Невена Паскалева
Тайната на синия дим (33)

1.
Черният ангел

27 януари, преди обед

От самото начало, от момента на осъзнаването му като самостоятелно същество, пред него стоеше изборът.

Виждаше двата пътя така ясно, както не бе способен да ги види никой човек. Индивидуалността и колективността. Възможността да разширяваш безкрайно границите на собственото си его или да се разтвориш сред съ-творението.

Знаеше какво е Бог. Бог беше Другост. Законите, поддържащи вселената, се основаваха на Другостта. Взаимозависимост, преминаване на материята една в друга — това крепеше битието. Това крепеше и самия него.

Но желанието да наложи над заобикалящия го свят собственото си „аз“ бе толкова силно! Отначало се боеше, но когато видя докъде е стигнал Луцифер, страховете му го напуснаха. Та владетелят на черните ангели управляваше до съвършенство алфа-материята, можеше да я прехвърля в другите светове и да ги променя по свое усмотрение! Точно това бе, което и той самият, Таръс, желаеше. Дори видът на покритата с алени язви плът на Луцифер не го разколеба.

Той избра.

До ден-днешен не съжаляваше за избора си. Ангелите не съжаляват, защото знаят какво точно правят. Очакванията му се оправдаха. Беше свободен да прекрачва всички граници, да разширява аз-а си колкото желае. Това му доставяше огромно удоволствие. Попиваше знанията, предоставени му от Луцифер по-бързо от всеки друг черен ангел. И се издигна. Господарят му осигуряваше непрестанни начини да се изявява и Таръс никога не го разочароваше. Налагането на собствената му същност над различните видове материя криеше безкрайни възможности за наслада. Единственият проблем беше болката, която изпитваше от разпада на тялото си. В момента, в който получи Печата на отделянето, организмът му започна да се покрива с рани, подобни на тези на Господаря му. Създаваха дискомфорт, с който по принцип бе свикнал, но който понякога се усилваше до степен на непоносимост — това ставаше в случаите, когато Другостта надделяваше над борбата за налагане на егото му. Тогава обикновено Таръс търсеше заобиколни варианти да се докаже, за да уталожи страданието си.

Сега, десетина човешки минути след провала на Марий Алев в Народното събрание, страданието на Таръс бе извънмерно.

„Доверих ти се!“ кънтеше гръмовният, яростен глас на Луцифер в съзнанието му. „Поставих те за ръководител на най-сериозния проект, който съм подготвял някога! Доверих ти се, а ти ме провали!“

Таръс се мяташе в алфа-пространството; тялото му се гърчеше, подмятано от ураганите, изпращани от Луцифер към него. Те го блъскаха, удряха, изхвърляха го напред, нагоре, надолу, късаха парчета от загниващото му тяло и изпращаха вълни от безумна болка в съзнанието му. Крещеше на Господаря си да спре, умоляваше го, но той не спираше.

„Изхвърлям те от владенията си!“ изрева Луцифер към него, раздирайки алфа-материята около Таръс на зигообразни късове. „Оттук нататък, до самия ти край, си заточен в бета-света! Стой тук и се оправяй сам! Никога повече няма да те допусна до себе си!“

Изтезанието му се стори безкрайно. Когато Господарят най-сетне го остави, дълго време се носи в алфа-пространството, изпаднал в мъчително вцепенение. Огнените пламъци, които бушуваха в тялото му, обаче скоро го свестиха. Таръс се замята и запищя отчаяно. Знаеше, че тази болка няма да спре, освен ако той самият не причини болка. Това бе единственият начин да я уталожи. Нямаше значение къде, нито как, нито върху кого — просто трябваше да причини болка.

И то голяма.

Естествено, първите потърпевши щяха да са онези, които бяха виновни за страданието му на първо място. След като унищожеше тях, щеше да потърси други.

И други.

И други.

Дотогава, докато поне малко не му олекнеше.