Невена Паскалева
Тайната на синия дим (25)

4.
Правилният избор

Ако имаше малко разглезено дете в дома си, което да пищи по цял ден в ушите му, сигурно нямаше да се чувства толкова зле, както сега, докато Таръс крещеше безспирните си заповеди в ума му. Мъничките му крачка на главова въшка лазеха дразнещо по главата му — едва се удържаше да не се зачеше като луд. „Защо изобщо трябва да приемаш някаква физическа форма?“, попита го ядосан. „Защото ми трябва допир до бета-света.“ отговори му Таръс. „Иначе няма да мога да прокарам алфа-енергията си. Ако съм в чиста алфа-форма, минавам само като пътник, не мога да упражня влияние.“

Чудесно. Значи сега, освен непрестанното викане в съзнанието му („Направи каквото ти казвам, иначе ще умреш! Проклетият Асарих не ми позволява да видя къде са другите, иначе отдавна да съм ти казал. Ако не ги спрем до утре сутринта, ще вдигнат на крак целия народ и ще те окачат на бесилото. И тебе, и Марий, и Кирил!“) щеше да е принуден да търпи и лазенето на някаква гнусна въшка в косата си. Направо страхотно.

На Петър не му пукаше особено за Марий и за Кирил, но за собствената си персона все още се вълнуваше. Искаше да запази и живота си, и свръхестествената сила, с която се бе сдобил преди година. Затова слушаше всичко, което му говореше черният ангел. Затова, по нареждане на Таръс, нареди да се обадят на Хищника и да свалят Ларовски в изолатора. Затова, по нареждане на Таръс каза на отвратителния зъбат мъж да приложи върху Ларовски какъвто и да бе тоя „път на спасението“; и затова, пак по негово нареждане не помръдваше, докато гигантските уроди блъскаха художника на пода и смъкваха дрехите му, все едно се канеха да го изнасилват. „А дали няма да направят и това?“ зачуди се Петър и за пореден път през последния половин час стаята изтъня пред очите му, а светлината се завъртя в ярки, причудливи кръгове. Трябваше да стисне слепоочията си с все сила, за да не припадне.

Освен всичко друго, Таръс го принуждаваше да гледа. „Това е твоето изпитание.“ обясни му. „Ако го преминеш, ще съм сигурен, че си преодолял мекушавостта си. Един път обаче ако те видя да извръщаш поглед, ще ти взема силата, както и тази на Кирил и на Марий. Ще ви оставя утре да се люлеете на бесилките. Защото точно това ще направи народът с вас, като разбере истината. Ще ви линчува като престъпници от Дивия запад.“

„Добре. Няма нужда да ми го повтаряш непрекъснато, проклето чудовище!“ Щеше да гледа, щом трябваше. И той гледаше. Гледаше как Ларовски лежи на пода, полуизвърнат към него, с бледо, объркано лице и със спуснати към слабините му длани. Имаше хубаво, тренирано тяло. Беше красив, като изпъстрен с багри есенен лист, но също толкова крехък и чуплив. Като него самия. И като всички останали хора.

Хищника прекоси стаята и извади някакъв предмет от големия сак върху шкафа. Черен, навит на руло, с широка дървена дръжка. Докато минаваше зад Ларовски, Хищника разви рулото с един силен замах и във въздуха, като черна змия, се изви близо двуметров кожен камшик. Остри метални частици, прикрепени по повърхността му, проблеснаха на светлината като зъби на див звяр.

Петър рязко си пое дъх:

— Какво по дяволите… какво е това?

— Това е „Диамантената змия“ — обясни Хищника с нескрита гордост, — моят вариант на средновековните „деветоопашати котки“. Страшна джаджа е, можеш с два удара да убиеш човек с него. Ако не внимаваш, де. Не е за аматьори.

— Божичко… — Петър се задави.

— Вие си го избрахте — Хищника сви рамене. — Това е „Пътят на спасението“. Пътят на Христос, нали знаете? Между другото, хит е напоследък. Да видим нашия добър Господ Бог през какво е минал, нали? — той се захили със зловещата си усмивка и Петър затвори очи. Краката му се подкосяваха.

„Гледай!“ изкрещя Таръс в главата му. „Да не си посмял да ми затваряш очи! Да не си посмял!“

Петър погледна. Камшикът направи нова дъга във въздуха и с дълго, раздиращо изплющяване, се стовари върху лежащия мъж. Петър видя мълниеносното, въртеливо движение, с което зловещият уред премина по раменете, гърба и кръста на жертвата; видя дългата, дълбока кървава диря, която остави след себе си; видя как Ларовски се извива, изпъшква, изкривява лице. Видя го как стисва здраво пепелявите си устни; видя разширените му, замаяни очи и пръстите му, вкопчени едни в други като уплашени деца, изгубени в мрака на нощната гора.

В следващите четиридесет минути Хищника съвестно вършеше работата си, а Петър съвестно наблюдаваше изпълнението му. Това, което виждаше обаче, бе не човек, който удря друг човек, а грамаден бич от метеорити, стоварващ се върху планетата Земя. Този светещ, горящ скален бич се извиваше и разцепваше планини, разделяше морета и океани, откъсваше главите на вулкани и ги караше да изригват и да заливат цели градове с огън; разместваше земните плочи и предизвикаше страховити трусове; събаряше къщи, блокове, небостъргачи, кули, старовремски дворци и църкви; издигаше вълни, високи километри, които заливаха километри земя; виждаше хиляди хора, които пищят и се гърчат под ударите на този бич; чуваше стенанията и риданията на самата Земя; тази Земя, която бе родила, хранила и отгледала толкова много човешки същества, а сега бе неспособна да ги опази. Виждаше, чувстваше болката на всеки един пострадал от страховитите катаклизми преди близо трийсет години; потъваше в сенчестата долина на смъртта заедно с всеки един загинал. Стоеше приведен до стената и от очите му течаха сълзи; радваше се на сълзите, защото те размиваха картината пред очите му и я правеха малко по-далечна и по-поносима. Стоеше и през цялото време си мислеше: „Как издържа този човек? Ти би ли издържал, ако беше на неговото място? Има ли какво да те накара теб да се бориш така? Съществува ли такова нещо в живота ти, а, жалък нещастнико?“

Часовникът, поставен високо в ъгъла на дървената стена, тихо изтрака, когато стрелките му се плъзнаха в поредните миниатюрни жлебове. Седем и половина. Хищника вдигна окървавения камшик и отиде до мивката. Изтръгна маркуча от крана, пусна водата и дълго време ми оръжието си, докато не заблестя от чистота. После го нави на руло и го прибра обратно в сака върху скрина.

— Докторе — обърна се той към възрастния мъж с брадичката, — шок или кръвозагуба?

Лекарят стоеше близо до проснатата на земята, потънала в кръв фигура. Ларовски лежеше на една страна, без да помръдва. Гърбът му беше целият одран; парчета кожа висяха и оголваха разкъсани мускули. Тялото му — крака, ръце, гърди, корем — бе накълцано като с месарски сатър; плътта му се бе превърнала в купчина от черно-червена каша. Петър го гледаше като през мъгла; усещаше киселия вкус на повръщано в устата си — преди десет минути целият му обяд бе изригнал през устата му. Наложи се Голиат да почиства пода с маркуча, защото повръщаното вонеше отвратително; гигантът изми и пода до Ларовски, чието състояние не бе много по-добро. Петър обаче продължаваше да усеща тежката миризма в стаята — на кръв, пот и нечистотии — тя се полепваше по ноздрите му като невидима отрова и караше стомаха му да се надига отново. Трябваше да го притисне с все сила с ръка, за да го спре не изхвърли и малкото си останало съдържание на пода.

— Шок — лекарят пристъпи до припадналия мъж. — Загуби доста кръв, да, но не е над двайсет процента. Да се заемам ли да го шия?

— Да, давай. Че да отдъхна и аз малко.

Лекарят се наведе над Ларовски с механичното устройство за шев, а Хищника изтри изпотеното си чело и се просна на пейката, разтърсвайки ръцете и раменете си.

— Това ли беше? — промълви Петър безсилно, както стоеше облегнат на стената, с ръка на стомаха си. — Свърши ли се?

— Да се е свършило? — Хищника го изгледа учудено, докато правеше въртеливи движения с раменете си, за да ги разкърши. — Вие чухте ли го да говори?

— Не, не го чух — Петър изтри устни. — А би трябвало отдавна да е проговорил! Нали? — усети как гласът му се надига, а гърлото му се стяга от внезапната безумна омраза, която изпита към мъжа, зяпащ го с толкова нагло изражение от пейката.

— Е, принципно да — съгласи се мъжът. — Но тоя се оказа издръжлив. Много му е висок прагът на болка, а пък амбицията му… — той поклати глава. — Вижте, предупредих ви, че този метод е бавен. На някои десет, двайсет минути със „змията“ им стига да пропеят, но на други… — той сви рамене. — Нищо, просто минаваме към втората част.

— Какво? — изкрещя Петър. — Ти ненормален ли си?! Ти го претрепа бе, психопат! Как може да продължаваш още?!

— Ще продължа дотогава, докато не постигна желания резултат, господин Доневски — мъжът се ухили и острите му зъби блеснаха зловещо. — И ще ви помоля да не ме обиждате, след като сам ме извикахте тук и два пъти потвърдихте желанието си за услугите ми. Казах ви, че не искам недоразумения.

Петър направи крачка към него, готов да го хване и да го удуши. После се спря. Таръс все още се криеше в главата му. Засега се бе кротнал, но щеше да го погне в момента, в който си позволеше някоя волност.

Той стисна здраво юмруци, пое си дълбоко въздух. После пристъпи обратно назад към стената.

— Добре! — процеди. — И сега какво?

— Сега ще му дадем десет-петнайсет минути почивка, докато докторът му оправи раните, и после, както вече казах, минаваме към втората част. В нея е същината на метода — тоест, това е моментът, в който всички се пречупват, без изключение. Така че още максимум половин час и ви обещавам, че ще получите цялата ви необходима информация. Това дотук го приемете просто като… хм, зрелище. Шоу за ценители, така да се каже.

„Дали все пак не мога да го убия?“, запита се Петър. Усещаше силата в себе си, гърчеше се като диво животно в корема му. С един пръст само щеше да му прекърши врата. И от какъв изверг само щеше да отърве света!

„Петре, приятелю!“, обади се Таръс в ума му в същия момент. „Я иди до шкафа, налей си една чаша студена вода и се отпусни малко. Много добре се справяш до момента. Не си вкарвай сега излишни нерви, а?“

„Не беше ли достатъчно!“, отвърна му Петър отчаяно. Когато говореше по този начин с черния ангел, дори не беше нужно да оформя точно мислите си. Таръс усещаше смисъла на казаното само по емоцията му. „Не може ли вече да ме пуснеш да изляза навън! Моля те!“

„Не. Не си още напълно готов. Трябва да се превърнеш в желязо — единственият начин да изпълниш бъдещата си мисия. Марий вече преодоля своето изпитание. След малко и ти ще можеш да се похвалиш със същия успех.“

„Колко малко?“

„Съвсем малко.“

Петър пи вода. Погледът му се отправи нагоре, към белия таван на стаята. В левия ъгъл нещо пълзеше. Дребно, сиво, с тънки прегънати крачета. Мъничкото същество прекоси бързо тавана и се спря в началото на дървената стена. Сега Петър видя ясно, че е паяк. Едно от онези дребни, безобидни паячета, които се срещат във всяка къща и от чиито паяжини всяка домакиня упорито, но безуспешно се опитва да се отърве. Изведнъж Петър се сети за детската книжка, която Марий наскоро му бе разказал — глупакът бе луд по детските истории. Ставаше въпрос за едно паяче на име Шарлът, което плетяло вълшебни мрежи с изписани в тях думи. С тези думи Шарлът успяла да спаси от смърт своя най-добър приятел, прасенцето Уилбър, макар че това коствало нейната собствена кончина. Марий му бе доверил, че откакто прочел тази книга, вече не бил смачкал нито един паяк в дома си.

„Паяче!“, помисли си внезапно Петър. „Можеш ли да ни спасиш? Мен и този нещастен човек на земята? Чувствам се напълно безсилен, не мога да се преборя… моля те, помогни ми!“

Смаян, той видя как след тези негови несвързани мисли, паячето застива на място. Странна, бяла светлина засия около него. Петър премигна. Въобразяваше ли си? Не, наистина светеше, това странно малко безгръбначно светеше! Той пристъпи напред с отворена уста и в този миг чу ужасяващия писък на Таръс в главата си.

„Не!“ изкрещя Таръс. „Не, не!“

Силна, невидима ръка блъсна Петър назад. Той залитна и се удари в ръба на шкафа. Изохка, прокле през зъби и заопипва дървената повърхност, за да се изправи.

„Да не си посмял да мръднеш!“, изрева Таръс. „Само още една бунтарска мисъл да усетя в главата ти, нещастнико, и собственоръчно ще ти прекърша врата! Заклевам ти се! Няма да дочакаш линча на тълпите!“

Петър никога не бе чувал такава яростна злоба в гласа на Таръс. Замръзна и погледът му се стрелна едва-едва към тавана. Паячето беше изчезнало. Имал ли бе връзка гневният изблик на Таръс изобщо с това същество, или бе породен просто от неговите собствени налудничави мисли? Скрило ли се бе паячето в някоя пролука между дъските, или изобщо не съществуваше, а цялата сцена му се бе привидяла, защото вече очевидно си губеше ума?

— Готов е! — лекарят се изправи, отиде до мивката и свали окървавените си ръкавици. Изплакна ги под силната водна струя, после затвори крана. След него до мивката отиде Хищника. Вкара маркуча в крана и пусна водата. Тя заизтича на слаба струйка от другия край на маркуча, който висеше под мивката. Хищника го вдигна и усили струята, докато прозрачната течност не изригна като мощен фонтан от черния отвор.

— Дръпнете се, господин Доневски, малко ще поизчистя — каза той. Петър отстъпи колкото можа назад към стената. Силната водна струя обля тялото на Ларовски, отмивайки кръвта. Хищника задържа водата върху тялото му, докато раните му се оголиха и ясно се видяха тъмните шевове по краищата им. Ларовски се размърда, изстена, отвори замаяно очи. Водата плисна върху лицето му, накара го да се разкашля и да се озърне паникьосано наоколо; в следващия миг той потрепери и стисна очи. Треперенето му се усилваше, скоро човекът на земята се тресеше с такава сила, сякаш бе хвърлен гол в снега при минус двайсет градуса. Зъбите му тракаха, мъчителни стенания се изтръгваха от устните му.

— Боже, стига! — Петър едва не изплака. — Не мога, не издържам повече…

— Спокойно! — намеси се лекарят. — Нищо му няма, треморът е от загубата на кръв. Нормално е.

Петър се поколеба, после направи крачка към проснатия на земята мъж. Пое си дълбоко дъх и приклекна до него. Ларовски се свиваше, в несъмнени опити да се стопли; но всяко движение явно му причиняваше такава болка, че не спираше да стене. Петър се пресегна и хвана ръката му — беше леденостудена.

— Владимир! — прошепна той — Чуваш ли ме?

Тракайки със зъби, Ларовски вдигна поглед към него. Сплъстени, мокри кичури коса залепваха за челото му, устните му бяха напукани и посинели, очите мътни, полузатворени. Все пак, слава Богу, че, макар и призрачно бледо, поне лицето му бе останало непокътнато.

Петър стисна още по-силно ръката му, мъчейки се да я стопли със своята.

— Сту-студено ми е — прошепна човекът на земята. Гласът му бе накъсан заради тракането на зъбите, — студен-н-но…

— Знам. Знам. Владимир, моля те, говори с мен. Кажи ми това, което искам да знам. Моля те. Моля те, това не може да продължава. Трябва да отидеш в болница.

— Ужасно… ужасно ми е сту-студено…

— Знам. Знам, че ти е студено и знам, че те боли. Кажи ми каквото трябва и всичко това ще спре. Обещавам ти.

Очите на Ларовски се напълниха със сълзи. Той извърна лице настрани и после, за огромна изненада на Петър, стисна безсилно ръката му в отговор.

— Ос-остави ме — прошепна той, — аз съм мъртъв. Спа-спаси… спаси себе си.

Петър стисна очи, за да не се разплаче и той отново.

— Моля те. Те няма да спрат. Няма да спрат, не разбираш ли? Умолявам те.

— Знам. Все… все едно.

— Ще стане по-лошо. Моля те, Владимир.

— Н-няма значение.

— Защо, по дяволите, си толкова упорит! Защо!

Ларовски поклати глава и извърна поглед към пода. Цялото му лице бе обляно в сълзи. Петър държа ръката му още известно време, после я пусна и се изправи. Почувства се като малко дете, което за първи път се отделя от прегръдката на майка си, за да се отправи в неизвестния, страшен свят на самостоятелността.

— Наприказвахте ли се? — обади се Хищника откъм мивката. Навиваше маркуча на руло и го напъхваше под тръбата.

Петър не отговори. Облегна се на стената и сви ръце пред тялото си. И той трепереше. Хвърли поглед към отсрещната дървена стена — паячето не се виждаше никъде.

„Въобразил съм си.“, помисли.

Този път това, което Хищника извади от сака, бяха два дебели стоманени пирона, дълги около трийсет сантиметра. И чук. Огромен двуръчен чук с черна желязна глава и дълга дървена дръжка. Остави ги в единия край на пейката, до дървената стена.

— Голиат, Самсон, вие сте! — викна той. Двамата грамади, които до този момент бяха стояли неподвижно в единия ъгъл на стаята, се приближиха до художника, сграбчиха го под мишниците и го вдигнаха на крака. Замъкнаха го до дървената пейка. Ларовски не реагираше, изглежда, че нямаше никакви сили да помръдне. Мъжете се качиха на високата пейка и вдигнаха нагоре обезобразеното, отпуснато тяло. Оставиха го да стъпи на пейката, като го придържаха за раменете. Главата на Ларовски се люшкаше надолу, коленете му се огъваха, едва се задържаше прав.

— Държите ли го здраво? — информира се Хищника, който също се качи на пейката и застана между Ларовски и единия близнак. Държеше в ръката си чука и един от пироните.

— Да, шефе, спокойно. Няма да го изпуснем.

„Какво ще прави?“, запита се Петър, с кънтящи в слепоочията му удари на сърцето. Усещаше първите, мъчителни наченки на жестоко главоболие. „Боже Господи, какво ще прави?“

И после разбра.

„Пътят на спасението.“

Пътят на Христос.

Първо бой с камшик. После — разпъване на кръст.

Ларовски крещеше като луд, докато стоманените пирони пробиваха първо дясната, после лявата му длан. Хищника ги закова добре за два от дюбелите, раздалечени на около два метра един от друг на бялата стена, после слезе от пейката. Близнаците също слязоха. После дръпнаха пейката от стената и Ларовски увисна с цял ръст на пробитите си ръце — босите му стъпала не достигаха пода само с няколко сантиметра. Той не спираше да крещи; краката му се гърчеха, опитваха се да стъпят на пода, но не можеха. После очевидно разбра, че мятането му само влошава положението и спря да се движи; само мускулите му продължаваха да се изпъват конвулсивно. Виковете му скоро започнаха да се смесват с ридания — той хлипаше, крещеше, плачеше и Петър затисна ушите си с ръце, не можеше да продължава да слуша това.

— Ето, брой! — каза Хищника до него и невъзмутимо погледна часовника си. — Десет минути максимум му давам оттук нататък. Освен ако не бие досегашния рекорд, но не ми се вярва.

Петър го погледна тъпо; виковете на Владимир долитаха до слуха му дори през притисналите ушите му длани и разкъсваха сърцето му. И по време на боя бе крещял, но не по този начин. Тези викове приличаха на безумния вой на смъртно ранено животно и просто не спираха; Петър гледаше часовника на Хищника, гледаше как минутите неумолимо напредват — една, две, три, пет, — а Ларовски не спираше да вие, не спираше, не спираше, о боже, седем минути, осем, девет, а той не спираше, о, мамо, крещеше мъжът на стената, мамо помогни ми, умирам, мамо, умирам, о, господи, господи помогни ми не мога не мога, о, помогни ми помогни ми и крещеше и крещеше и крещеше о, мамо, мамо, мамо о, господи къде си къде си, къде си, защо те няма, господи…

… и Петър се срути на колене на земята и повърна.

И когато вдигна отново глава, видя паячето, застанало на голото рамо на страдащия човек.

* * *

Вероятно системното малтретиране от ранните му тийнейджърски години бе това, което му помогна да издържи. Или примирението със съдбата му. Или простичкият, но съществен факт, че болката не бе постоянна. След всеки удар следваше кратка пауза, по време на която да си поеме дъх; да се настрои психически за следващия. В началото ударите бяха поносими. После станаха лоши. Толкова лоши, че му се струваше, че го убиват; всяко стоварване на камшика върху тялото му бе като за последно, не можеше да си представи да го преживее още веднъж. Но го преживяваше. И после още веднъж. И още веднъж. Реалността изчезваше, губеше се в мрак от безконечно, нечовешко страдание, разпръсван само от мимолетните промеждутъци, в които очертанията на белите стени просветваха пред погледа му и той успяваше да си помисли: „Ще се справя. Още малко. Мога още малко.“

Тогава дойде истинският кошмар.

Болката буквално взриви мозъка му; стори му се, че и последните остатъци от разум се пръсват овъглени през черепа му. Помисли си, че това не може да продължи много дълго, че ей сега ще спре, ще има малко облекчение, но нямаше. Сякаш атомни бомби избухваха една след друга в ръцете му; цялата мъст, злина и отрова на човешкия род се изливаше в дланите му, решена да унищожава, унищожава, докато не останеше и едно дишащо създание, едно разлистено дърво, едно разцъфнало цвете, докато самата нещастна планета не се разпаднеше на късове. Опита се да помръдне, да промени някак положението си, за да намали болката, но тя само се усили; и продължи да се усилва, дори и когато спря да се движи и вече никакъв досег с реалността не можеше да му помогне. Единственото, което виждаше, чуваше и усещаше, бе болка. Целият свят се беше превърнал в болка — кървавочервена, бясна, набираща непрестанно скорост, като повреден влак, летящ към раззиналата се пред него пропаст. Владимир осъзна, че ще падне в пропастта и това ще е краят. Виждаше се в съзнанието си как тича с все сила между вагоните, натиска бутони за спиране, влетява в локомотива, крещи: „Къде е водачът? Кой управлява тази проклета машина!“, но пред пултовете за управление нямаше никого; те се въртяха от само себе си, безумно, упорито и го водеха към гибелта му. Опита се да спре влака, като ги дърпаше, натискаше ръчки и копчета едно след друго, но неизбежния полет към ада не спираше. Скоростта на влака се усилваше, усилваше, усилваше, скоро надмина скоростта на звука, скоростта на светлината и черната пропаст се отвори пред тях като гигантска, гладна чудовищна уста и още метри, само метри и щеше да ги погълне, когато…

„Ще ти помогна!“

Той се озърна през сълзи и през отчаяните викове, които раздираха гърлото му. Нямаше никого. И все пак бе чул гласа — нежен, утешаващ, изпълнен с безкрайна любов. Този глас му беше познат. На кого беше?

„Тук съм. Не ме виждаш, но съм до теб. Ще ти помогна!“

„Асарих!“ нови потоци от сълзи рукнаха от очите на Владимир. Бе разпознал гласа. Изви врат наляво, надясно, огледа стаята през замъглените си очи — не виждаше никъде познатата светла фигура.

„В друга форма съм.“ каза му тихо Асарих. „Почакай. Ще ти помогна.“

В същия миг Владимир усети как невидима сила подхваща тялото му и го издига до нивото на избутаната встрани пейка. Задържа го там и адският натиск върху раните в ръцете му моментално намаля. Дробовете му се отпуснаха, стана му по-лесно да диша. Болката не изчезна, но стана търпима — дотолкова, че да спре да крещи и да си поеме дъх с дълга, стенеща въздишка.

„Така е по-добре, нали?“ мекият глас на ангела погали съзнанието му.

„Да. По-добре. Благодаря ти. Благодаря.“

„Не мога да ги спра.“ промълви Асарих и в гласа му звучеше тъга, събрана от хиляди години, от хиляди мрачни и тежки епохи. „Не мога да попреча на това, което правят. Но мога да направя така, че да ти е по-леко. Ще бъда до теб. Няма да те оставя и за минута.“

„Благодаря ти.“ Владимир плачеше. „Благодаря ти, Асарих.“

„Стой спокойно сега. Няма да те пусна.“

Владимир спусна клепачи и усети как през мокрите му от сълзите, напукани устни пробягва слаба усмивка.

* * *

„И какво от това?“ извика му презрително Таръс през зелено-жълтия облак, в който плуваше. „Дръж го колкото искаш, повече от това не можеш да направиш! Пак няма да издържи. Жалка купчина бета-материя!“

„Сигурно няма.“ съгласи се Асарих спокойно. „Но за мой «късмет» както се изразяваш ти, Таръс, тук, в тази стая, има още един човек, който няма да издържи.“

„Какво?“ сепна се противникът му и зелено-жълтият облак се раздвижи, сякаш в него заскачаха невидими, крастави жаби. „Кой?“

„Наистина ли загниващата ти структура те е направила толкова сляп, братко? Или просто върховното ти, разрастващо се като черни квадранти его, е причина за непростимото ти недовиждане?“

„Не!“ изпищя Таръс и облакът се изду като балон, натискан от всички страни от мърдащите вътре, противни форми. „Не, той няма да ме предаде! Не може!“

„О, той вече те предаде!“ усмихна се Асарих, изпълнен, за първи път в живота си, с топлото, сгряващо чувство на победа. Това чувство обаче, за негова изненада, носеше със себе си и странна тъга, както бурното августовско лято носи в себе си зараждащия се есенен полъх. „Предаде те, а ти нито за секунда, нито за момент, не разбра! Огледай се сега, братко! Виж!“

* * *

„Помогни му! Помогни му, паяче! Помогни му, светещ, вълшебен извор на добротата!“

В отговор на мислите на Петър, малкото същество засия още по-силно — като миниатюрна коледна звезда, включена насред тъмен площад в празнична нощ. И пред очите на Петър се случи невероятното. Тялото на Ларовски започна да се издига нагоре, сякаш от само себе си; издигаше се, докато вдигнатите му нагоре ръце не се изравниха в права, хоризонтална линия. Изопнатите му мускули веднага се отпуснаха, виковете му спряха. Петър ясно долавяше облекчението в шумното му, пресекливо дишане.

Той стоеше коленичил, без да може да откъсне очи от невероятната гледка пред себе си. Мекото сияние на паячето започна да се разпростира към художника и постепенно обгърна тялото му в прозрачен, сребърен ореол.

„И Христос ли е бил така?“ запита се удивено Петър. „Виждали ли са хората ореола, в който ангелите пазители са го обгръщали в последните Му часове?“

Остър, рязък глас го върна обратно в стаята, в реалността.

— Докторе, какво става? — Хищника пристъпи напред към притихналата фигура на стената. — Да не припадна пак тоя, защо млъкна?

Лекарят се приближи до Ларовски, протегна ръка нагоре, плесна го леко по врата. Мъжът на стената отвори измъчените си очи, тялото му рязко потрепери.

— Не! — лекарят се отдръпна настрани — Не, в съзнание е. Не знам какво става.

Изведнъж Петър осъзна, че другите хора в стаята не виждат промененото положение на тялото на Ларовски. Виждаха, че се е успокоил, но за пред техните погледи, жертвата им още висеше в адското положение от преди малко. Белият ангел — защото това очевидно бе той, противникът, за който Таръс непрестанно говореше — явно се бе погрижил за това. Предпочиташе да остави скрити от тях неща, които потъналите им в мрака очи още не бяха готови да приемат.

Но той самият беше готов. От цялото си сърце и душа.

О, беше готов.

— Ега ти желязното копеле, такова нещо не ми се беше случвало! — Хищника сви устни, с ръце на кръста — Да не е минавал някакви тибетски практики тоя кретен? А, не, няма да я бъде тая. Не знае с кого си има работа!

Грабна чука от пейката и пристъпи към Ларовски. В този момент Петър се подпря на стената и се изправи. Направи крачка напред, коленете му изпукаха.

— Остави го! — каза той дрезгаво.

„Какво?!“ изпищя Таръс в ума му. „Какво правиш?!“

— Моля? — Хищника спусна ръката си и се обърна към Петър с повдигнати вежди.

— Махни се оттам! Не го закачай! Повече нищо не искам от него! Свалете го оттам веднага, превържете му ръцете и се разкарай оттук с дяволската ти трупа!

Хищника тресна чука на пейката. Устните му се гърчеха гневно.

— Господин главен секретар, идете да се прегледате на психиатър! Карате ме да стоя тук и да работя час и половина, а сега изведнъж превъртате на сто и осемдесет градуса! Ако на вас ви е кеф да ме разигравате, аз такива неща никак не обичам! Предупредих ви от самото начало! Кой сега ще ми плати за изгубеното време?!

— Ще ти платя, изрод скапан! — изкрещя Петър. — Ще ти платя колкото искаш, с цяла планина пари ще те затрупам! Разкарай се оттук и ти отиди на психиатър, животно мръсно! Махай се оттук! Махай се!

„Не смей!“ ревеше Таръс в ума му, с такава сила, че Петър имаше чувството, че мозъкът му се раздира на късове. „Не смей да ме предаваш! Не смей! Не смей!!!“

„Махай се и ти!“ извика и на него Петър в съзнанието си. „Не си ми притрябвал повече, чудовище! Не искам нито силата ти, нито другите ти скапани благодеяния! Нека да умра, нека да ме окачат на бесилото, каквото ще да става! Не ми пука! Повече няма да те слушам!“

Таръс крещеше отчаяно, пищеше като безумен в ума му. Силна болка обхвана черепа на Петър, сякаш мозъкът му напираше да се пръсне, да пробие костната си обвивка и да се разхвърчи из всеки милиметър на стаята. Той простена, залитна, сграбчил главата си с две ръце. Протегна длан нагоре и затърси въшката, която пълзеше в косата му. Насочи пръстите си натам, където усещаше стърженето на малките крачета, докопа миниатюрното кораво телце и тъкмо се канеше да натисне с все сила, когато телцето се стопи като дим под пръстите му.

Изчезна.

Петър свали треперещата си ръка. Болката утихна. Гласът в главата му също бе замлъкнал. В стаята цареше тишина, нарушавана само от мълчаливата работа на гигантските близнаци и лекаря — те тъкмо сваляха Ларовски от стената. Положиха го на пода и измъкнаха пироните от ръцете му. Петър се вгледа в отпуснатата фигура на земята, в кървящите длани, които лекарят поливаше с йод, а после ги стягаше със здрави, кръстосани превръзки; после вдигна очи към стената. Горе, на бялата стена, блестяха отворите на забитите дюбели, обагрени в кръв; кръвта бе протекла по стената и се бе събрала по ръба на дървения панел, придавайки му пурпурен оттенък. Очите на Петър бродеха от дъска на дъска. „Къде си, паяче? Къде си?“

„Скрих се.“ прозвуча в главата му тих, нежен глас, като допира на копринена дреха. Петър се сепна, докосна слепоочието си с ръка, отдръпна я. „Не ти е нужно да ме виждаш повече.“

Гласът бе толкова успокояващ, че цялото напрежение, трупало се у Петър през последната ужасна година, изведнъж се смъкна от раменете му. Почувства се чист, бистър, възторжен — като изпълнено с жажда за живот новородено.

„Кой си ти?“, прошепна. Лицето му се озари от усмивка.

„Някой, който иска страшно много да ти благодари. Без теб нямаше да се справя.“

„Аз трябва да ти благодаря, прекрасно същество!“ промълви Петър. „Измъкна ме от ада!“

„Ти сам се измъкна.“ каза нежно гласът. „И ако знаеш с какво щастие ме изпълва това…“

„Ще останеш ли при мен? Ще те чувам ли пак? Гласът ти е невероятен!“

„Не!“, съществото се засмя и сякаш хиляди, прозрачни парченца кристали се пръснаха из въздуха. „Но ще чуваш Друг, приятелю. Вече ще Го чуваш.“

„Какво? Какво имаш предвид?“

„Имам предвид, че когато Луцифер си тръгва, Бог заема мястото му. Не го ли знаеш?“

„Хей… това наистина ли… наистина ли се случва? Не мога да повярвам!“

„Повярвай!“ ангелът отново се засмя и леко, топло течение премина през кръвта на Петър, сякаш се потапяше сред вълните на вълшебно море. „Ще тръгвам сега, защото задачата ми още не е приключила. Ще се погрижиш за Владимир, нали? Оставям го на теб.“

„Да. Разбира се. Разбира се.“

„Довиждане!“

Гласът заглъхна. Петър се огледа и премигна, за да проясни насълзените си очи. Групата на Хищника стоеше в единия край на стаята. Явно бяха приключили работата си.

— Да тръгваме ли? — попита навъсено Хищника.

— Да — Петър мина покрай него, без да го погледне, — и затворете вратата на излизане, ако обичате.

Те излязоха. Когато остана сам, той набра спешния номер на частната правителствена болница и повика линейка. После седна на земята до Владимир, който лежеше неподвижно, със затворени очи и сложи ръка на челото му.