Невена Паскалева
Тайната на синия дим (16)

2.
Разбуждане

25 януари, сутрин

Звънът ехтеше ли, ехтеше в стаята, изтръгваше я от дълбокия сън. Людмила се надигна замаяна, отхвърли завивката и се наведе към пода. Дланта й механично обгърна малкия компютър^[1] и го качи върху леглото. Когато даде командата за стартиране, холограмният монитор и клавиатура се материализираха пред нея. Пред очите й блеснаха ярки картини — намръщеното лице на Диляна от снимката, представяща профила й в Портала; огромната мигаща зелена слушалка под образа й; трептящите виолетови цифри в долната дясна част на екрана, които показваха часа — 08:48.

Хвърли поглед към прозорците. Бледа слънчева светлина се процеждаше между дръпнатите сини пердета. Людмила се чувстваше отпаднала и дезориентирана, сякаш предната вечер бе взимала приспивателно.

За какво за Бога я търсеше Диляна толкова рано сутринта в събота?

Докосна зелената слушалка.

— Ало?

— Люси? Добро утро! Не те събуждам, нали? — камерата на колежката й се оживи и показа едно свежо, усмихнато лице. Диляна държеше димяща порцеланова чаша в ръка. Косата й бе стегната в обичайния кок, носеше бяла риза с разкопчано горно копче.

— Ами, всъщност… събуди ме. — Людмила се поизправи в леглото. „Защо е облечена като за работа в събота сутринта? И пие кафе в девет без десет?“

— Още ли си болна? — попита Диляна. — Защото ти се обаждам да те уведомя, че този уикенд ще работим извънредно. Ей сега тръгвам към офиса. Пускат специален тираж по случай вчерашните събития. Ако можеш, ела, че ни се очертава много работа.

Людмила се опита да въведе ред в кашата в главата си. Какво бе станало вчера? Боже, да! Офанзивата в планината, убийството на хилядите Отшелници! И Диляна… да звучи толкова спокойна! Сякаш случилото се е съвсем в реда на нещата! Ето че Боян бе прав — ораторът бе разбъркал мозъците на всички хора, включително и на колежката й.

Зачуди се какво да прави. Вчера отсъства от работа с оправданието, че има мигрена. Ако удължеше болничния си, щеше да има нужда от лекарско удостоверение. Добрев обаче не толерираше взимането на болнични в напечени моменти. Като нищо щеше да изхвърчи от работа само заради това, че си е позволила да почива в уикенд, в който другите са работили.

„По дяволите, Диляна! Защо просто не кажеш на проклетия Добрев, че съм заминала някъде? Защо не мога да ти се доверя дотолкова, че да поискам това от теб!“

Усмивката на жената на екрана секна. Лицето й се изпъна, веждите се присвиха, ръката се спусна надолу и остави чашата някъде извън полезрението на Людмила.

— Добре — изрече изведнъж Диляна. Гласът й бе вдървен, неестествен — става, Люси. Ще му кажа, че си отишла в Пловдив за уикенда, имаш литературно четене там. Звъняла съм ти, но не съм те намерила. Ще ти направя тази услуга.

Людмила се дръпна така рязко от монитора, сякаш от него се бе протегнала грамадна виртуална ръка и й бе зашлевила шамар. Пое си дъх. Втренчи се в жизнерадостното лице на камерата. Премигна няколко пъти, за да се увери, че образът пред нея е на Диляна, а не на Асарих, който чете мислите й.

„Помислих ли си го, или го изрекох на глас? Май още не съм се събудила.“

— Ехо! — повика я Диляна — Люси, там ли си? Добре ли си?

— Да, да — Людмила се изкашля и прокара ръка по челото си. — Просто… просто ме е страх Добрев да не започне да се рови и да раз-разбере нещо…

— Няма. Не се притеснявай. Той ще е прекалено зает. Нали ти казах — цял извънреден брой ще подготвяме по случай бунта на Отшелниците.

Изведнъж Людмила, в пристъп на необяснима увереност, си помисли:

„Диляна, от момента, в който затвориш «Global Call»-а, ти ще вярваш, че наистина не си ме намерила и ще предполагаш, че действително съм заминала в Пловдив на литературно четене!“

Диляна замълча за момент, после потърка слепоочието си.

— Добре — промълви вцепенено.

„А сега ще ми кажеш чао и ще приключим разговора.“

— Чао, Люси! — показалецът на Диляна се вдигна към монитора. Образът й потрепна, после изчезна и се замени със статичната намръщена снимка.

В стаята настъпи тишина.

Людмила изключи компютъра и го постави обратно на пода. Сви длани в юмруци и ги притисна към стомаха си. Пръстите й трепереха.

„Кажи им го с ума си. Кажи им това, в което вярваш. Това е единственото, което трябва да направиш. Когато някой вярва силно в нещо, не е нужно да говори. Хората около него попиват вярата му само от настройката на мозъчните му вълни.“

„Не е възможно!“, помисли Людмила. Сърцето й биеше тежко. „Не, не е възможно. Още сънувам!“

Отиде до прозорците и дръпна пердетата. Дневната светлина нахлу в апартамента и откри разместените мебели, нахвърлените по столовете дрехи, останалите от вчера чаши в кухненската мивка. Людмила вдигна сивия пуловер с поло яка, който бе носила вчера у Владимир. Доближи го до носа си. Мирисът на парфюма му и кожата му се плъзна в ноздрите й, накара я да потръпне.

Отиде и огледа ботушите си, чантата, с която бе излязла предния ден. Стояха на шкафчето за обувки, хвърлени набързо: ботушите прегънати, чантата преобърната, с изсипани от нея носни кърпички и ръкавици. Ластикът й за коса, с няколко заплетени руси косъма в него, се въргаляше на пода.

Тя се затича изведнъж, смъкна пижамата и бельото си в движение, влетя в банята и се пъхна под душа. Стоя дълго време под топлата вода, мъчейки се безуспешно да измие мислите от главата си.

Излезе от банята и едва бе успяла да се облече, когато звънът от компютъра се разнесе отново из апартамента.

„Диляна е, разбира се. Влиянието ми (какво влияние, за Бога, какво влияние?), и да го е имало, вероятно не е изтраяло дълго. Светнало й е, че я мотая. Или е тя, или самият Добрев, да ме покани да отида в офиса и да си напиша молбата за напускане!“

Не беше нито Диляна, нито шефът й. Беше Влади.

Косата му падаше разбъркана над челото; под очите му се очертаваха сенки. Погледът му блуждаеше и избягваше нейния, а устните му трепереха.

— Люси! Как си, миличка? — пресегна се напред, сякаш искаше да я докосне през монитора. Тя също протегна ръка и опря пръсти в плътната холограмна повърхност.

— Влади! — беше толкова облекчена да го чуе, че едва не се разплака — Влади, нещо става с мен! Нещо не е наред! Мисля, че полудявам!

— И ти ли? — гласът му спадна.

— Няма да ходя на работа днес, викат ме, но не мога да отида. Имам чувството, че превъртам. Чак не мога да повярвам, че те виждам… наистина ли си ти? Не те ли сънувам? — по лицето й се търколиха сълзи.

— Миличка, не плачи! Ще дойда при теб! Ние днес не работим. Трябва да ти покажа нещо веднага.

— Какво? Какво да ми покажеш?

— Не знам. Ненормална история… направо не съм в час. Кажи ми какъв беше адресът ти?

— Ами… аз съм в „Света Богородица“. Улица „Антим Видински“ 24. На третия етаж. Живея сама, нали знаеш?

— Да, да. Окей, до четиридесет минути съм при теб. Целувам те!

— И аз! Идвай по-бързо.

Людмила поразчисти малко апартамента и изми чашите и чиниите от вчера. Вършеше всичко изтръпнала, не усещаше тялото си, сякаш умът й паразитираше в плътта на чуждоземно същество. Сложи кафе да се вари и докато решеше косата си пред огледалото, ръката й трепереше. Забеляза, че и под нейните очи има сенки.

Когато той звънна, така бързо хукна да отвори, че едва не се спъна пред вратата. Влади влезе в апартамента, обгърнат от мириса на опушен зимен въздух, с ледено лице и ръце, които търкаше, за да стопли. Людмила се хвърли в прегръдките му и той я притисна към себе си. Обсипа косата и челото й с целувки.

— Боже, как се радвам да те видя! — промърмори той.

Тя се притискаше към него, успокоена от познатия му мирис; искаше й се да се разтопи в него, да изчезне, да слее съзнанието си с неговото, да спре да съществува. Сега разбираше смисъла на крайната цел на съществуването на ангелите и човешките души — да се слееш с Бог, да изличиш егото си изцяло, да се превърнеш в Другия — това бе върховният израз на вселенската любов. Това бе най-великото знание, до което някой можеше да достигне.

— Мирише ми на кафе — каза той с треперещ глас, когато тя най-сетне се отдели от него. Без да пуска ръката му, Людмила го поведе към кухненския кът. Сипа по чаша кафе и двамата седнаха на продълговатата маса от бяло дърво. Владимир търкаше очи с една ръка, с другата здраво стискаше нейната. Лицето и устните му бяха побелели. „Какво му става?“, запита се, за първи път отклонявайки мислите от собственото си странно положение. „Нещо се е случило и с него, какво?“

— Много сладко е апартаментчето ти — той отпи внимателно глътка кафе. — Много уютно.

— Какво става, Влади? Каза ми, че искаш да ми покажеш нещо.

Той се поколеба. Оглеждаше простичките, еднотипни мебели от бяло дърво, сините и жълти покривки, метнати върху креслата и дивана; широкото легло с електронния четец върху шкафчето. Сякаш търсеше нещо, но не можеше да го открие.

— Не знам как ще го приемеш — гласът му потрепери. — А може би ме е страх, че ако те въвлека в тая лудост, тя ще стане реална и всичко друго ще стане… реално.

— Нищо не разбирам! — почувства, че сълзите отново напират към очите й — Какво става? Моля те!

— Добре! — той си пое дълбоко дъх — Гледай!

Людмила проследи погледа му. Влади се взираше в нощното шкафче до леглото й, където лежеше електронният четец. Докато погледите им се кръстосваха през изпълнената с танцуващи прашинки стая, четецът бавно се вдигна нагоре във въздуха. Залюля се за миг над шкафчето, после се завъртя и пое устремено към тях. Пресече стаята, увисна над главите им, после се сниши полека и кацна грациозно на масата. Точно до чашата с кафе на Людмила.

Тя се отдръпна така рязко назад, заедно със стола, че краката му изскърцаха върху дървения под. Сграбчи облегалките с ръце, стисна ги с все сила, сякаш здравото съприкосновение с физическата реалност щеше да задържи разума й на мястото му.

— Господи! — откъсна се от устните й.

— Да — Влади изтри побелелите си устни с ръка. — И аз само това си повтарям от сутринта. Господи, Господи. Като се събудих, бях ужасно жаден, умирах направо, все едно бях препил зверски предната вечер. Не ми се ставаше и си помислих, по навик, искам сега една чаша да се налее сама от мивката и да дохвърчи тук до леглото ми. Такива си ги мисля много често… обаче този път, познай какво стана.

— Чашата се е наляла сама от мивката — прошепна Людмила.

— Абсолютно. Чух тракане, чух как шурти водата. После кранът се затвори и чашата долетя при мен. Буквално. Щях да припадна. Не знам как не си загубих акъла. Може би ме спаси само споменът за съня ми — имах много шантав сън. С Асарих бяхме в картината ми, учеше ме на някакви суперменски номера и после ми каза, че като се събудя утре, ще стане нещо много странно. Та, явно това е имал предвид.

— И аз сънувах Асарих — Людмила продължаваше да шепти. Нямаше сили да надигне глас.

— Мога да местя всякакви предмети, Люси. От всякакви разстояния. Пробвах се и навън, докато идвах, с едни хартии, хвърлени в парка — никой не разбра, естествено. И не е само това… мога да… да вдигам много тежки предмети. Ей тази маса сега, на която сме, мога да я вдигна само с една ръка. Усещам, че имам някакъв по-особен контрол над тялото си. Не знам как да го опиша. Предполагам, че дори ще мога да полетя, ако реша. Сякаш някак изкривявам самата реалност и просто се… плъзгам по нея. Боже, толкова е странно.

— А аз май мога да бъркам в мозъците на хората — тя се изкашля, в опит да възвърне гласа си. Посегна и вдигна чашата си, отпи глътка кафе. Горещината се разля по гърлото й и отпусна малко гласните й струни.

— Какво? Какво можеш? Кажи ми за теб!

— Тази сутрин ми се обади колежката ми. Нареди ми да тръгвам за офиса, че имало много работа. Помислих си, че ще е супер, ако излъже шефа, че не ме е открила и тя каза на глас: „Добре, ще му кажа, че не съм те намерила, отишла си в Пловдив на литературно четене!“ Още преди да се съвзема и да осъзная какво точно е станало, вече й давах заповеди да повярва, че наистина не ме е открила. Тя затвори с едно такова изражение като на зомби и сега съм убедена, че е отишла на работа сигурна, че не ме е намерила вкъщи.

— Ау! — възкликна той. Чертите му се отпуснаха и лицето му възвърна малко от цвета си — явно новината за другар в лудостта го бе накарала да почувства облекчение.

— Та, предполагам, че и аз все още не съм откачила заради съня ми с Асарих, в който направих точно същия номер. Явно уменията ми от съня са се пренесли в реалността. Боян май беше прав, а? — гласът й отново спадна — Трябвало е да спим. Да спим, за да получим силите си.

— Цяла сутрин си мисля… защото съм буден от шест часа… ако това е истинско — а очевидно е — тогава значи и Бог е истина? Мамка му… Люси, зле съм… толкова съм объркан…

Тя стана, седна при него на стола и го прегърна. Двамата стояха притиснати един в друг дълго време, докато навън шумът от колите ставаше все по-силен и отчетлив, а светлината в стаята — по-ярка. Накрая Влади вдигна ръка и я протегна към лицето си. Гледаше пръстите си, очертаните под кожата кости и сухожилия, сякаш гледаше непознато произведение на изкуството.

— Винаги съм мислел, че Бог е въпрос на вяра — промълви той. — Никога не съм предполагал, че е въпрос на познание. Положението не е — вярваш в Него или не вярваш. Всъщност е — разбираш за Него или не разбираш. Това… това направо ме уби, Люси.

— А аз се чувствам, все едно съм попаднала в приказка — тя не помръдваше, сгушена в прегръдката му — една от онези вълшебни приказки на Николай Райнов, които четях като малка. Бяха очарователни, но едни такива страшни. Спомняш ли си ги?

— Приказките завършват ли винаги щастливо? — попита той несигурно и свали ръката си.

— Не знам. Някои са ми били много тъжни. Помниш ли „Самодивско царство“? Всичко уж се нарежда накрая, но старата майка е тъжна, самотна и умира. Или пък… пък „Бялата мома“. Момчето не успява да опази тайната й и въпреки че не го убива, тя го напуска.

— Не съм ги чел тия — каза той. — Аз приказки много не съм чел, да ти призная. Детски романи четях. „Момчешки живот“, „Били и минпините“, „Гъливер“, „Приказка без край“ — ей такива. „Приказка без край“ най-много я обичам.

— И тя е страшничка — каза Людмила.

— Когато я четях, бях свръх нещастен. Този, главният герой, помниш ли, беше един смотан, дебел, все му се подиграваха в училище… все едно бях аз. Направо все едно за мен беше писана.

— Ти нали си бил кльощав — усмихна се тя.

— Да, де. Все едно. Пак ме тормозеха. Не ми се искаше да стъпвам в училище. Ей така, ако можех и аз да се забия на някой таван и да се пренеса в друга вселена…

Двамата замълчаха. Известно време, отново се чуваше само шума на колите и хорските разговори от улицата. После Влади се обади:

— Интересно какво ли се е случило на Боян?