна. Предаде ме, гадното нищожество! Как само ме унижи, ако знаеш — още не мога да се съвзема! Но самодоволството му няма да трае много дълго. Ще види края си — съвсем скоро. Ще разбере колко много е сбъркал!

— Но как така? — възкликна остро Марий. Въпреки изумлението обаче, усети как в гърдите му се промъква крадливо облекчение. Един по-малко. Един конкурент по-малко. Тъкмо вече бе започнал да се чуди как ще се отърве от двамата си съмишленици, след като задачите им приключат. Ето че единият сам бе забегнал в черно-белия свят.

— Ей така! — отвърна ядосано Таръс. — Просто така, изрита ме! Честно казано, досега не ми се беше случвало подобно нещо. Не мога да ти дам обяснение за причината. Явно съм се надценил, не съм се постарал достатъчно, за да го убедя в стойността на позицията си. Асарих ще се окаже прав, че съм започнал да се отпускам с времето… но си взимам поука. Повече провали няма да има.

— Какво точно направи? — попита Марий.

— Беше се изправил срещу противника си — оказа се, че е Владимир Ларовски, създателят на втория катализатор на алфа-енергия — и вместо да го довърши, се размекна. Застана на негова страна и се обърна срещу мен.

— Хмм… колко интересно! Кога се случи това? — Марий свали расото си и махна кръста от врата си. Разкърши врат и усети колко са схванати мускулите му.

— Ей сега, преди двайсет минути.

— Значи Владимир Ларовски е неговият противник, така ли? — Марий приведе глава към Таръс. — А кой е моят? А на Кирил? Успя ли да разбереш?

— Да, но не знам местоположението им. Асарих го крие. Не ми дава да видя тази информация нито в неговото съзнание, нито в това на Ларовски. Това не ме учудва. Обикновено прави така, защото е проклет страхливец.

— Кой е противникът ми? — настоя Марий.

— Людмила Пеева, писателката на „Царят в кутия“. Аналогично, Кирил ще се бори с Боян Денев, композиторът на църковната симфония „Гняв“.

— Людмила Пеева? — възкликна Марий с почуда. Беше срещал неведнъж жената, сътворила вълшебната книга, която бе отключила силата му. Помнеше я като красива, одухотворена жена. Макар че сега и тя бе далечна част от тъмния, призрачен свят около него.

— Да, точно тя.

— Значи противниците ни са създателите на енергийните катализатори? Всъщност, това не е толкова изненадващо, като се замисля. Трябваше и сами да се сетим. — Той помълча малко, но тъй като Таръс също мълчеше, продължи — И какво ще направи Людмила Пеева?

— Ще дойде утре сутрин в Народното събрание, предполагам — отвърна Таръс, — за да се изправи срещу теб лице в лице и да се опита да спре гласуването на закона.

— Хм… — Марий потърка челото си — а Петър? Той къде е сега?

— В частната правителствена болница, при Ларовски.

— Ще наредя да го убият, този боклук — каза Марий. Прекоси стаята, извади бутилка коняк от стъкления шкаф на барплота и си сипа една чаша. Посегна към МУК-а на колана си, но Таръс вдигна рязко длан към него.

— Не се занимавай с Петър! — сряза го черният ангел. Острият му глас спря движението на Марий, сякаш нож отсече китката му. Марий се поколеба, после отдръпна ръка от МУК-а. — Той нищо не може да ти направи вече. И с пръст не може да те бутне. Нито той, нито проклетият Владимир. Остави ги. Просто се подсигури със защита утре, сложи един кордон полицаи около Народното събрание, ако решат да влизат със сила. Не че ще постигнат нещо, дори и да го направят. Те не са важни. Важна е Людмила. Това, върху което трябва да се съсредоточим, е конфликтът ти с нея. Трябва да изработим точната стратегия на атаката ти.

Марий отпи глътка коняк. Течността се разля по хранопровода му и сгря успокояващо стомаха му. Не че имаше нужда от успокоение. По-уверен не се бе чувствал в живота си. От какво да се бои, когато светът бе станал драсканица с молив върху лист хартия и можеше просто да вземе една гума и да го изтрие?

— За какви стратегии ми говориш? — каза Марий — Каквито и номера да владее Людмила Пеева, не може да се мери с мен. Няма как да ме спре.

— Ей, я се съвземи, какво ти стана изведнъж! — кресна му Таръс — Какво си се оперил такъв? За какъв взе да се мислиш? Ти осъзнаваш ли колко сериозна е ситуацията? Не само че може да се мери с теб, ами и ще те издуха като прашинка, ако не те подготвя предварително. Спри да ме зяпаш толкова нагло, а седни тук на креслото и ме слушай! Чуваш ли? Ела тук!

Марий отпусна ръка и остави чашата върху барплота. Никога досега не бе виждал Таръс толкова бесен и — да, точно така — уплашен. Таръс беше сериозно уплашен. „Значи вече не се справя както едно време със задачите си!“ помисли Марий със задоволство. „Може би Луцифер просто ще го изхвърли и ще се свърже директно с мен. И тогава земният трон ще бъде изцяло мой!“

— Я пак?? — очите на Таръс пламнаха, сякаш въглени се разгоряха върху лицето му. Той се вдигна внезапно във въздуха, профуча над мебелите, сграбчи Марий за врата и го запрати с все сила през стаята. Марий се удари в бялата стена, където висеше репродукция на ужасяващия, кървав шедьовър „Изкушението на свети Антоний“ от Матиас Грюневалд. Страховита болка прониза гърба му. Изкрещя. Свлече се върху червеникавокафявия ламинат и се преви на две. Когато след няколко минути болката поутихна и успя да вдигне поглед, видя над себе си черните очи на ангела. Горяха като огньове на погребални клади.

— Всичко, което си; всичко, което можеш да правиш; всичките знания, които имаш; всички места, до което си достигнал — всичко дължиш на мен! — изсъска Таръс. — Мога да си взема даровете с едно щракване на пръста. Само с едно щракване, разбираш ли, жалко нищожество? Луцифер не общува с бета-форми, човече! Внимавай, защото ти казах, че втори провал при мен няма да има!

Марий с ужас осъзна, че е напълно забравил за способността на Таръс да чете мислите му. Не бе възможно да крои планове срещу него. Никога нямаше да се откопчи от него. Щеше да му бъде роб до края на живота си. Винаги щеше да бъде на второ място.

— Да! — излая Таръс. Протегна ръка и стисна врата му. Дъхът на Марий спря. Червени кръгове избухнаха пред очите му, ръцете му се замятаха безпомощно във въздуха — Винаги ще си на второ място и се примири с това! Приеми го като част от устройството на вселената!

Марий се мяташе и гърчеше отчаяно. Таръс отпусна хватката си и го остави да хъхри и кашля на пода десет минути, докато се съвземе. Накрая Марий се надигна и се довлачи с треперещи крака до барплота. Изля чашата коняк директно в гърлото си.

— Разбра ли ме? — попита Таръс от другия край на стаята. Отново стоеше прав до стената, скръстил ръце. Светещите му черни очи се впиваха в Марий.

— Да — изхриптя Марий.

— Чудесно. Значи вече можеш да насочиш целия си мисловен процес към това, което ще ти кажа сега. Слушай ме много внимателно. Ще ти изясня някои неща, свързани с утрешната ти реч и поведение. От тях — и само от тях — зависи успехът на мисията ти.

— Добре. Слушам те.