Невена Паскалева
Тайната на синия дим (37)

5.
Подкрепленията

27 януари, преди обед

Главният секретар на МВР погледна Людмила със сериозен, по войнишки отработен израз.

— Браво! — каза й отривисто. — Чудесно се справи. Не вярвах, но Владимир се оказа прав.

Излязоха заедно от заседателната зала. Военните ги последваха. Невъобразимият шум зад тях постепенно намаля, докато напредваха по коридора, между високите дървени врати на кулоарите и канцелариите.

Влади прегръщаше Людмила с една ръка, а другата сложи на рамото на Доневски.

— Ще можем ли да ползваме пак военния микробус? — попита той. Говореше тихо, приятелски, сякаш обсъждаше план за разпускане след вечеря.

— Разбира се — отвърна главният секретар със същия доверен тон. — Михайлов ми е отпуснат за целия ден. Ще ми прави компания, където и да го замъкна. Бъди сигурен.

— За колко време смяташ, че можем да стигнем до Ораторията?

— Ами ако сложим една сирена, за около петнайсет-двайсет минути. Не виждам обаче защо се притесняваш. След като приемането на Закона се осуети, Кирил едва ли ще изнесе речта си в негова защита. Просто е безсмислено вече.

— Да, но може да изнесе друга реч. След тоя цирк, който стана тук, медиите ще гръмнат. Няма да има човек, който в следващия час да не зяпа някой канал. Идеалният момент е Дерев да внуши на всички, че ние четиримата сме опасни терористи, които трябва да бъдат ликвидирани на място.

Доневски сбърчи чело, поколеба се.

— Да, прав си. Таръс вероятно ще си е загубил ума от гняв. Очевидно е, че идеите на Господаря му за дяволската им империя са провалени; но може би той няма да се оттегли просто така. Ще иска да ни убие, та поне малко удовлетворение да получи. И ще започне с Боян.

— Абсолютно. Дай, да побързаме! — и Влади, и Доневски ускориха крачка. Людмила усети, че Влади я дърпа напред и започна да подтичва, за да запази темпото. Очите й пареха от силния плач преди малко, гърлото й бе пресъхнало. Успя да събере малко слюнка в устата си и да изрече:

— Ей, какво става? Чакайте малко… ама вие двамата… вие приятели ли сте?

Гласът й бе пресипнал и едва се чуваше, но те спряха и едновременно погледнаха към нея. После се погледаха един друг. Доневски изтри сбърченото си чело с ръка, а Влади сви рамене.

— Не бих казал — отвърна Влади. — Хайде, ела, миличка и внимавай да не се хлъзнеш. Тоя под е като пързалка.

— Аз искам да съм ти приятел, но кой знае колко животи още ще трябва да се боря, за да заслужа тая титла — промърмори Доневски — Нали?

— Ти толкова животи няма да имаш — каза Влади.

— Не, сериозно… — Людмила вдигна ръка и разтърка подутите си очи — какво става тук, ще ми обясните ли?

— После — каза Влади. Бяха стигнали до вратата. Главният секретар протегна ръка и дръпна тежката кръгла брава. Смразяващо леден вятър нахлу рязко в коридора от отворилия се процеп. Людмила потрепери.

— Ох, чакайте, трябва да ида до гардеробната за палтото! — тя сви ръце пред гърдите си.

— Да, вярно, ама че сме залисани! — Влади я прегърна по-силно и вдигна ръка към Доневски — Петре, чакайте ни на паркинга с Михайлов. Ей сега идваме.

Десет минути по-късно, военният микробус ги друсаше по оживения булевард. Ръмженето на автомобилите отвън бе монотонно като ромоленето на планинска река и така, както крясъците на кеклиците пресичат бълбукането на водата, клаксоните и хорските възгласи пресичаха моторния звуков фон. Людмила седеше на пейката между Влади и някакъв млад военен, който гледаше мълчаливо в окаляните си кубинки. Доневски бе от другата страна на приятеля й и се взираше замислено в замъглените прозорци на купето.

— Влади, моля те, кажи ми какво става? — Студеният въздух щипеше бузите й, устните й се вкочанясваха и тя едва произнасяше думите. — Какво прави той тук?

— Спокойно, писателче мое — Влади стисна утешително рамото й, — положителен герой е.

— Ама той не е ли… не е ли…

— Петър Доневски? Да. Същият.

— Е, как така? Той не беше ли…

— Да, бях — обади се тежко Доневски, — но смених лагера. Знам, че изглежда трудно за вярване, но вече съм с вас. Няма за какво да се притесняваш.

Лицето на главния секретар излъчваше същата вековна тъга и необяснима мъдрост, които Людмила виждаше и на лицето на Влади. Вероятно не бе на повече от четиридесет, но и той изглеждаше столетник. Още един дъб, израсъл в зората на времето, за да доживее до последните дни.

„Какво се е случило?“, запита се тя разтърсена. „Какво се е случило с тези двамата?“

Искаше й се да разбере веднага, но в същото време не бе сигурна дали историята ще й хареса. Може би не бе добре да я научава. Или поне не в този момент.

— Всъщност — прикрил уста с ръка, Влади се изкашля, — като казвам положителен герой, имам предвид триизмерен положителен герой, миличка. С всичките му там съмнения, тайни пороци и зли помисли. Нали разбираш.

Доневски изпуфтя.

— Ей, започваш да ми писваш, честно. Людмила, тоя човек постоянно ли ги дрънка такива? Такъв идиот ли е винаги?

Влади се смееше тихо. Людмила усети, че също се усмихва, макар че продължаваше да се чувства все едно бе попаднала на непозната планета и не знае дали при следващата крачка няма да я погълнат плаващи пясъци или да я разкъса някое хищно растение.

— Ами, да — промърмори тя, — май е такъв.

Наведе се напред и погледна Доневски право в дръпнатите сиви очи.

— Защо наистина си с нас? — попита го тихо.

Той въздъхна и отново изтри челото си.

— Когато всичко свърши, приятелят ти ще ти обясни. Засега мога да ти кажа само едно — не се отделяй от него — кимна към Влади. — Дръж го здраво, защото друг такъв мъж няма да намериш. Нямаш представа какво направи за теб. Това, което видях беше… ами… не беше нещо, което виждам всеки ден. То ме промени, Людмила. Или по-скоро — даде ми смелостта да бъда себе си. Нещо, което ми е липсвало цял живот.

— Какво има предвид той? — тя се обърна към Влади със свит стомах. През ума й отново мина мисълта: „По-добре да не разбирам. Не сега.“

— Той да си затваря устата, защото ще го изхвърля от бандата, независимо на колко добър китарист ми се прави — тонът на Влади беше рязък.

— Ама как фино се изразяваш само — забеляза Доневски.

— И по-грубо мога, искаш ли?

— Добре, аз няма да говоря повече, но искам ти да й разкажеш. Ще го направиш, нали? Не го крий. Недей да държиш всичко в себе си, защото ще ти се пръсне главата. Обещаваш ли ми?

— Сега ли е моментът да й разказвам?

— Не. Казах, когато всичко свърши.

— Е, добре, господин полицай, дай да изчакаме всичко да свърши и тогава ще философстваме за живота. Става ли? — в гласа на Влади вече звучеше открито раздразнение. Доневски млъкна и следващите десетина минути от пътя прекараха в тишина.

Докато прекосяваха паркинга зад Ораторията, следвани от глухото удряне на ботушите на военните в земята, Влади се обърна към Доневски:

— Какъв човек е Дерев?

Главният секретар се смръщи и погледна към небето. То блестеше още повече, сякаш, подобно на Пепеляшка, все по-упорито се опитваше да изхлузи сивата си премяна и да навлече ярка слънчева рокля.

— Кирил ли? Нещастен човек е. Смазан. Самочувствието му е на нулата. Цял живот е искал да бъде харесван, всичко дава за това. Затова и се върза на Таръс. Той му предложи точно каквото иска — обожание от хората.

— Да ги омайва с приказки, вместо с външен вид?

— Да.

— Чакайте! — намеси се Людмила. Тя гледаше извисилата се пред тях кръгла сграда от бял камък. С блестящите си стени и сребристия купол бе една от архитектурните забележителности на града. — Сигурна съм, че Дерев няма да успее да надделее над Боян. Просто, колкото и да е силен, няма как да стане. Боян… как да ти кажа, Влади… той тръгна с истинска вяра. Не като мен. Нищо няма да може да го отклони от пътя му. Убедена съм.

— Таръс няма да кара Дерев да го отклонява от пътя му — отвърна Влади. — Друго ще направи.

Очите й се разшириха от неотложността в тона му. Той отново бе ускорил крачка до степен, в която я караше да подтичва.

— Имаш предвид, ще…? — гласът й се пресече.

Влади и Доневски се спогледаха. После Влади я дръпна силно за ръката:

— Побързай!