Невена Паскалева
Тайната на синия дим (21)

3.
Бягство

Владимир осъзна, че лежи на тясно, но удобно легло, окъпано в приглушена светлина. Надигна се объркан. Пред очите му се очертаха стените на голямо помещение. Седем-осем легла се редяха до едната стена, край другата се трупаха маси и столове. Подът бе покрит със сив балатум, а слабата светлина идваше от светодиодния панел, вграден в тавана.

До съседното легло стоеше изправен младеж и го наблюдаваше изпод вежди. Осемнайсет-деветнайсет годишен, раздърпан, със скръстени ръце и присмехулно изражение. В стаята имаше и трети мъж — възрастен, с посивяла брада, заспал на едно от по-далечните легла.

Владимир веднага разбра къде се намира — не попадаше за първи път в стая за задържане. Полицейските управления бяха снабдени с комфортни, уютни стаи, които предразполагаха задържаните да съдействат. В съзнанието му се мярнаха спомени — как изхвърля в последния момент в тревата сака с бутилките алкохол, купени от снабдителя му; как седи в стаята за разпит, а следователят го напада с умопомрачителни кръстосани въпроси, от чиято примка се измъква на косъм; как излиза след двайсет и четири часа навън, под пролетното слънце и си поема облекчено въздух. На свобода отново…

Докосна тила си. Кожата му смъдеше, мускулите на врата го боляха. Удар с електрошок, очевидно. Проклетите свине! Всеки път като усетеха, че арестът ще е съпроводен с проблеми, използваха електрошок. За втори път му се случваше — тъй като бе спал доста време, явно му бяха сложили и обичайното успокоително след удара, което целеше да омекоти страничните ефекти. „Да им имам грижата! Сега пак ще се влача с главоболие три дни!“

А Люси?! Тя добре ли беше? Как се чувстваше тя?!

В съзнанието му рязко нахлу случилото се сутринта — вървенето с Людмила в студа, речта на оратора, промъкването до оградата на амфитеатъра, жертвите върху кладата. Люси, която крещи отчаяно на стълбите, притисната от хипнотизираната, екзалтирана тълпа. Опитът му да я измъкне, после полицаите.

„Господи, къде е? Къде е тя?“

Учестеният му и без това пулс изведнъж сякаш скочи до небесата; болка раздра гърдите му. Владимир си пое дълбоко дъх.

нищо, нищо, пристъп на паника, това е само пристъп на паника

После се изправи и залитайки, се добра до решетките, които отделяха помещението за задържане от широкия, облицован с мрамор коридор. Надвеси се навън.

— Хей! — извика прегракнало. — Охрана!

След минута до килията се дотътри едър, намръщен мъж с черна униформа, наклонено черно кепе на главата и втъкнати в колана палка и пистолет.

— Какво става? — попита сърдито — Ако ти трябва тоалетна, ей там, вратата е вътре в стаята.

— Не ми трябва тоалетна! Къде е следователят, който се занимава със случая ми?

— Ще дойдат по някое време и ще те информират. Стой сега кротко.

— С мен имаше и една жена, къде е тя? В женското отделение ли е?

— К’ви бели си правил с мацката си, бе, пич? — обади се младежът с раздърпаните дрехи зад него. Захили се с гърлен, неприятен смях, от който Владимир настръхна целият. „Само да имах време, такъв щях да му изсвяткам!“

— Аз не отговарям за женското отделение — отвърна отегчено пазачът. — Но ако сте били заедно, вероятно е там.

— Бихте ли проверили, моля ви? Важно е.

— Айде, бе, за вас все всичко е много важно. Я сядай там кротко и мирувай, докато дойде следователят. Все едно си нямам друга работа, освен с твойте проблеми да се занимавам.

— Слушайте, приятелката ми има здравословни проблеми, за които полицията може да не е успяла да се осведоми. Ако не вземе необходимите й лекарства, животът й е застрашен. Проверете, моля ви!

Охранителят се вгледа в него с присвити очи. Владимир задържа дъха си. Досега никога не бе изричал толкова безцеремонна лъжа. Не бе добър лъжец и затова, когато имаше работа с инспектори и разследващи полицаи, винаги се придържаше към кратки, неемоционални отговори на въпросите им. Зачуди се дали сега мъжът ще му повярва.

Пазачът изсумтя нещо под носа си, после му кимна. Даде му знак с ръка да изчака и се отдалечи надолу по коридора. Владимир се облегна на решетките и въздъхна облекчено.

— Много си се напушил бе, пич! — младежът срещу него продължаваше да се хили. — Държиш се като някое синче на духовник. Да не сте сръбнали с мацката ти малко повече от винцето на баща ти, а?

— Млъкни, че не ми се занимава и с тебе! — Владимир вдигна ръка и изтри изпотеното си лице с ръкава на пуловера. В помещението бе много топло, сигурно надхвърляше двайсет и пет градуса.

— Що те окошариха, кажи, а?

— А теб защо? — попита рязко в отговор Владимир. — Влачил ли се навън посред нощ ли? Осемнайсет години имаш ли? Къде са родителите ти?

— Баща ми ще дойде да плати гаранцията след два часа и ще се чупя — осведоми го младежът. — Имам проблем с вечерния час, да знаеш. Не мога да го спазвам и това е. С мойта мацка бяхме решили да погледаме луната вчера — ей, страшно пълнолуние имаше тая нощ, видя ли го?

— Като излизаш, поне се постарай да не се навираш в ръцете на ченгетата. Не знаеш ли как да се скатаеш, че да не те пипнат?

— Абе, да, знам по принцип, ама вчера се увлякохме… с тая луна и всичко…

— Хубаво — Владимир въздъхна и пристъпи напред. — Чакай малко, че трябва наистина да отида до тоалетната. Къде беше?

Когато се върна обратно в килията, той чу приближаващите се по коридора стъпки. След минута фигурата на охранителя изникна пред очите му. Владимир се спусна към решетката и сграбчи железните пръти.

— Има само две жени — каза мъжът — и двете са над петдесет. Едната спи и хърка като за световно, а другата е пияна и е в отделението за буйстващи. Коя от тях търсиш?

— Сигурен ли сте? — ударите на сърцето му отново заотекваха в слепоочията, светлината започна да се върти в причудливи кръгове из стаята — Добре ли погледнахте?

— Разбира се, че погледнах добре! Сигурно са я отвели някъде другаде.

— Свържете се с разследващия ми полицай, моля ви.

— Не мога да направя това. Не мога да напускам поста си.

— Имате МУК, използвайте го.

— Той е само за спешни случаи. Ще ме глобят.

— Това е спешен случай! — Владимир едва не изкрещя. — Не разбирате ли какво ви говоря? Приятелката ми може да умре!!

— Слушай, направих каквото можах — сряза го охранителят. — Повече не ме закачай. Ще стоиш кротко и ще чакаш тук. Ясно?

Обърна му гръб и се отдалечи надолу по коридора.

Владимир закри очи с ръка.

„В никакъв случай не тръгвайте по задачите си, без да сте минали през мястото, което ще ви кажа… не се мотайте напред-назад… направете си среща в центъра и отидете директно на адреса…“

„За да сме сигурни, че всичко ще мине добре, трябва да минете през това място…“

„Трябва да я намеря.“, неволно оформи мисълта си като цялостно изречение; като вид извинение, отправено към невидимия им покровител, който може би се носеше в безплътното пространство около него. „Няма как да я оставя, разбираш ли? Просто ще я намеря, нищо друго. И после отиваме на адреса. Обещавам.“

Владимир свали ръка от очите си.

— Сега — каза тихо на младежа срещу себе си — искам да мълчиш. Няма да говориш на никого за това, което ще видиш. Ясно ли е? Иначе ще се върна за теб и ще пострадаш.

— К’во? Какви ги дрънкаш пък сега…

— Просто мълчи. Окей?

Владимир не изпитваше никакви съмнения, че може да го направи. От вчера сутринта насам усещаше силата постоянно в себе си. Усещаше я така, както способността си да рисува — жива, гореща, като гърчещо се животно, което жадува да бъде пуснато на свобода.

Протегна ръка и натисна желязната ключалка на вратата. Ключалката се огъна под мощния му допир; езикът изщрака и вратата увисна отворена настрани. Владимир я бутна внимателно напред.

Преди да излезе в коридора, хвърли поглед към младежа. Онзи го бе зяпнал. Дъвката му се бе залепила за долната устна, тънки лиги се проточваха от езика му, надолу по брадичката.

— Тихо! — Владимир сложи пръст на устните си. Осъзна, че предупреждението му е напълно излишно — младежът бе онемял.

Промъкна се по коридора и се хвърли към гърба на пазача, който стоеше до автомата за кафе преди женското отделение. Сграбчи го с една ръка през устата, с другата за кръста; вдигна го от земята и го понесе към килията, все едно носеше кукла от детския магазин. Охранителят се опитваше да се съпротивлява, но хватката на Владимир бе толкова здрава, че не можеше и милиметър да извие тялото си. Владимир влезе с него в килията и го тръшна върху едно от леглата. Не отлепяше длан от лицето му. С другата ръка измъкна пистолета, палката и белезниците от колана му. Пистолетът и палката хвърли на пода, а белезниците задържа.

— Сега ще махна ръката си от устата ти и ще те пусна за момент — говореше тихо, наведен над вцепенената фигура. — Разчитам, че няма да мърдаш и няма да крещиш. Ако чуя и звук само, или видя и пръста да си повдигаш, ще ти счупя врата.

Наклони се още повече към него; толкова близо се озова, че виждаше изпъстрените му с жълти точици кафяви ириси и дълбоките бръчки, врязани около очите.

— Разбра ли ме?

Пазачът премигна, после кимна. Владимир отдръпна ръката си от устата му и отстъпи малко назад. Охранителят започна да диша тежко, на пресекулки. На челото му блестяха капчици пот.

Владимир вдигна ръцете му и ги закопча с белезниците за рамката на леглото, после извади сака си от шкафа над леглото и го сложи на пода. Прибра вътре пистолета и палката.

— Не знам кой си — изхриптя пазачът, — но ще пострадаш. Ще те хванат.

— Сериозно? — каза Владимир. Свали пуловера си и остана по риза. Уви вълнената дреха около устата на мъжа и я завърза стегнато. Свали канадката си от закачалките на стената и я облече. Метна сака си на рамо.

Мъжът започна да се мята и да мучи. Владимир хвърли поглед към младежа, който през цялото време бе наблюдавал съсредоточено действията му, без да мигне.

— Пази го да не прави бели, а? Трябват ми само час-два. Ако чуеш, че идва някое ченге, лягай на леглото и затваряй очи. Ще кажеш, че си спал и не си видял нищо. Окей?

Младежът кимна. После отстъпи назад, с бледо като платно лице, а Владимир излезе от килията.

Зад автомата за кафе имаше отворена врата. Мина бързо през нея и се озова на ярко осветена площадка. Имаше стълбище — нагоре и надолу. Имаше и асансьор. До него, над бутоните за повикване, бе изписана цифрата 1.

Значи се намираше на първия етаж. Да, отделенията за задържане обикновено се намираха на първите етажи. На втория бяха стаите за разпит и за срещите с адвокати. Следователите пък работеха на третия.

Владимир осъзна, че не може да тръгне да чука на вратите на полицаите и да търси кой от всички десетки следователи горе е запознат с неговия случай. Подобно действие щеше да извести присъствието му на цялото РПУ, а оттам — на другите управления и на министерството. Доневски щеше да научи за него за нула време, да се подготви за появата му и — край. Свършено е със задачата му утре.

Но тогава как да разбере къде е Людмила? В кое от всички двайсет полицейски управления в София са я завели? Можеше ли да ги обиколи всичките и да разпитва? Щеше да загуби много време и отново щеше да извести присъствието си на главния секретар.

Поколеба се, после се спусна надолу по стълбите и се озова на партера. Размина се с няколко полицаи, но те не му обърнаха внимание, явно го взеха за един от гражданите, които сновяха между гишетата за жалби, стиснали електронни бланки в ръка. Владимир мина между хората и излезе навън.

Следобедът очевидно бе преминал, защото над града се смрачаваше. Бяха конфискували часовника му, но пропиващият се във въздуха здрач му говореше, че наближава пет. Пред него, по булевард „Победа“, фучаха покрити със сняг и кал автомобили, грамадни рейсове разплискваха локвите с тежките си гуми. Снегът продължаваше да вали; падаше тихо и неуморно като сълзите на тежко депресирана жена. Владимир свърна надясно и тръгна бързо надолу покрай булеварда. Като се отдалечи на прилично разстояние от управлението, извади пистолета и палката от сака си и ги хвърли в един кош за боклук. Затича се към стоянката за таксита до близкото кръстовище.

Таксито го спря пред министерството на вътрешните работи точно в пет часа и двайсет минути. Цифрите на електронния часовник на таблото проблясваха насреща му, докато плащаше на шофьора с малкото пари в кеш, с които разполагаше. „Добре, че човекът не е придирчив.“, помисли си. Повечето изобщо не биха приели пари в кеш, тъй като просто щяха да се затруднят да ги пласират където и да било после. Освен в Затворения квартал, разбира се.

Министерството се намираше на тиха улица в квартал „Надежда“. Улицата бе изпъстрена с побелелите фигури на дървета, приведени под тежестта на снега, като уморени старци. Зад тях, високата правоъгълна сграда се очертаваше на фона на тъмното, заснежено небе като грамаден туристически лайнер на фона на вечерен океан. Беше на осем етажа, десетките прозорци по етажите светеха, покрай високата желязна ограда, която я обикаляше, минаваха хора. Мястото изглеждаше оживено и Владимир разбра, че медиите не са го подвели — тази събота и неделя наистина бяха работни за държавните институции.

Той остана няколко минути неподвижен, вгледан в сградата. Студът нахлуваше под канадката му, проникваше през тънката риза. Потрепери и вдигна качулката си.

Ако бе работен ден, това означаваше, че и главният секретар ще е тук. Тогава защо да не свърши двете неща едновременно? Можеше да научи къде е Людмила и същевременно да изпълни и утрешната си задача. Доневски беше един от малкото хора в България, които можеха с едно позвъняване да разберат къде се намира който и да е човек в страната, по което и да е време. Щеше да го накара да му свърши тази работа, след което да го затвори на приземния етаж, както му бе поръчал Асарих. Днес или утре, какво значение имаше? Доневски щеше да прекара една нощ повече във въпросната шумоизолирана стая, а той щеше да намери Люси и да я заведе в бункера още тази вечер. Така и задачата му щеше да е свършена, и щеше да е сигурен, че момичето, което обича, е в безопасност.

„Но Асарих каза…“

„Асарих ще разбере. Това е извънредна ситуация. Не планирахме да стане така.“

„Но той каза да не тръгваме по задачите си, ако не сме прекарали една нощ…“

„Той ще разбере“.

С леко сковани от студа движения, Владимир се приближи до пропускателния пункт. Ниска кабина с тъмни стъкла и бяла, скована от скреж врата от лявата страна. Наведе се към тъмния прозорец и стъклото се плъзна с изскърцване встрани.

— Добър ден — чу се глух глас отвътре. Подаде се лице на възрастен мъж в камуфлажна униформа. Изглеждаше изморен и недоспал. Бивш военен, вероятно.

— Добър ден — Владимир се изкашля. Студът полепваше по гърлото му като дървени стърготини и дразнеше гласните му струни. — Трябва да се видя с Антония Литова. Нямам уговорена среща, но тя ще ме приеме.

— Антония Литова? — възрастният мъж се намръщи. — Коя е тя?

— Секретарката на заместник-министър Андреева.

— А! Андреева е тук, значи и секретарката й трябва да е тук. Момент, да се обадя — главата се скри навътре и прозорецът се затвори. Владимир чакаше, треперещ от студ. След две минути възрастният мъж отново подаде лице навън.

— Секретарката не е тук — обяви той.

— Какво? Имате предвид, излязла е за малко? Ще я почакам.

— Не, не. В провинцията е за събота и неделя. Говорих с Андреева и тя ми каза, че Литова ще е на работа в понеделник. Елате утре към девет сутринта.

Владимир отново почувства как му се завива свят. Отстъпи крачка назад, опря ръка на оградата.

„Дишай! Дишай! Само дишай спокойно!“

Асарих му бе казал, че единственият начин да влезе, е да се види с Антония. А Антония я нямаше. Тя щеше да дойде утре. Задачите им бяха насрочени за понеделник и толкова. Не можеха да ги свършат по-рано. Не им бе разрешено.

„Трябва да спреш. Веднага. Махай се оттук! На секундата!“

Вътрешният глас, отекващ в главата му като камбаните, биещи през час в сивата бездушност на града, бе силен. Още по-силна обаче бе мисълта за Людмила, затворена в някоя килия — сама, уплашена и безпомощна. Образът й изникна пред очите му — русата коса, разбъркана под качулката, лицето смъртно бледо, на бузите й горят червени петна. Очите й пълни със сълзи. Той наистина ли каза, че ще убият деца? Влади… и ти ли чу това, което чух и аз?

Владимир стисна очи, после ги отвори решително.

„Не мога да я оставя. Просто не мога. Съжалявам, Асарих. Знам, че ще ме разбереш!“

Той направи крачка обратно към пункта. Почука на прозореца.

— Да? — главата на охранителя се показа навън.

— Главният секретар Доневски тук ли е? — попита учтиво Владимир.

— Да, тук е. Но не приема посетители…

Владимир се пресегна и сграбчи врата на пазача през отворения прозорец. Натискаш от дясната страна на врата, под задночелюстната ямка… силно, но не за повече от две минути, иначе ще го убиеш… Той гледаше пазача право в лицето, усещаше туптенето на каротидната артерия под пръстите си и докато си спомняше уроците по уличен бой от Двуликия, дилъра от Затворения квартал, виждаше как очите на човека пред него се замъгляват и разфокусират. Главата на пазача се наклони, после се отпусна рязко надолу. Владимир задържа тялото му, за да не се свлече на земята; намести го добре на стола. Повдигна главата му и я опря на бюрото, с брадичка върху металния плот. После се пресегна и намери автоматичния бутон за отключване на вратата. Вмъкна се в двора в момента, в който процепът стана достатъчно голям, за да се провре. Знаеше, че го наблюдават външни камери, но се надяваше да не се е разбрало нищо. Отстрани щеше да изглежда, че просто е подавал ръката си за проверка в терминала.

Постави сака си в отделението за ръчен багаж до кабинката и се запъти към входа на сградата. Бе оставил главата на пазача в изправено положение и знаеше, че ще минат поне четиридесет минути, докато се свести. В неделя — и то денят на Събора — едва ли скоро щеше да се появи друг посетител, който да открие какво се е случило. Така че имаше четиридесет минути на разположение. Ако всичко вървеше по план, щяха да му стигнат.

Преддверието на министерството беше огромно. Мраморни колони се издигаха до високия таван, тапицирани в червено и синьо кресла и дивани бяха разхвърляни край гишетата за информация. Владимир остави канадката си в гардеробната и тръгна между гишетата. Видя срещу себе си началото на стълбище, до него имаше и асансьор. Високо прозрачно табло указваше кое къде се намира.

Разминавайки се с няколко бързащи служители, Владимир се спря до таблото. Плъзна очи по цифрите и буквите. Кабинетът на главния секретар бе на третия етаж, шейсет и осма стая, в дъното.

Тъкмо се канеше да тръгне към асансьора, когато някой изкрещя зад него:

— Ей, ти! Спри на място!

Владимир замръзна. Обърна се полека. Срещу него стояха двама униформени — очевидно охрана. Бяха насочили срещу него извадени пистолети.

— Вдигни си ръцете нагоре! — изрева единият. — Вдигни ги, да ги виждам!

„О, не!“, облялата го ледена вълна рязко се смени с гореща. „Как пък можаха толкова бързо да го открият! Какъв е тоя късмет!!!“

Пръстите на дясната му ръка потрепнаха за момент, после се свиха и се впиха рязко в дланите.

„Добре. Няма значение. Явно няма да минем без инциденти!“

Той присви очи и в следващата секунда пистолетите изхвърчаха от ръцете на мъжете, а телата им се вдигнаха нагоре във въздуха. Владимир ги засили, после ги удари в мраморната стена. Тъпият, сух звук, който се чу от сблъскването им в мрамора отекна в огромната зала и сякаш сряза стомаха му на две. Преви се и ръката му се стрелна към корема, докато гледаше как телата на мъжете се свличат безжизнени на земята.

(„В безсъзнание, просто ги изпратих в безсъзнание, нищо им няма…“)

Хората във фоайето започнаха да крещят, да се бутат и да тичат към изхода. Владимир се обърна и през замайващите удари на сърцето си, хукна нагоре по стълбите.

След минута, в сградата забуча пронизителна аларма; на всяка крачка, звукът сякаш се врязваше в стъпалата му и спъваше движенията му. Едва се добра до втория етаж. Там го пресрещнаха още униформени. Шест души. Оранителите имаха само пистолети, но двамата полицаи с тях държаха автомати. Насочени право към него.

— Спри! — изкрещя единият. — Лягай на земята веднага! Веднага, или ще стрелям!

Докато пистолетите на охранителите хвърчаха в другия край на коридора, ръцете на полицаите се отпуснаха рязко надолу. Очевидно обаче и двамата бяха натиснали спусъците по време на движението си, защото във въздуха отекнаха оглушителни изстрели, последвани от ревове на болка. Владимир ги гледаше как се извиват на пода с окървавени стъпала и усещаше как очите му се разширяват. Агонията на гърчещите се мъже проникваше в тях, сякаш някой бе подпрял клепачите му с клечки и невидимо слънце изгаряше ирисите му.

С полезрението си видя как някои от охранителите се хвърлят към оръжията си. „Не мога вече да спра. Късно е вече. Не мога.“ Той вдигна пазачите във въздуха и ги заблъска един след друг в стената. Хряс! Хряс! Хряс! Едно тяло на пода. Второ. Трето. Четвърто. Счупени крайници, окървавени глави. Изкривени черти на лицата, увиснали, полуотворени устни, задавени крясъци, глухи стенания; сгърчени пръсти, драпащи безсилно по студения под.

От очите му течаха сълзи. На третия етаж се справи с поредните си нападатели — направи го абсолютно механично, без да мисли, вече почти без да вижда. В коридора внезапно се бе спуснал мрак, сякаш някой бе свалил тежки щори върху прозорците и бе скрил светлината. Очите му не можеха да се нагодят към тъмнината, защото бяха замъглени от сълзите, но все пак регистрираше движенията на нападателите си по усет и ги отхвърляше от себе си като тежки царевични стъбла, които спъват пътя му сред избуялото поле. Един, двама, трима. Четирима, петима. Тъпи звуци от удари, остро хрущене, пак крясъци, пак стенания, пресекливо дишане, клокочещ, задавен звук и после пълно, оглушително мълчание.

Остана сам в мрака.

„Господи. Господи.“

Опря се с една ръка на стената, разтърсван от ридания. Вече почти бе забравил защо е тук. Стоеше в тъмнината и му се искаше тази тъмнина да го смачка, да го стисне в железния си юмрук и да го направи на прах, който да се разпръсне във въздуха и да изчезне завинаги.

„Не искам да живея повече. Не искам…“

В този миг мракът сякаш го чу и реши да удовлетвори желанието му, защото Владимир почувства как въздухът около него се сгъстява. Стана толкова плътен, сякаш придоби очертания — и, да, дали наистина не приличаше на юмрук? Юмрук от мрак? Тъмнината се протегна към него, сграбчи го, сви около тялото му огромните си пръсти — пръсти??? — и го вдигна нагоре. Подхвърли го и го завъртя го във въздуха като пумпал. Въртеше го, докато коридорът не се превърна в гледка от прозореца на бързоскоростен влак; Владимир летеше, разперил ръце, главата му шумеше, стените, таванът и подът на коридора се преливаха пред очите му от сиво в черно, от пурпурно до тъмновиолетово, докато накрая неизвестната сила го просна грубо на пода, карайки всичките му кости да изпукат; вероятно щеше да се окаже с напълно изпочупени ръце, крака, че и гръбнак, ако в последния момент не бе реагирал и не се бе отблъснал леко от земята, за да омекоти удара. Претърколи се замаян и се озова точно до един от падналите охранители. Главата му се опря в гръдния кош на мъжа; усети мириса на пот и парфюм, грубия допир на твърдата униформа. Взря се в гърдите му — напълно неподвижни.

Мъртъв.

Идвам при теб, приятелю. Идвам при теб.

Ръката му се протегна и стисна хладната длан на мъжа. Бе готов да затвори очи и да забрави за целия съществуващ свят, когато зърна високата фигура, която се приближаваше с бързи крачки към него от другата страна на коридора.

Очите на Владимир вече бяха привикнали към тъмнината и той разпозна идващия към него човек. Висок колкото него, но много по-едър — застрашаващо широки рамене и телосложение като на професионален борец. Ниско остригана глава, закрита от униформена шапка, черти, изсечени като от камък, плътни, здраво стиснати устни.

Петър Доневски.

Владимир пусна ръката на трупа и се надигна. Изправи се, залитна, отдръпна се няколко крачки назад. Изведнъж се сети, че има една причина да живее — причината, която го бе накарала да дойде тук. Трябваше да намери жената, която обича и да я заведе на сигурно място. „Нищо не исках да направя на никого, по дяволите, не съм искал да наранявам и да убивам никого, но ей това проклето копеле тук, той е виновен, той ме въвлече в тая шибана гадост, в тая дяволска битка дето не съм я искал, той е виновен, той е виновен за всичко, за всичко…“

Затича се срещу главния секретар. Не стъпваше по земята, а летеше. Усети как нова вълна от сгъстен въздух се завихря срещу него, но този път бе подготвен. Махна с ръка и я разпръсна като цветовете на пролетно глухарче. Хвърли се върху главния секретар, сграбчи го за раменете и го блъсна напред с цялата инерция на изпълващата го сила. Този път мощта му бе примесена с неконтролируем гняв, който кипеше на повърхността й като гъста, отровна мазнина и я правеше още по-страховита. Главният секретар излетя към стената; още по време на полета си обаче се извъртя, разпери ръце и скочи на земята. Беше преодолял тласъка. Хукна на свой ред към противника си и двамата се сблъскаха в коридора като древногръцки титани. Владимир усещаше невъобразимата сила на вкопчилия се в него човек; въпреки че бе напрегнат до краен предел, едва го удържаше. Въздухът край тях пукаше, жълти искри проблясваха в тъмнината. Най-сетне, с един последен безумен натиск, Владимир успя да надделее над противника си и да го избута напред. Замъкна го една крачка в посока към кабинета му. После още една. И още една. Накрая, след десетминутни неистови усилия, смогна да натика зачервения от напрежение мъж в осветения му офис и да затръшне вратата зад тях. Издърпа го до масата, където светеше работещия монитор. Прехвърли лакът през врата му и започна да натиска, докато очите на главния секретар не се изцъклиха, а устата му увисна, отворена жадно като на изхвърлена на пясъка риба.

Владимир отпусна леко хватката си. Доневски се закашля, замята се, замъчи се да се освободи. Владимир усещаше тялото му в ръцете си, гърчещо се като грамадна змия.

— Сега ще направиш нещо за мен — промълви той. Гласът му прозвуча странно глухо, сякаш говореше през стъкло — и ще го направиш много бързо.

— Владимир Ларовски! — изхриптя главният секретар изпод затискащата гърлото му ръка. Бе извил смаяни очи към лицето му. — Ти ли си това, по дяволите?

— Радвам се, че ме помниш, но нямаме време да си бъбрим.

— Картината ти…

— Да, да, картината ми. Виж докъде само ни доведе проклетата ми картина. Хайде, мърдай към бюрото. Трябва да ми намериш един човек.

— Как, какво?

— Звънни в Отдела за проследяване. Искам да ми намериш един човек. Една жена.

— Каква жена?

— Ще ти кажа, като се свържеш. И не се опитвай да ме изиграеш, защото ще те удуша за една секунда. Вече разбра, че съм по-силен, нали? Освен че съм по-силен, вече не ми и пука много какво правя. Така че внимавай.

Главният секретар се подчини. Влезе с паролата си в защитената система на Отдела и се свърза с един от отговорните изпълнители.

— Кое е името? — попита той тихо, докато се мъчеше да говори нормално с оператора, въпреки натегналата над главата му смъртна заплаха.

— Людмила Атанасова Пеева — отвърна Владимир. Главният секретар го повтори. Операторът се забави точно половин минута, преди да отговори, че сигналът на това лице е загубен и не може да бъде проследен.

— Със заглушител ли е? — явно заинтересован, главният секретар се надигна пред ръката на Владимир и изпъшка, когато хватката около врата му рязко се затегна.

— Не мърдай! — изсъска Владимир.

— Не, не е със заглушител — отвърна операторът, — сигналът е напълно изгубен, нямам дори частично покритие. Или е махнала чипа, или е някъде дълбоко под земята, под тонове бетон. Или в Космоса. Едно от трите.

— Виж ти… — изпъшка Доневски, — добре, благодаря ти.

Владимир стоеше без да помръдва в последвалата тежка тишина. Знаеше, че Людмила не е махнаха чипа. Нито би й хрумнало, нито би намерила в този момент професионален хирург, който да го направи. Единственото обяснение бе, че е успяла да се добере до бункера и се е скрила там. Явно мястото бе толкова добре изолирано, че прекъсваше сигналите им.

„Успяла е! Измъкнала се е! Слава Богу, в безопасност е!“

От облекчение чак краката му се подкосиха. Едва не изпусна Доневски от хватката си. Трябваше да напрегне всички сили, за да го удържи.

— Людмила Пеева не е ли авторката на „Царят в кутия“? — попита главният секретар изведнъж.

— Млъквай. Сега слизаме долу на подземния етаж.

— Чакай, чакай… аха, да, май започнах да връзвам нещата. Аз получих силата си от твоята картина. Марий от книгата на Людмила Пеева. А Кирил… а, да, той чу симфонията на оня свещеник, как се казваше… Боян Денев. Значи вие тримата сте противниците ни. Виж ти. Колко интересно.

— Можеш да разсъждаваш колкото си искаш по въпроса през следващите два дни — отвърна Владимир. — Ще се наложи да ги прекараш в известно усамотение, така ще всяка тема за размисъл ще ти е добре дошла. Хайде, тръгвай!

Бяха направили само една крачка напред, когато вратата на кабинета експлодира.

Владимир се спря насред движението си. В стаята влетяха десет души. Военни. С униформи, каски и автомати. Автоматите бяха вдигнати и до един насочени към него.

— Пуснете главния секретар! — извика рязко един от тях. — Пуснете го и се отдръпнете встрани!

„Десет души! Боже мой! Още десет души! Колко автомата още ще изгърмят неволно, докато ги обезоръжавам? Колко човека още ще убия, без да искам?“

Повдигна му се. Ръцете му се разтрепериха. Внезапно мракът от коридора се плъзна в кабинета, сграбчи светлината и я погълна хищно в грамадната си уста. Стаята изчезна. Хората изчезнаха. Целият свят изчезна.

Владимир премигна. Кабинетът отново се появи. Отново бе светъл и сякаш всичко бе същото, само че Доневски беше започнал да се дърпа полека от ръцете му, а военните бяха стеснили кръга около тях.

— Казах да се отдръпнете от главния секретар!

„Ами Доневски? Мога ли да се оправя и с тях десетимата, и с Доневски? Ако раздвоя съзнанието си, ще се разконцентрирам и той ще ме помете за секунда!“

Докато се колебаеше, се случи нещо много странно. Въздухът около него и главният секретар се оцвети в синьо. Синьото бе светло като чисто небе в топъл летен ден и се изливаше на петна, които се разпростираха все по-нашироко около тях. Владимир сведе поглед към ръцете си и с изненада видя, че синият цвят изтича от собствените му длани. Извираше някъде от китките, преминаваше през дланите, сгъстяваше се на върха пръстите и после се изливаше свободно във въздуха.

Той гледаше като хипнотизиран чудното явление. Помисли си, че вероятно полудява. Но и някъде другаде бе ставало въпрос за син дим, нали? Къде? А, да. В съня на Боян. Боян бе сънувал, че стои на една трибуна, заобиколен от многобройна тълпа, а от микрофона излиза син дим и попива в тялото му.

А неговия собствен сън? Нямаше ли и там син дим? Пушек, който влиза в него и оцветява всеки сантиметър от плътта му, докато той израства до небето и излиза от ограниченията на картината си?

Да, но сега сякаш ставаше обратното. Сега сякаш димът излизаше от него.

Той проследи с очи как и последната синя струйка се изцеди от пръстите му. Синевината се задържа още няколко секунди във въздуха, после се разтопи и изчезна сред светлината на стаята.

Владимир тръсна глава. Мамка му, какво правеше? Защо се мотаеше? Трябваше да разкара тези военни от пътя си! Трябваше да замъкне Доневски на приземния етаж, да го затвори там и после да се маха възможно най-бързо от министерството.

Той погледна към униформените мъже около него и си помисли: „Искам всички автомати да излетят далеч, в другия край на стаята! А офицерите — един след друг, обратно през вратата!“

Нищо не се случи. Мъжете продължаваха да стоят в полукръг и да държат оръжията си насочени срещу главата му.

Владимир премигна. Реши, че не е оформил правилно мисълта си.

„Автоматите да излетят в другия край на стаята!“ нареди отново.

И пак нищо.

Той потрети мисълта. Нищо. Започна да я повтаря трескаво, безумно, отново и отново, като мантра, целяща да го освободи от всички грижи на злощастния свят. Продължаваше обаче да не се случва нищо.

— Последно предупреждение — каза единият офицер. — Отдръпнете се от главния секретар, или ще стрелям!

Ръцете на Владимир трепереха. Изведнъж ги усети невъзможно слаби, като ръце на стогодишен старец. Главният секретар хвана ръката му и рязко я оттласна от себе си. Блъсна го настрани. Владимир залитна върху стола до компютъра.

„Какво става? Защо не мога да направя нищо? Защо не мога да направя нищо?“

— Хванете го! — каза Доневски студено и се отдръпна настрани. Оправи в движение яката на униформата си. Мъжете се нахвърлиха върху него и той се опита да ги отблъсне, да им се противопостави, но мускулите му бяха слаби, толкова слаби. След страховитата мощ, която бе изпитвал допреди секунди, нормалното му човешко физическо състояние му се струваше по-безпомощно и от това на новородено кученце.

„Не мога да махна ръцете им от мен! Не мога! По дяволите, не мога!“ Той се дърпаше, но те го стискаха за лактите, раменете, гърба, не му позволяваха да мръдне. Главният секретар се приближи до него и му подхвърли през заграждащите го униформени.

— А сега, Ларовски, ще отидем точно там, където ти се канеше да ме замъкнеш преди малко. Да видим дали ще ти хареса.

Той се наведе към най-близкостоящия офицер:

— Заведете го долу в един от изолаторите. И се обадете на Хищника да дойде с екипа си. Аз също идвам, след минутка.

Владимир бе извлачен от стаята и натикан в тесния асансьор. Докато слизаха надолу, една и съща мисъл не спираше да ехти в главата му:

„Какво стана? Какво стана?“