Невена Паскалева
Тайната на синия дим (17)

3.
Супермаркетът

След един час двамата вървяха покрай блока на Людмила. Тя бе пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете на дългото спортно яке; качулката й бе вдигната и скриваше улица „Антим Видински“ от погледа й. Чуваше се обаче дрезгавото ръмжене на двигателите и се усещаше тежкият мирис на бензин, смесен с въглищен пушек. Пред тях се разстилаше широкият, огрян от слънцето тротоар. Остри като ножове лъчи сечаха заледената повърхност на плочките, пробиваха дупки в прозрачните куполи на свещниците. Далеч напред, през две или три пресечки, откъм сградите вдясно, мигаше синя светлинка. Това бе неоновият надпис на супермаркета, от който Людмила обикновено пазаруваше.

— Не мога да разбера защо се помъкна с мен! — промърмори тя — Ей го къде е, на десет минути оттук е магазинът! Трябваше да ме изчакаш вкъщи!

— Страх ме е да стоя сам вкъщи, мамо! — каза Влади с тъничък глас. Беше я прегърнал през рамо с една ръка и гледаше напред към синята светлинка.

— Много смешно! — тя въздъхна недоволно. — Слушай, ама ти не се шегуваш, така ли? Наистина ли възнамеряваш вече навсякъде да се влачиш с мен?

— Абсолютно! Вече се чудя даже как ще те оставя за през нощта.

— Поведението ти е задушаващо. Ще си намалиш сериозно шансовете за брак с мен, отсега ти го казвам.

— Я млъкни! — отвърна той — Каква е тая псевдоеманципация?

— Каквато е твоята псевдомачовщина.

— Моля те, Люси, остави ме да се грижа за теб. Само като си помисля, че всеки момент могат да пуснат хайки из улиците и направо откачам.

— Не могат да го направят преди да одобрят закона. Боян каза, че това ще стане чак в понеделник.

— Вече нищо не знам — той понижи глас и я притисна по-силно към себе си. Смръщените й черти постепенно се отпуснаха в усмивка. Температурата на въздуха бе под нулата, но усещането за силната ръка, която я обгръщаше я пренасяше в едно миниатюрно лято; сякаш, подобно на Олаф от старото анимационно филмче „Замръзналото кралство“, те си имаха лично юлско слънце и цъфтящи рози над главите.

Погледът й, плъзгащ се разсеяно по стъклените куполи на свещниците, изведнъж замръзна. Людмила намали крачка, после спря.

— Ужас! — възкликна тихо — Виж!

Владимир проследи погледа й. Куполът на свещника на около пет метра пред тях беше отворен. До него стояха момиченце на около три години и млада жена — вероятно майката. Момиченцето държеше в ръката си тънка бяла свещ и се протягаше нагоре, за да достигне с нея пламъка на някоя от запалените восъчни пръчици, стърчащи от пясъчното дъно. Естествено, нямаше да успее — дъното на свещниците се издигаше на метър и шейсет от земята, а момиченцето не надвишаваше метър и двайсет и с протегнатата нагоре ръка. Личицето му се бе изкривило от напрежение, русата му коса, подаваща се изпод плетената шапчица, бе паднала над очите; розовите устни бяха нацупени и трепереха. „Всеки момент ще заплаче!“, помисли Людмила. „А тая тъпа крава защо седи там да го измъчва!“

Тя се задъха. Особено бълбукащо чувство се надигна у нея, сякаш в стомаха й потъваха торпеда, готови да се взривят. Това чувство я обземаше винаги, когато станеше свидетел на преднамерен или неволен тормоз над деца. Тези невинни същества… те приемаха като празни съдове всичко, което се изливаше в тях — било то лечебна вода или отровна помия. Можеха да съградят един прекрасен бъдещ свят, или да го разрушат. Зависеше само от хората, които ги отглеждат.

— Какво е това? — прошепна Влади — Какво става?

Момиченцето продължаваше да се мъчи безуспешно да достигне пламъка на някоя от свещите. Майката стоеше неподвижно, със скръстени ръце и каменно изражение. По бузите на детето се стекоха сълзи, слънцето се вля в тях и те светнаха като бисери.

— Тормози го за първата свещ. Откачалка!

— Каква е тая първа свещ?

— Ти пък, не знаеш ли? За запалването на първата си свещ децата получават парична премия от църквата. Колкото по-рано го направят, толкова по-голяма е премията. Родителите се мъчат да докопат парите и издевателстват над децата си. Ето я и тая, кой знае с какво наказание го е заплашила, ако не успее да я запали!

— Хм! — Влади присви очи.

— Ей сега ще я оправя тая психопатка! Само гледай! — Людмила се зачуди точно каква гадост да внуши на майката да извърши върху себе си. Реши, че ще я накара да се прибере вкъщи с детето и да търка пода на къщата до десет часа вечерта без почивка, когато…

(не, накарай я да се прибере, да включи ютията и да лепне ръката си върху нагорещената повърхност; да я държи там, докато и кожата, и мускулите, и жилите й не станат на кървава пяна)

… друга мисъл не мина през ума й, черна и остра като надвисналите над тротоара клони на дърветата. Тази мисъл я прониза, накара я да изтръпне и за първи път, откакто бе излязла с Влади, да почувства цялата смазваща тежест на зимата върху себе си.

„Кошмар! Полудявам ли, какво ми става?“

Тя се приготви да внуши на жената да отиде да чисти пода у дома си, както бе решила, но ръката на Влади легна върху нейната.

— Чакай! Остави на мен!

— Влади, не ме закачай. Побеснявам, когато видя…

— Хайде, не с лошото! — той се загледа в прозрачния купол. В следващия миг една от запалените свещи започна да се накланя надолу. Накланяше се бавно и грациозно, като тялото на балерина, докато накрая пламъкът й не достигна фитила на свещта на момиченцето. Двата фитила — горящият и черният — се целунаха. Момиченцето стоеше и гледаше ококорено нагоре. Близо минута, то стоя без да помръдне, после бавно свали надолу ръката си. Собствената му свещ гореше със силен, заслепяващ блясък.

— Мамо! — извика то възторжено. — Гледай! Стана! Запалих я!

— А! — жената го погледна сепнато, очевидно се бе отнесла. — Браво, Мая! Нали ти казах, че можеш, какво само мрънкаше!

Тя взе свещта на детето, постави я в купола и затвори капака. Поставените над свещника камери бяха вече документирали случилото се. По-късно, то щеше да бъде обработено в отдела за духовен контрол и паричното възнаграждение — преведено на родителите. Докато майката и детето пресичаха улицата, момиченцето я стискаше за ръката и не спираше да бърбори въодушевено.

— По-добре така, — каза Влади — сега сигурно ще го хвали и ще му даде награда. Ако я беше накарала да си напъха главата в тоалетната, което предполагам, че щеше да направиш, щеше да си го изкара на детето и то да пострада още повече.

— Олеле, прав си! — Людмила закри очи с ръка и наведе глава. — Боже, миличък, колко си добър! А пък аз… колко жестоко щях да постъпя!

— Да, да! — той я дръпна за кръста, за да продължат пътя си — Ще трябва да те уча на цивилизовано държане, дивачке, виждам.

— Недей, че ще ревна…

— Айде стига де! — той я стисна за рамото — Гледай сега какъв тип излиза от магазина! Ега ти булдозера!

Людмила вдигна очи. Бяха стигнали до супермаркета. Върху огромната синя неонова табела проблясваха белите букви „Санита“. От стъклените врати тъкмо се измъкваше огромен, ужасно дебел мъж. Беше облечен със сива брезентова канадка, издута отпред, отзад и отстрани, сякаш я бе подплатил с термовъзглавници. Закръглените му като на мастиф бузи се тресяха; масивните му крака сякаш едва удържаха туловището над тях.

— Леле! — Людмила изтри насълзените си очи с ръка — Този пък как досега не е минал сто програми за пречистване?

— Сигурно е минал, ама все тая — прошепна Влади.

През лакътя на мъжа висяха торби с поне трийсет килограма продукти; същевременно той бе вдигнал същата ръка към лицето си, държеше един отворен пакет шоколад и дъвчеше. Челото му бе оросено от пот; пуфтеше и залиташе. Изведнъж шоколадът се откъсна от ръката му и отлетя на тротоара, където се пльосна право до една кофа за боклук. Мъжът подскочи, опули се и замръзна на място. Людмила също подскочи и ръката й се стрелна към устата.

— Божичко!

— Е, какво? — Влади се подхилкваше. — Трябваше да се намеся, не мислиш ли?

Людмила се канеше да му отправи сериозен укор, но изведнъж й стана смешно. Притисна ръка към устните си.

— Малко шокова терапия — Влади я дръпна далеч от мъжа, в посока към стъклените врати. Стискаше я за ръката, а Людмила вървеше зад него, с опряна на устните длан. — На бас, че ще е по-ефективна от пречистващите програми.

— Недей! — прошепна тя — Недей, млъкни, защото ще превъртя!

Те се спогледаха, после избухнаха в смях. Дебелият мъж се обърна и ги изгледа смразено. Влади дръпна бързо Людмила и двамата се вмъкнаха в магазина, без да спират да се смеят. Застанаха вътре, под горещите струи на климатика, сред ярките светлини на луминесцентните лампи, които танцуваха по шарените стоки на рафтовете. Бяха се привели и се кикотеха, с ръце на стомасите си. На Людмила й се виеше свят, задъхваше се, от очите й течаха сълзи.

— Ти си луд… — гласът й пресекваше; усети, че започва да я боли коремът — напълно си ненормален…

— Е, не само ти можеш да си лоша! — той уталожи кикота си с едно дълбоко поемане на въздух — Трябваше да ти покажа и моята тъмна страна, за да се успокоиш!

— Слушай, Влади, струва ми се, че не трябва да… — тя също си пое дълбоко дъх и изтри очите си — да използваме тези… тези дарби, за да… за да се забавляваме… макар че не е истина какво шоу бихме могли да…_ (да, можем да спретнем голямо шоу, голямо, голямо кърваво шоу, можем да отмъстим на всички, на Коста, на Добрев, на лигавата Диляна, о, на всички, на всички.)_

… си направим — довърши тя бавно. Усмивката й бе секнала изведнъж. Отново й стана студено и усети как трепери, въпреки струята горещ въздух, изливаща се над главата й.

— Люси? — и неговата усмивка изчезна. Влади се вгледа в нея. — Какво има? Пребледня нещо.

— Не, не — промълви тя и обви тялото си с ръце. Тръсна рязко глава, — няма нищо, просто…

— Просто какво?

— Почувствах се странно. Сякаш не съм аз. Сякаш губя контрол над себе си. Влади, страх ме е…

— Миличка! — той въздъхна и я прегърна. — Знам, и на мен ми е много странно. Хайде, ела да купуваме каквото ще купуваме и да се прибираме вкъщи. Боян ще дойде след два часа, ще говорим с него и всичко ще се нареди. Всичко ще ни се изясни.

— О, дано. Дано всичко е наред.

Людмила напълни кошницата със зеленчуци — моркови, броколи, картофи, зеле, лук и целина. Натрупа вътре кутии с мляко, топено сирене, моцарела и пармезан. Взе зехтин, няколко вида нарязана шунка; меки бели хлебчета и франзели. Когато се запътиха към касата, кошницата бе така препълнена, че продуктите на няколко пъти се изсипваха на пода. Влади се спираше да ги събира и да ги тъпче обратно.

— Ти за някое военно поделение ли смяташ да готвиш, какво ти става? — попита той.

— Нервна съм. Избива ме на пазаруване.

— Мислех, че жените купуват обувки, като се изнервят.

— Каквото дойде купуваме. Важното е да трупаме — Людмила започна да вади продуктите и да ги нарежда на плъзгащата се черна лента пред касата. Влади й помагаше. — Да се надяваме, че Боян пак ще е гладен.

— Гладен ще е, сто процента — каза Влади. — Вчера би и моя рекорд по тъпчене. И се кефи, докато яде, което аз примерно не правя. В повечето случаи просто гледам да се наям, не разбирам много какво си слагам в устата. Докато той се кефи на всяка хапка. Такъв гастроном не бях виждал.

— Каза, че е бил с наднормено тегло, помниш ли?

— Да, и после отслабнал, като се разболял.

— Много е особена и неговата история. — Людмила сложи последната кутия с мляко и даде кошницата на Влади. Той я постави при купа други. Продавачката започна да маркира продуктите. Накрая Людмила разсеяно подаде китката с чипа си, за да плати. Влади хвана ръката й и я отдръпна.

— Остави на мен! — той прекара своята китка през терминала и данните му блеснаха на екрана на малкия компютър. Продавачката защрака по клавишите, прехвърляйки необходимата сума.

— Благодаря ви — издърпа касовата бележка и я сложи в една от пълните найлонови торби. Влади взе трите торби със здравата си ръка и побутна Людмила към изхода.

— Какво, сега и сметките ли започваш да ми плащаш? — попита тя, когато излязоха навън. Леденият въздух отново преряза дробовете й. Потрепери. Слънцето се бе скрило зад един облак и сива, прозрачна мъгла се стелеше над жилищните сгради. Хората около тях вървяха замислени, свили глави в яките на палтата си.

— Печеля повече пари от теб, така че не се бъркай! — той стисна дланта й с бинтованата си лява ръка.

— Ха! Ти пък откъде знаеш аз колко пари печеля? — тя придаде възмутени нотки на тона си, макар че усещаше как тяхното малко, лично лято пак се завръща и ги обгръща с топлото си наметало. Имаше чувството, че това лято няма вече никога да ги напусне, независимо какви бури вилнеят около тях.

— Колкото и да печелиш, аз съм един от най-добре платените илюстратори в София. Плюс това всеки месец продавам поне по три картини — и мои, и репродукции. Продавам ги скъпо. Не само у нас, в чужбина също. И на малкия пръст не можеш да ми стъпиш, затова си затваряй устата. Остави ме да си харча парите за нещо по-смислено от пиячка и трева.

— Леле! — Людмила повдигна вежди — Шансовете ти за брак с мен току-що се увеличиха неимоверно!

— Нали? — той й намигна, ухилен — Сега ако ти кажа, че обичам и бебета…

— Обичаш ли? — тя го изгледа с надежда.

— Разбира се, миличка. Ще ти направя толкова бебета, колкото поискаш. Четири, пет, само кажи. Ще чистя и къщата, ще мия чинии, ще изхвърлям боклука, ще ти нося закуска в леглото и ще ти отстъпвам дистанционното на телевизора. А, и ще ти предоставя целия шкаф за обувки, щото аз и без това имам само едни кубинки…

— Ами седалката на тоалетната?

— А, да, забравих. Ще си свалям седалката на тоалетната. И ще си измивам мивката, след като си измия зъбите. И няма да си хвърлям мръсните чорапи на пода, ще ги слагам в коша за пране. И ще оправям леглото сутрин. И няма да ям чесън, обещавам, само малко от онзи миризливия чипс с подправките, ако разрешиш. Ами… нещо друго?

— Няма да ми се бъркаш в прическите.

— В никакъв случай.

— И в дрехите.

— Никога. Ако щеш си нахлупи панталони на главата.

— И ще ми казваш, че съм супер хубава, даже след като родя три деца и ми увиснат циците и корема?

— Ъъъ… Хм… еее, тук малко ме заби… ама разбира се, миличка, ти все ще си хубава… то аз след три деца ще съм толкова изпушил, че вече нищо няма да виждам…

Тя се разсмя с все сила.

— Голям си идиот, ей!

— Идиот, ама влюбен! — той я притисна силно към себе си. Тя цялата изтръпна от прегръдката и от стряскащата искреност, която усети в репликата му. „Влюбен?? След два дни, прекарани с мен?“ Странното бе, че тя бе готова още в този момент да му отговори „И аз така!“, без изобщо да се съмнява в думите си.

Постоя известно време, сгушена в прегръдката му. После стисна силно ръката му.

— Хайде! — усмихна му се. — Ела да видиш каква уникална супа правя!