Невена Паскалева
Тайната на синия дим (44)

Епилог
Лято 2044

Сред зелените листа на липата оглушително чуруликаха синигери, лястовици и скорци. На алеята пред тях се разхождаха хора с кучета; прегърнати двойки; възрастни хора; майки, бутащи бебешки колички. Един малчуган прелетя на скейтборд и си изпроси гневния вик: „Внимавай!“ от една приведена над количката майка. Хлапето се сепна за момент, после наклони шарения скейтборд и се отдалечи вдясно към мостчето, което минаваше над изкуственото езеро.

Людмила гледаше езерото. Силното слънце блестеше по повърхността му и я оцветяваше в смарагдово зелено. От време на време някоя оранжева или червена рибка подскачаше над водата, оглеждаше се с черните си кръгли очи, после се гмурваше с пръски обратно.

„Трябва да си вземем рибки.“ помисли тя и лениво отпи глътка вода от пластмасовата бутилка. „Един аквариум ще стои страхотно в ъгъла на барплота.“

— Май е време да ти го кажа — чу гласа на Влади до себе си. Обърна се към него. Той седеше на пейката леко приведен, с опрени на коленете лакти. Хвърли й кратък поглед, усмихна се. Русите кичури над челото му бяха толкова изсветлели от слънцето, че й приличаше на скандинавец. Кожата му все още не бе успяла да потъмнее — както и нейната. Надяваше се да успеят да отидат поне за десетина дни до морето.

— Какво? — попита тя. — Нарисувал си мене на картината? Гола?

Той се засмя.

— Ти май наистина искаш да го направя, а?

— Глупости. Просто като те знам какъв си…

— Ама ще се кефиш, нали? Искаш да го направя и да те изложа в „Цветове без граници“, да те гледа цяла Европа.

Людмила сви устни и го сръчка.

— Хайде де, кажи ми каквото искаше.

— Ааа… — той се смееше — сега изместваш темата…

— Кажи ми, де!

— Добре — усмивката на Влади се стопи. Той се вгледа в езерото, присвил очи от светлината. — Свързах се с колежката ти от университета. Деспина Тота.

— Какво? Коя?

— Деспина. Гъркинята. Имаше я в контактите си в „Global Call“-а. Нали ме авторизира да влизам.

— Ама, как така? Аз от години не съм я чувала… защо си се свързал с нея? Тя отговори ли ти?

— О, да! Българският й е много приличен. Много се зарадва, като й казах кой съм. Разправя, че предишният ти мъж, бил, цитирам „подляр“ и „мазно леке“.

— Леле! — Людмила се засмя. Ръката й бе притисната към сърцето, което изведнъж се бе разбесняло. — Тая Деспина! Ама защо си я потърсил, пак не разбрах?

Той се усмихна широко.

— За да й отидем на гости.

Тя го изгледа застинала. Сърцето й направи още един акробатичен номер в гръдния кош, после се заклати несигурно и се облегна безсилно на ребрата.

— К-какво? — прошепна. — На гости ли?

— Да. Вече го уредих. Ще отидем на вилата й в Коринт. Сигурно го знаеш, едно морско градче на осемдесет километра от Атина. Казва, че е страхотно, имало много място и много ще се радва да ни види. Даже предложи да си вземем и други приятели, ако искаме. От първи до двайсети август. Вече си пуснах отпуск.

— Влади… не мога… леле, не мога да повярвам! Винаги съм искала да отида в Гърция!

— Да, знам. Е, вече ще ходим навсякъде, миличка, не само в Гърция. Сега, като отвориха границите, вече не е проблем да пътуваме. Вече имам една-две покани за изложби, в Париж и Брюксел. Не ти казах, но това е чак октомври.

Тя се хвърли на врата му. Притисна лице към топлата му кожа. Усещаше дъха му и извивките на усмивката му до врата си.

— Значи това ще ни е меденият месец, а? — промърмори и го целуна нежно по ухото.

— Пфууу… че ние медения месец вече си го изкарахме в леглото.

— А, това не се брои.

— Не се брои? Сериозно ли? — той се наведе към нея и потърси устните й. Тя му отвърна жадно. С Влади се чувстваше като тийнейджърка — целуваха се навсякъде, постоянно. В кафенетата, по пейките, когато излизаха с приятели. И не й омръзваше. Напротив — с всеки ден ставаше все по-хубаво.

Чу се лек, мелодичен звън. Влади се отдръпна неохотно от нея и бръкна в джоба на късите си панталони. Вече всички разполагаха с мобилни устройства — точно както е било някога.

— Чакай… Боян.

— Какво иска? — тя примижа с неудоволствие. — Нали се уговорихме вече?

— Да? — Влади доближи апарата до ухото си. — Казвай бързо, че сме голи и сме на кухненската маса.

Людмила притисна устните си с ръка. Не искаше да си представя неловката усмивка на Боян в момента. Приятелят им така й не бе успял да свикне с постоянните глупости на Влади.

— Какво? Пак ли ще ми крадеш от запасите? Свършиха вече бе, човек! — пауза — Добре, добре. Само една обаче. Да, де, разбрах. А, много хубаво. Обаче да предупредиш навреме Кирил, че ще му се намали дажбата. Айде, до довечера.

— Пак ли иска от хубавото вино? — попита Людмила, когато Влади затвори.

— Да. Пристрасти се. Да го видим какво ще прави като свърши. Останали са ми само две бутилки.

— Е, все ще намерим някъде. Вече всичко се продава в магазините.

— Реколта от преди земетресенията? Много се съмнявам.

— Не сме търсили достатъчно.

— Боян казва, че Деси си отложила репетицията и ще дойде.

Людмила се усмихна.

— Супер. Много ми е приятно, като идва и тя.

— Да, много са готини двамата. И как се намериха само — композитор и певица…

— Ами нали трябваше да се появи някой, който да му изпълнява любовните бълвочи по баровете?

Влади се засмя:

— Да не вземеш да му кажеш, че не ги харесваш? Ще му секнеш до живот творческия ентусиазъм!

— Гроб съм — Людмила се изправи и го дръпна за ръката. — Хайде, ела да се прибираме вече да ми покажеш картината!

Докато вървяха по улицата, тя се оглеждаше. Въпреки че бяха минали месеци от промяната, все още изпитваше учудване. По тротоарите нямаше свещници. Камбаните не биеха през час за молитва. Почти всички видеотабла бяха свалени, а тези, които останаха, излъчваха новини или реклами на течни сапуни и екзотични екскурзии. Човек не се разминаваше със свещеници или полицаи на всеки ъгъл. О, в началото полицията беше навсякъде, когато свалиха границите на Затворения квартал — вече не бе „Затворен квартал“, казваше се „Изгрев“ и бе напълно реновиран и нормална част от града — тогава служителите на реда следяха изкъсо за всяка неправомерна проява на бившите „незаконни“, които се смесиха с „нормалното“ общество. Но такива прояви, за всеобщо учудване, почти нямаше. Осигуриха базисни и работа за всички жители на бившите Затворени квартали и нещата постепенно се успокоиха. Махнаха чиповете на „законните“, тъй като личната неприкосновеност се постанови със закон и вместо чипове, вече всички разполагаха с електронни карти за идентификация и разплащане. Нямаше цензура върху медиите и изкуството, нямаше изисквания за облеклото по улиците, нямаше вечерен час. Нямаше Духовна партия, Духовно министерство, нито Оратория. Църквите се отделиха от правителството и започнаха отново да работят по начина, по който работеше и Този, който в древността бе положил каменните им основи — разкриваха духовния свят, но не го натрапваха; посочваха пътя към него, но не спъваха по никакъв начин личния избор. Завърна се истинското лице на Божия дом — не онова, което поради страх от злата природа на хората ги затваря в клетки, а онова, което заради вярата в добрата им природа им дава свобода.

Само за няколко месеца, благодарение на разкритията за унищожителната политика на духовната партия, която бе готвела истински геноцид върху народа, обществото се бе върнало към състоянието си отпреди много години. В същото време мащабни бунтове в повечето европейски страни накараха и техните правителства, едно по едно, да последват примера на България.

Светът постепенно се нормализираше. Людмила искрено надяваше, че този път ще е за добро.

 

 

— Хайде! — тя подскачаше като малко дете. — Сваляй го тоя найлон!

Хвърли сандалите си назад в преддверието, а Влади направи три крачки към платното и дръпна театрално полупрозрачното покривало. Пусна го настрани. Слънчевата светлина заля картината и тя засвети като обгърната в пламъци. Людмила, която бе изтичала напред, в първия миг трябваше да примижи, за да различи композицията. Апартаментът на Влади бе винаги светъл, но през лятото се оказа, че живеят буквално върху повърхността на слънцето. След десетте години прекарани в северно жилище светлината в новия й дом й харесваше, но понякога й беше мъчно за сенчестите кътчета, където се свираше и се потапяше в уютна депресия. Тук това бе просто невъзможно.

Не че имаше изобщо защо да е в депресия.

Влади се пресегна, обърна картината малко вдясно и върху нея падна сянка. Сега я видя добре.

Беше синя.

Най-синята картина, която беше виждала. Десетки, стотици, хиляди оттенъци и нюанси на синьо. Градски пейзаж, както винаги — от това любимият й не можа да се откаже. Централна улица, търговски магазини, надвисващи над тях старовремски сгради и хора, хора, хора, вървящи по улицата. Котка върху един улук. Куче, дърпащо каишката на стопанина си. Декоративни дървета с равно подрязани корони покрай магазините.

Сини.

Постепенно тя забеляза, че одушевените предмети — дърветата, животните и хората — са леко размити. Синьото в тях бе по-бледо; нежно и потрепващо като паяжина; виеше се около чертите им, завихряше се нагоре и се плъзваше покрай сградите, покривите, докато не достигнеше късчето небесен лазур и там изчезваше.

Людмила усети болка в очите — осъзна, че стои от половин минута се взира в платното, без изобщо да мигне.

Син дим, който излиза от ръцете й, докато стои на колене в Пленарната зала и се разтапя във въздуха над нея.

Син дим, който излиза от тила на гърчещия се Алев и се стрелва нагоре към тавана.

И думите на Боян през онзи далечен зимен ден:

„Стоях пред микрофона и оттам излезе син дим… нещо като пушек… обви ме целия и някак… се вмъкна в мен. Беше сякаш политах, невероятно усещане… направо неописуемо…“

— Синият дим! — промълви тя. Стисна очи, потърка ги, после ги отвори отново.

— Да — отвърна Влади тихо. — От два месеца насам не ми излиза от главата. Непрекъснато мисля за него. И нали знаеш, аз като се затормозя за нещо, трябва да го нарисувам.

— Откакто разказахме сънищата си на Деси? Оттогава ли?

— Ами, да, горе-долу. Всъщност основното, за което се чудя, е защо хората виждаме концентрираната алфа-енергия в синьо. Основен цвят е в спектъра на бялата светлина, това е единственото, което знам за него. Рових страшно много в енциклопедиите. Пише, че в Египет синьото е било символ на боговете — когато някой фараон е умирал, са слагали на гърдите му син смарагд. На изток се ползва за медитация. В християнството и исляма пък е символ на добрия дух… и така нататък. Има случаи на хора, видели призраци — определят ги не като бели, а като сини. Колкото и да четох обаче, не намерих обяснение защо точно синьо. Мислех си, че като свърша картината, ще намеря отговора, обаче…

— Не го откри, а? — Людмила го хвана под ръка и се облегна на рамото му. Продължаваше да гледа платното.

— Ами, не — Влади сви рамене. — Но може пък на Кирил да му просветне, като я види. На това разчитам.

— Кирил ли? — тя присви вежди.

— Да. Ето, сега ще ти призная. Той е, който ми поръча картината. Каза ми, че иска нещо, което да… да му напомня за случилото се.

— Аха — Людмила въздъхна. — Това било, значи. Затова беше толкова потаен. Защото картината е за Кирил.

— Да. Няма да ти казвам колко ще плати, защото ще паднеш. Откъде има толкова пари, не знам.

— Ти пък, как откъде. Бивш министър е.

— Е, да де, но все пак. Както и да е. Мисля да му я дам довечера, като се видим.

— Ще му я дадеш, преди да я лакираш?

— Ами да, бърза. Затова искаше и с акрил да я рисувам.

— Аха… въобще не се различава от маслото.

— Е, не съвсем — той я стисна игриво за рамото. — Искаш ли да ядем сладолед? После имаме два часа да се помотаем и трябва да се приготвяме за сбирката на ветераните.

Людмила облегна лакти на барплота, докато Влади вадеше кутията шоколадов сладолед от фризера.

— Странно е как станаха толкова добри приятели — забеляза тя.

— Кой, Боян и Кирил ли? — Влади изсипа по една топка сладолед в стъклените купички.

— Да.

— Ами нали той го запозна с Деси, какво искаш.

— Глупости. Те от самото начало се залепиха един за друг, не си ли спомняш. Като магнити. Още преди Деси.

— Да — Влади се поколеба. Сложи купичките на барплота. Отиде до мивката, наля си чаша вода и се върна. — Е, ами аз не се учудвам — добави той тихо. — Очаквах го. Връзката е… особена. Сигурен съм, че го чувства като брат.

Двамата замълчаха за момент. Влади гледаше вглъбено чашата си с вода. Челото му бе сбърчено, многобройни тънки линии се диплеха около очите му. В моменти като този, когато си спомняше за миналото, лицето му се състаряваше толкова много, че между тях се издигаше пропаст и я обземаше страх.

— Не можеш да го забравиш, а? — прошепна тя и докосна рамото му.

— Не — промълви той. Изтри очите си и кожата му отново се изглади. Вдигна чашата си, отпи глътка вода. — Трудно се забравят някои хора.

— Да. Някои хора и… и някои неща.

— Да, и някои неща.

— Влади, не исках да ти го казвам, но тази нощ пак се мяташе. И крещеше. И… — Тя хвана ръката му и прокара пръст по отворената му длан — … и си криеше ръцете, както и предните пъти, под завивката…

— Нищо не си спомням — той поклати глава.

— Никога не си спомняш. Но се случва.

— Миличка, нали вече е по-рядко? Преди беше всяка нощ. Сега е… колко? Един път в седмицата? Нали?

— Да, горе-долу. Но все пак…

— Ще се оправя.

— Наистина ли смяташ, че ще отмине от само себе си?

— Да, сигурен съм. Няма да ходя по психиатри. Нали се разбрахме?

— Добре.

— Моля се всяка вечер. Това е достатъчно.

— Предполагам. Просто понякога се притеснявам.

— Недей, миличка — той я погали по бузата. — Яж си сладоледа, че ще се разтопи.

Известно време двамата ядяха мълчаливо. Людмила ровеше с лъжичката си в тъмнокафявата смес и си играеше с парченцата орехи в нея.

— Наистина ми се иска да разбера за тоя син цвят — каза Влади накрая. — Мисля да проверя и в…

Силно пиукане от компютъра прекъсна изведнъж репликата му. Людмила вдигна сепнато глава.

— Какво е това? — тя пусна лъжичката си в купичката.

— Имейл, не ми ли научи повикването бе, коте? — Влади заобиколи барплота. — Сигурно е Мариана. Нали знаеш как обича да ме тормози в почивните дни.

Докато той стоеше приведен пред монитора, тя наблюдаваше широкия му гръб и движението на гъвкавите мускули под тъмнозелената фланелка с къс ръкав. Дишането й се учести. Казват, че двойките спират да се привличат след като поживеят заедно. Какво ти спиране — само като го погледнеше, краката й се подкосяваха. Страстта й изобщо не бе охладняла от факта, че бяха женени, че споделяха едно легло, една кухня и една баня и че бяха затънали в „битовизми“ до ушите. Напротив, усилваше се. И Людмила имаше особеното чувство, че дори и след десет години, пак ще е същото.

— А! — чу изненаданото му възклицание — Какво е това?

И после:

— Люси, не е истина! Ела да погледнеш! Ела, бързо!

Тя изтича до него. Той се смееше и триеше челото си като умопобъркан.

— Виж, виж! Не мога да повярвам!

Тя се взря в екрана. На огромно бяло поле, над което имаше ред с адрес на подател и получател, светеха няколко реда. Буквите бяха поне 32 шрифт, а цветът им бе много особен — металическо сиво, в което проблясваха златисти точици. Струваше й се, че докато чете, точиците се въртят и танцуват пред очите й.

Хей, приятели, как сте? Не успяхме да се разделим подобаващо, затова реших да ви кажа едно официално „довиждане“. Последните няколко месеца бях доста зает, занимавах се с Таръс, който беше съвсем полудял. След безкрайните ми усилия проклетникът най-сетне се успокои и в момента се е кротнал на едно място, откъдето скоро не вярвам да излезе, така че светът ви, поне за известно време, ще е малко по-добър. Аз пък излизам в заслужена ваканция. Между другото, Владимир, знам защо виждате алфа-материята в синьо, но няма да споделя тази информация с теб. Нека да има нещо, което да държи мозъка ти буден в следващите тридесет-четиридесет години — да не вземеш да заспиш от много щастие.

П. Людмила, а на теб да ти кажа, че ако ти не го накараш, той няма да се реши. Действай по въпроса.

Людмила усети, че е започнала да се смее заедно с Влади.

— Не мога да повярвам! Асарих!

— Да! — Влади триеше насълзените си очи. — Не мислех, че пак ще влезе в някакъв контакт с нас. Колко е странно, след толкова време!

— Бях забравила какъв веселяк е!

— Да! Уникален! И нямало да ми каже за синия цвят, забележи! — той се разсмя отново.

— Сигурно си има причина — Людмила хвана Влади за ръката и го придърпа към себе си. — Боже, колко хубаво ми стана! Все едно ми пораснаха крила!

— И на мен!

— Как ми се иска да можехме да го видим още веднъж — но предполагам, че не може да ни се показва ей така, без причина, нали?

— Какво има предвид той с последното изречение? — Влади се обърна за момент към светещия екран, после пак погледна Людмила. — Кой няма да се реши за какво? За какво ти казва да действаш?

Тя се отдръпна от него, отдалечи се от монитора и седна на облегалката на близкото кресло.

— Ами… — загледа се зад мебелите, в нежните цветове на синята картина. Отдалеч й приличаше на необятно поле от разцъфнали теменужки. — Знаеш ли, върти ми се нещо в главата от известно време, но все не мога да наканя да ти го кажа. Сега, обаче, щом Асарих настоява…

Влади я загледа за момент и лека усмивка се появи на устните му. Приближи се и се настани до нея на облегалката. Обви раменете й с ръка.

— За мен ли става въпрос? Аз ли съм нерешителният?

— Ами кой друг?

— Виж, миличка… знаеш, че искам, просто ми се струва, че ще е по-добре да поизчакаме още малко. До есента поне. Нека да мине ваканцията в Коринт, да нямаме толкова ангажименти…

— Асарих! — повиши тон Людмила. Надигна се и се обърна към монитора — Да поизчакаме ли до есента? Ти как мислиш?

Влади запуши устата й с ръка.

— Добре, добре! Без повече консултации с ангели! — после я вдигна изведнъж и я пренесе до леглото под прозореца. Тръшна я на матрака. Смеейки се, тя започна да го замеря с възглавници, а той ги сграбчваше и ги хвърляше една след друга настрани.

— Ами сега? Свършиха ти снарядите! — наведе се над нея и опря лакът над главата й. Плъзна другата си ръка по бедрото й и късата й рокля на цветя се набра между пръстите му. Усмихваше й се, докато устните му търсеха нейните. Тя захапа игриво долната му устна и потърка носа му със своя.

— Добрите ангели винаги помагат — прошепна му. — Нали знаеш?

— Да, да. Само се надявам после да не иска да си кръщаваме детето на него, че както е тръгнал да се меси…

Людмила се засмя.

Дръпни завесите — каза тя. Докато той се изправяше, за да изпълни искането й, притворените й очи се спряха на чаршафите, върху които лежеше. Бяха тъмносини. Изведнъж леглото й се стори огромно — още едно безбрежно теменужено поле. Сепната, Людмила видя, че от единия край на сгънатата завивка се извива струя син дим. Димът се издигна във въздуха, разшири се и бавно разгъна трептящи, прозрачни крила над леглото.

Над нея.

„Нов живот“, помисли тя запленена. После вдигна оцветените си в синьо ръце, прегърна любимия си и се разтвори в топлината му.