Невена Паскалева
Тайната на синия дим (36)

4.
Ораторията

27 януари, преди обед

Главната зала на ораторията беше с овална форма, като яйце, в което се гушеха петдесетина видни граждани и десетина видеотабла. Видеотаблата се редяха високо върху кръглите стени, а видните граждани, сред които министри, духовници, журналисти, чуждестранни и местни гости и самият президент — седяха върху кожените седалки, подредени в кръг около трибуната в центъра.

Кръглата форма целеше максимално добро ниво на акустиката. Тук, в тази зала, буквално се „излюпваха“ всички нововъведения в съвременното общество. Ораторството бе наука, стара като света, но бе официално върната в обръщение преди двадесет години, след световното налагане на духовното управление. Хората се нуждаеха от убеждаване повече от всякога и обикновените речи на политиците не бяха достатъчни. Убеждаването трябваше да се прави с усет, с финес. То трябваше да се учи. Появи се специалност „ораторство“ в университетите и работни постове „оратор“ във всяка обществена служба. Училищата, поликлиниките, болниците, кметствата, полицейските управления, големите търговски фирми — всички разполагаха с оратор така, както разполагаха и с психоаналитик. Работните екипи често се нуждаеха от убеждаване. Бе им необходимо да слушат украсени речи, изпълнени с патос, за да повярват, че могат да продължат да живеят в заблуда.

А когато ставаше въпрос за взимане на национални решения, се намесваше, разбира се, министърът на Ораторията. Неговите речи, произнесени в тази зала, се излъчваха в цялата страна и допълваха приемането на всеки един закон, обосноваваха всяко едно решение на полицията или армията. Откакто пък въпросният министър се бе сдобил с по-специална сила за убеждаване — съвсем.

Кирил се усети, че мисли за тези неща с лека ирония, докато се настаняваше на трибуната. Никога не възприемаше речите си насериозно, искаше му се просто да свършат по-бързо. Обикновена проклета работа. Бе я избрал, защото се надяваше, че изправянето му пред хора ще му даде нужното самочувствие. Не стана така, обаче. Независимо от красноречието му, хората застанали в „краката“ му, продължаваха да го зяпат с техните съжалителни, леко отвратени погледи. Това го накара с времето да намрази работата си. Както и целия свят — с едно-единствено изключение.

Погледна към Мария. Тя седеше сред публиката, в ложата за гости, облегната удобно на кожената седалка. Приказваше с една приятелка, жена на друг министър. Усети, че я гледа и му махна с усмивка. Кирил й кимна. Приятелката й също му махна, но без да се усмихва.

С лека въздишка, той се отпусна на високия стол пред микрофона. Погледна часовника си — точно десет. Обърна се леко назад и срещна очите на човека, който бе мярнал още на влизане, но чийто поглед до този момент бе избягвал.

Боян Денев.

Всяко изнасяне на реч за защита на закон се съпътстваше от присъствието на духовно лице. Бяха винаги различни. Кирил не се интересуваше как ги подбираха. Свещениците понякога пееха псалми след речта му, понякога произнасяха молитви или кратки допълващи изказвания. Присъствието им бе просто формалност.

Не и присъствието на този свещеник обаче.

Вчера вечерта Таръс се бе появил за малко в дома му, за да му каже, че Боян Денев е неговият враг. Щял да бъде утре на трибуната, но Кирил да не се тревожел, да си изнасял речта, както били планирали, а Таръс щял да дойде в залата, за да му каже точно какво да прави с Денев. „Композиторът разполага със същата сила като твоята“ уведоми го черният ангел. „и ще се опита да контрира думите ти. Ще измисля начин да го спрем, обаче. Ти не се притеснявай, само си свърши работата.“

А къде беше проклетият Таръс? Защо още го нямаше?

Денев седеше на стола пред втория микрофон и го гледаше с тъмните си, дълбоки очи. Кирил отбеляза мислено, че е хубав мъж, макар и с малко широко лице и по-набита от необходимото фигура. Имаше черна, равно подстригана брада, контрастираща с пурпурното, поръбено със златни шевици расо. Под пурпурната му калимавка се подаваха черни къдрици. Веднага усети как симпатията, която бе изпитал към него в онзи далечен ден, когато го видя в храма след изпълнението на симфонията му, се завръща. Силата му бе дошла от този човек, от неговата музика. Защо тогава се оказваха врагове?

Преглътна. Бе смешно да седи и да го зяпа така.

— Добър ден! — поздрави. Беше благодарен за чистия си, мощен глас. Не го предаваше и при най-силно смущение. Поне с това бе дарен.

— Добър ден! — отвърна Дерев. Кирил се сепна, защото чу точно същия чист и мощен глас от човека пред себе си. Сякаш бе проговорил негов брат близнак.

По гърба му се стече пот. Залата се завъртя около него, като космически тренажор, дробовете му се сковаха, задъха се. Извърна се напред, сграбчи микрофона и наведе глава, влагайки всички усилия, за да се съвземе.

Когато отново се обърна към Дерев, последният продължаваше да го гледа. Кирил осъзна, че е сбъркал в едно нещо. Мария не бе единствената в целия свят след майка му, която го гледаше с любов. И този човек срещу него, и той го гледаше с любов. Мекотата и топлотата в очите му бяха толкова силни, че го обвиха като пухено одеяло; почувства се отново като малко дете, залюляно в родителска прегръдка.

„Таръс! Таръс, къде си? Помогни ми! Какво става??“

Черният ангел се появи половин час по-късно — тогава, когато Кирил и свещеникът бяха изгледали поразяващия провал на Марий Алев в Народното събрание на видеотаблата; тогава, когато и президентът, и всички останали хора в главната зала на Ораторията стояха като препарирани насекоми на местата си; тогава, когато объркването му бе достигнало връхната си точка и секунди го деляха от момента, в който просто да скочи, да грабне Мария и да избяга от залата.

Таръс дойде точно тогава.

И новата заповед, която му даде, сякаш сгромоляса бетонния купол на ораторията върху главата му.