Невена Паскалева
Тайната на синия дим (7)

1.
Хижата — I

22 януари, 2044

— Проблемът е — заяви Таръс, — че лесно се влияеш, Кириле.

Кирил откъсна поглед от тъмните прозорци. Те заемаха цялата южна стена на хола и откриваха гледка към широкия двор и боровата гора зад него. В осем вечерта бледото сияние на външните лампи се плъзгаше по преспите сняг, закрили каменния зид и увили ледени ръце около сведените борови клони. Едва доловимата светлина създаваше усещане за нещо призрачно, нереално, сякаш пейзажът срещу него беше направен от оризова хартия и можеше всеки миг да бъде издухан от зимния вятър.

Кирил отпи глътка от кехлибарения „Джак Даниълс“ в чашата си. Пареща топлина се разля в гърлото му.

— Това ми го каза и предния път — гласът му звучеше живо, енергично, както винаги. Човекът — пардон, съществото — което се бе изправило срещу него, бе високо почти два метра и носеше черен костюм и тъмносив балтон отгоре. Не сваляше балтона, въпреки че пращящата камина бе вдигнала температурата в хола до трийсет градуса. Вероятно смяташе, че облеклото е въпрос на авторитет.

— Да, казах ти го — съгласи се Таръс с подкупваща усмивка. Имаше бяло лице и зализана назад черна коса, — но го повтарям, тъй като ти, Кириле, също като двамата ти приятели, не вземаш твърде сериозно думите ми — черният ангел хвърли поглед към другите двама мъже, които седяха на дивана до камината. И двамата носеха бели ризи и черни панталони, но Марий Алев, духовният министър, бе брадат и дългокос; а Петър Доневски, главният секретар на МВР — гладко обръснат и подстриган нула номер. На масата пред тях стояха чаши с уиски, вода и двулитрова неотворена бутилка „Кока Кола“. Плоски чинии с фъстъци, кашу и захаросани бадеми бяха наредени в средата. Марий Алев се взираше съсредоточено в Таръс, а Петър Доневски белеше един фъстък в малка чинийка пред себе си с прецизност, която никак не пасваше на широките му, силни пръсти и едрата, мускулеста фигура.

— Ще ни разясниш ли какво точно имаш предвид? — обади се Марий. В дълбокия му, глух глас се долавяха нотки на неотложност. Черните му очи светеха, дълбока бръчка се бе впила между веждите му.

— Предния път ви казах, че няма да е толкова лесно да задържите силите, които получихте, ако не се отървете от слабостите си. В момента на приемането ви на а-енергията, „влаковете“, които карахте, се движеха по коловозите на Черния праг. Затова получихте помощ от Господаря и ще продължавате да я получавате дотогава, докато останете в Черния праг. Пресечете ли границата — а това може да стане съвсем лесно — минете ли към Белия праг, тогава Господарят вече не може да е с вас и ще се принуди да оттегли подкрепата си.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че ще минаваме към Белия праг? — За разлика от Марий и Петър, Кирил не изпитваше нито възхищение, нито страх от съществото пред него. Всъщност той смяташе черния ангел за истински глупак.

— Границата е много тънка — обясни Таръс, — може да я преминете, без изобщо да се усетите.

— Ти преминавал ли си я? — попита Кирил.

— Аз ли? — устните на черния ангел се разтеглиха още повече и усмивката му заприлича на хищно озъбване. — Не съм, но не бих могъл, дори и да искам. В момента, в който влезем в Черния праг, ние не можем да се върнем обратно. Получаваме Печат на Отделянето.

— Сложи и на мен такъв печат, че да си спокоен — Кирил разклати кубчетата лед в чашата си.

— Вие, хората, сте различни — каза студено Таръс. — Вие можете да влизате в Черния праг и да се връщате обратно при Светлината колкото пъти си искате. До смъртта си сте свободни да шарите напред-назад като прелетни птички. Можете постоянно да променяте избора си. Затова ви предупреждавам.

— Таръс е прав, Кириле — рязко се намеси Марий. — Знам, че обичаш да си на нож с всеки, но опитай се да не апострофираш и него за всичко, а да го слушаш.

Кирил остави чашата си на масата.

— Слушам те — каза кисело.

— Какво ви казах предният път? — Таръс скръсти ръце. — Помните ли? Какви бяха слабостите ви?

Марий се поколеба.

— Моята е… децата.

— А моята — наивността — тонът на Кирил продължаваше да е кисел. „Истината е, че всъщност му завиждам. Завиждам му за височината, за широките рамене и внушителната осанка. Представям си как биха се хвърлили в краката му всички жени и това ме изкарва извън кожата ми. Всъщност изобщо не го смятам за глупак, а за адски чаровен и главозамайващ индивид.“

Кирил не можеше да търпи привлекателни мъже около себе си поради простия факт, че той самият бе много грозен. Бог му беше дал влюбчива, силно сексуална природа и в същото време му бе тръснал външност, която караше повечето жени да се врътват и да избягват километри надалеч в момента, в който го зърнат. Този ужасен парадокс бе превърнал живота му в ад от момента, в който навърши четиринайсет. Бе го накарал да се съмнява дълбоко в логичния разум на Твореца и в добрите му намерения към човешките същества. Той завърши Ораторство във Висшия институт за театрални изкуства и се добра до позицията министър на Ораторията благодарение на нечовешката си упоритост — първо бе секретар, след това помощник-министър, накрая го избраха и за министър. Освен редовните си изяви по трибуните в града, водеше и ежедневния ораторски блок по телевизията. Заплатата му бе висока, но все пак не достатъчна, за да си позволи естетичните корекции, които се извършваха нелегално в Затворения квартал. Бе се чудил дали да не започне да взима рушвети и като посъбере малко пари, да отиде в Квартала да се оперира. Щяха да го отстранят от поста му и вероятно щеше да продължи живота си като Незаконен, но поне щеше да изглежда добре. Спря го единствено появата на Мария. Тя бе първата жена, която го забеляза и се съгласи да остане с него. Чудеше се как успя да я спечели — хубава, мила, нищо общо с него. Бяха женени вече четири години и всеки път, когато я попиташе с какво я е привлякъл, му отговаряше, че харесва усмивката му, красноречието и добродушието, което крие под агресивната си маска. Мъжете често флиртуваха с Мария и тя отвръщаше шеговито на закачките им. През петте години, откакто бяха заедно, Кирил се бе стопил от страх да не я загуби. Ниското му и без това самочувствие се смачка съвсем. Мария грееше, лъчезарна като слънце, а той се влачеше до нея като парцал. Опитал се бе да тренира, но тялото му си стоеше хилаво, не можеше да оформи никакви мускули и как, по дяволите, да оправи тия смъкнати рамене и това ужасно изгърбване; как да стане по-висок? Как, без помощта на пластичната хирургия, да махне белезите от пъпки по лицето си; как да скъси дългия си нос, да избута назад тази издадена долна челюст и да изправи полегатото чело? Мария имаше право, може би единственото приемливо нещо у него бе усмивката му, тя бе широка и откриваше равни, бели зъби. Всичко останало бе пълна трагедия. В телевизията, преди да го пуснат в ефир, го плескаха с тонове грим, слагаха му перуки, костюми, какво ли не, за да прикрият вида му. Но в реалния живот не можеше да ходи с грим и перуки — най-малкото защото религиозният правилник не го позволяваше.

А този тук сега стърчеше и му се перчеше, този двуметров дангалак с тая гъста черна коса, с високото си чело и правилни черти. Как да го понесе?

— Кириле, ти не се ли насити на жени през последната година? — Таръс сви устни. Кирил подскочи. Проклетият черен ангел пак му четеше мислите.

— Аз… какво… чакай малко, ти… ти нападаш ли ме?

— Не аз, ти ме нападаш. Господарят не може да промени външността ти, знаеш много добре. Какъвто си се родил, такъв ще си останеш. Той обаче ти даде много по-ценно оръжие — способността да омайваш с думи. Кажи ми, колко жени вкара в леглото си само с приказки този месец?

— Десет от Нова година насам, ако не се лъжа — обади се за първи път Петър от масата. Дъвчейки бавно фъстъка си, той погледна към Кирил; дръпнатите му очи проблясваха. Подхилваше се. — Ден нямаше празен, нали, Кире? Ако милата ти женичка само разбере какви ги вършиш…

— Какво се подиграваш ти там бе, импотентен тъпако! — излая Кирил срещу него. — Или може би си гей, ама не си го признаваш, а?

— Искаш да ти кажа, че съм гей, нали? — Петър се ухили още по-широко. — За да ми налетиш и на мен, знам! Няма да се учудя, както си тръгнал!

Кирил рязко се наведе и блъсна с все сила масата напред. Чашите върху нея издрънчаха, разплискаха се, бутилката с вода падна и се разля, оплисквайки дървената повърхност и панталоните на Марий и Петър. Ядките в чиниите се изсипаха върху дивана, някои от тях се разхвърчаха по дрехите на седналите мъже. Марий ахна и дебелите му черни вежди се извиха от възмущение. Петър моментално скочи, вдигна се във въздуха и прелетя над масата като куршум. За по-малко от секунда се озова зад Кирил и докато краката му бяха още във въздуха, леко го бутна по тила. Докосването, което ораторът усети, бе почти неуловимо, но силата, с която изхвърча през стаята — зашеметяваща. Той прекатури столовете, удари рамото си във високия барплот и се приземи странично върху ръба на фризера. Острата метална повърхност прониза ребрата му и го накара да изкрещи. С кашляне и пъшкане се преобърна по гръб, подпря се с лакти на пода и разтърси глава, за да проясни замаяния си поглед. Марий се бе изправил до масата, с опряна на челото длан; Таръс стоеше до стената със скръстени ръце, а Петър заобикаляше масата и крачеше отривисто към него.

— Суперменските ти номера, а! — изкрещя му задавено Кирил. Дишаше трудно, всяко повдигане на гръдния му кош бе съпроводено с ужасна болка. — Що поне не се биеш като нормален човек бе, ченге смотано!

— И като нормален човек ще те смачкам! — изръмжа Петър. Лицето му беше бледо, устните стиснати, ноздрите на широкия му нос се разширяваха и свиваха. Кирил понечи да се надигне и изстена от болката, която раздра гърдите му. Опря ръка на стената и се изправи едва-едва, приведен. С дясната ръка се държеше за ребрата. Понечи да направи крачка напред към Петър, но изведнъж му причерня и се свлече отново на колене.

Известно време се люшкаше между безпаметността и бледите проблясъци на съзнание. После усети, че главният секретар се е надвесил над него и опипва тила му. Свали ръката си и посегна към дясната страна на гръдния му кош. Кирил усети натиска на пръстите му по ребрата си и стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

— Кире? Хей? Добре ли си? Дявол да го вземе, май съм ти счупил няколко ребра. Ей, не мога да се владея и това е… ето, вземи малко вода! — Кирил усети твърдината на стъклото до устните си и механично отпи няколко глътки течност. Разкашля се, надигна глава, погледът му се проясни. Взря се замаяно в сбърченото лице на главния секретар. Тъмните очи на Петър се присвиваха загрижено и бръчиците край клепачите му се диплеха като пясък на морско дъно.

— Ето, Петре! За това ти говорех предния път! — острият, назидателен глас на Таръс проехтя в стаята. — Ето я проклетата ти мекушавост! Така хубаво го запрати през стаята — обиди те, заслужаваше си го! Какво си седнал сега да го дундуркаш, вода да му даваш! Такъв си с всички! В министерството си първа дружка с всичките си подчинени, разиграват те както си искат, а би трябвало да треперят само като ги погледнеш. До този момент не си се сблъсквал с истинска война, затова и си успял да се изкачиш до тази позиция. Всъщност знам защо си такъв мекушав и жалостив. Защото си страхлив. Това го знаят и Кирил, и Марий. Страхлив си от малък и така и не се оправи, въпреки възпитанието и тренировките на баща ти. Не разбра ли, че вече няма от какво да се боиш? Никой не може да те нарани. От четири месеца насам си буквално неуязвим. Спокойно можеш да спреш и да си толкова съчувстващ. Мачкай враговете си, Петре, тъпчи ги без капка милост, иначе няма да можеш да проведеш акциите за унищожение на Затворените квартали. Няма да можеш да пратиш подчинените си да преследват и убиват и хилядите предатели, които сега живеят като „уж“ почтени граждани. За да направиш това, ти трябва кораво сърце. Ето това е слабостта, която искам да преодолееш. Няма друг начин да останеш в зоната на Черния праг. Разбираш ли?

В стаята настъпи мълчание. Петър стоя още известно време надвесен над Кирил, после бавно се изправи. Хвърли поглед към черния ангел зад него. Лицето му бе побеляло. Пое си пое дълбоко въздух.

— Хайде, ставай! — тонът му бе рязък. Кирил хвана протегнатата му ръка и се надигна. Петър го бутна напред. — Сядай на дивана и повече да не си мръднал. Чуваш ли?

Кирил нямаше никакво намерение да мърда. Така го боляха ребрата, че без съмнение щеше да прекара цялата останала нощ във възможно най-търпимото положение, което намери, без да се помести и милиметър. „Де да можех да се прибера вкъщи!“, помисли отчаяно. „Ама трябва да вися в тая скапана планинска хижа до утре следобед. Пълен кошмар! И това черно чудовище кога ли ще спре да ни дудне на главите и ще се разкара!“

Той се облегна в единия ъгъл на дивана и се загледа апатично в горящата камина. Кафеникавочерните дървета пукаха монотонно, облизвани от месести алени езици, които пръскаха жълтата си слюнка във въздуха. Жегата в стаята му се стори изведнъж непоносима; целият бе облян в пот и ризата лепнеше по гърба му. Ръката му се стрелна към врата, за да разхлаби стегнатата яка.

— Разбра ли какво ти казах? — Таръс гледаше Петър. Главният секретар, който също бе седнал на дивана, си наля уиски в празната чаша.

— Разбрах — отпи мощна глътка.

— Бъди твърд. Никаква милост към никого. Ако искаш да запазиш силата си.

— Да, разбрах.

Кирил ги слушаше, замаян от болката и от някакво странно чувство на несигурност. Изпитваше го за първи път от деня, в който симфонията на Боян Денев бе пръснала кристалната си мелодия под купола на Централния храм за поклонение и той бе занемял; и бе видял светлосиният дим да плува над главите на хората, нашарен с отблясъците на горящите свещи, да се вие под тавана и после да слиза право към него, право към гърдите му, които се надигаха буйно като гърдите на новородено, едновременно стреснати и опиянени от живителните глътки въздух. Синият дим го обви, влезе в ноздрите, в устата, проникна през порите на кожата му, изпълни го с гъделичкаща топлина и той веднага разбра, че нещо се е променило у него. Какво точно, видя още на излизане от храма. Червенокосата студентка се сблъска с него, а той, вместо да забие глава в земята, както обикновено правеше при всеки контакт с красива жена, отвори уста и от нея се заизливаха остроумни ласкателства. Те поразиха не само студентката, но и самия него. Думите бяха уникални и… сини. Да, сини. По принцип Кирил можеше да говори пред хора. Ораторстваше непрестанно и всеки ден декламираше репликите в телевизионното си шоу. Там обаче изпълняваше роля, преструваше се на друг. А със студентката бе самият себе си. Свободен, чаровен и… син.

Следващата година бе сбъдната мечта. Нямаше жена, към която да се е обърнал и да не е паднала в краката му. Трябваше само да си отвори устата и вълшебните думи се изсипваха от нея. И не само жените — всеки, който поискаше, се хващаше в примката му. Можеше да влезе в магазин, да вземе един хляб, да каже на касиера, че не иска да го плаща и онзи просто щеше да му се усмихне с разбиране и да го пусне да мине.

„Ти си наивен.“

Защо наивен? Явно защото навремето вярваше на думите на майка си, че е хубав, въпреки очевидното им несъответствие с реалността. И защото вероятно вярваше сега и на жена си, която непрекъснато му повтаряше същото.

Това ли е наивността? Да се връзваш на очевидни нелепости просто защото го искаш? А защо изобщо го искаше? Все още?

Кирил погледна към Петър. Главният секретар седеше свит на дивана с очи, вперени в дланите. Вероятно той се чудеше как точно ще успее да се сдобие с необходимата за мисията му жестокост.

„А аз? С какво трябва да се сдобия аз?“

„С развод!“, прошепна вътрешният му глас. В момента, в който си го помисли, целият изтръпна. А Таръс му се усмихна широко.

— Точно така, Кириле. Отърви се от жена си, иначе нещата със сигурност ще завият в грешна посока. Радвам се, че се сети преди аз да ти го кажа.

Кирил се размърда несигурно и ребрата го заболяха още повече.

— Но аз…

— Жена ти прилича много на любимото ти мамче, нали? Това е проблемът. Такава добра душичка… постоянно се усмихва и дава съвети: „Кире, не се съгласявай повече да играеш онзи скеч с пожара и пияниците. Много е жесток.“; „Кире, нали не забрави да отделиш от заплатата си този месец за благотворителните програми за приобщаването на Незаконните?“ „Кире, не се нахвърляй върху човека, нищо лошо не искаше да ти каже. Не виждаш ли, че е стресиран, кой знае какво преживява!“ И така нататък. Стреми се да те направи бяло ангелче и ти й вървиш по акъла. Защото пак те превръща в дете, нали? Връща те във фантасмагоричния свят, който мамчето ти измисли? И това ти харесва, иначе отдавна да си я поставил на мястото й. Кажи ми, когато дойде време да се изправиш пред трибуната в Главната зала на Ораторията и да отправиш призива си към българския народ в защита на Закона за чистотата, ще можеш ли да го направиш, ако мислиш какво би казала Мария за всичко това? Едва ли. Ще обречеш мисията на провал. Разведи се с нея и то в най-скоро време. После я забрави. Няма друг начин.

Всяка дума на Таръс човъркаше в разбитите му ребра и усилваше болката още повече. Кирил се усети, че стене през зъби и стисна челюст с все сила. Неволно се обърна към Петър, търсейки подкрепа, съчувствие от другар по съдба. Главният секретар го гледаше, но в момента, в който очите им се кръстосаха, веднага извърна глава и вдигна рязко чашата с уиски към лицето си.

— По реакцията ти съдя, че разбра думите ми — каза Таръс. Продължаваше да стои прав до масата, с обвити около тялото ръце, като странен алтернативен вариант на „Голият Балзак със скръстени ръце“ на Огюст Роден. Той изведнъж огледа тримата седящи и се намръщи. Явно гледката на стенещия Кирил, киселия Марий и свития, потиснат Петър не му хареса. Отпусна ръце и плесна с длани.

— Ей, ама какво оклюмахте изведнъж всичките? Имаме още да си говорим, по задачите трябва да ви напътя… с такова мусене и хленчене няма да стане. Хайде, дайте да направим обстановката по-приятна, а?

— Ще трябва да се преоблека — Марий мрачно приглади дългата си коса назад. — Никак не ми е приятно да стоя с мокри панталони.

— Петре, приятелю, и теб ли те мъчи същия проблем?

— Не — главният секретар вдигна поглед към Таръс. — Нали знаеш, че съм бъзльо, свикнал съм да се напикавам от страх. Мокрите панталони са ми ежедневие.

— Ех, този сарказъм! Добре, добре! Позволете ми! — Таръс махна с ръка. Разпилените по дивана и пода ядки се вдигнаха сами, завъртяха се и се подредиха прилежно отново в чиниите. Чу се приглушен шум, сякаш невидим сешоар забуча във въздуха и само за секунди мокрите петна по масата, дивана, пода и дрехите на Марий и Петър изчезнаха. Петър скочи и отстъпи две крачки встрани от дивана. Марий се огледа, повдигна вежди, после опипа внимателно дрехите си и кимна одобрително.

— Хайде сега да се погрижим и за хленчещия ни приятел. Не ми се ще да го правя, тъй като той напълно си заслужаваше боя, но в името на добрата атмосфера… — Таръс заобиколи масата и приседна до Кирил. Наклони се към него, студен и безразличен като черна скала. Независимо от подкупващата му усмивка, Кирил знаеше, че на Таръс грам не му пука за него.

Таръс им помагаше само защото получаваше заповеди за това от Господаря. А Господарят им сбъдваше мечтите, за да получи в замяна душите им. Интересно как нещата стояха точно като в приказките. Никога не бе вярвал, че реалността може да е толкова проста, достъпна за разбиране дори и от децата.

— Не мърдай, че трябва да се концентрирам — каза черният ангел. Протегна ръка и я сложи върху ребрата на Кирил. Няколко секунди топлина, после ръката се отдръпна назад, а болката изчезна. Отново можеше свободно да си поеме дъх. Кирил вдиша с пълни гърди, изпъна тяло назад, наклони се наляво и надясно. Никакви проблеми.

— Добре ли е? — попита Таръс.

Кирил трябваше да признае, че е добре. За предпочитане е да не те боли, вместо да те боли. Кой знае защо, обаче, думата „благодаря“ не можеше да се откъсне от устните му. Седеше, дишаше дълбоко и гледаше към камината, без да проговаря.

— Хубаво — каза Таръс. Кирил усети тялото на черния ангел да се навежда към неговото и горещият му дъх, като змия, да се плъзва в ухото му. — Вече си здрав, но в замяна на лекарската ми намеса разчитам, че още в понеделник ще подадеш документи за развод. Забавиш ли се дори с един ден, лично ще дойда и ще ти натроша отново ребрата. И от двете страни. И ти обещавам, че ще боли повече. Много повече.

Тежко мълчание на масата.

— Разбра ли? — попита Таръс.

— Разбрах — Кирил преглътна.

— Чудесно — черният ангел се надигна и посегна към бутилката с уиски. — Хайде сега и аз да пийна с вас, господа. Една от хубавите страни на човешката ми форма е, че мога да се възползвам от насладите, които носи. Някой ще ми донесе ли чаша или да ходя сам да си взема?

Марий стана, промъкна се край краката на Петър и отиде до барплота.