Невена Паскалева
Тайната на синия дим (40)

3.
Боян

Още преди да настъпи мракът, той усети студа.

Отначало помисли, че просто го е втресло — температурите бяха минусови, настинката беше въпрос на време — но после осъзна, че студът не е в тялото, а в главата му. Обхващаше черепа му като футуристична метална каска, готова да го отнесе в странни, дигитални светове.

Вдигна ръце, докосна тила си — мускулите му бяха вдървени, сякаш наистина понасяха тежестта на невидим, положен върху тях метал. Тръсна глава в напразен опит да се отърве от неприятното усещане.

Видя, че Кирил пред него стои с наведена глава и лице, побеляло като сняг. Долната му челюст бе още по-издадена от обикновено, като отворено чекмедже, натъпкано с подаващи се навън зъби. Носът му изглеждаше толкова увиснал, че почти докосваше горната му устна. Приличаше на цирков урод, когото показват за забавление на тълпите.

„Чак толкова грозен ли беше преди малко?“ зачуди се Боян.

Нещо не беше наред.

Той чу тихото жужене на муха, която обикаляше микрофона на Кирил. Студът се усили, металната каска около главата му го стегна така силно, че едва не изстена.

„Злото!“ помисли изведнъж. „Злото е тук!“

Той се гмурна бързо под мразовитата вълна от ужас, която го заля и изплува сред тихото, спокойно море, върху което се носеше цял ден. Отново бе в тялото на бял гларус. Отново чувстваше топлината на млечната вода, галеща перата му и безметежното удоволствие от носенето.

Някъде далеч виждаше изображението на залата, в която се намираше. Виждаше как я обгръща тъмнина и как лицето на Кирил става все по-демонично. Но той самият продължаваше да се носи по топлото море. Изведнъж цялата морска повърхност заблестя в смарагдово зелено. Милиони мънички същества, подобно на скъпоценни камъни, затрептяха под водата. Те се надигнаха, излетяха извън водата и започнаха да танцуват из въздуха, обливайки света в зелена светлина.

„Летящ планктон?“, запита се Боян-гларуса изумено. „Съществува ли такова нещо?“

Планктонът не само летеше, но и говореше. Милионите мънички същества запяха и до слуха на Боян-гларуса достигнаха думите, които песента им оформяше:

Не се бой… само на място стой… стой…

„Господи? Ти ли си?“ Боян-гларуса усети как клюнът му се разтваря и тялото му се стрелва напред, явно в инстинктивното желание да погълне малко от вълшебния планктон. Даже и като птица не губеше пословичния си апетит.

Знам, че се боиш… но искам на място да стоиш…

„Това ли трябва да правя? Да стоя на място? Нещо лошо се случва, мисля, че трябва да се махна веднага от трибуната.“

Ще се погрижа аз… не показвай страх…

„Защо говориш в рими?“

Защото са ми любими… любими… чуй ме… безопасността си довери ми… довери ми…

„Добре, ще стоя тук. Разбрах Те.“

Не помръдвай даже крак…

„Римата!“, напомни Боян, леко развеселен.

… докато ни владее мрак!

Боян премигна. Озова се в тъмнина. Очите му постепенно привикнаха, но въпреки това различаваше само силуети. Проследи с очи Кирил, който слизаше от трибуната и се насочваше към кордона от полицаи. Хората от публиката седяха напълно неподвижно. Кирил заговори един от полицаите. Ръцете на служителя на реда висяха покрай тялото като на зомби от стар филм на ужасите. Боян потисна желанието да скочи и моментално да хукне към изхода.

Полицаят извади оръжие. Тръгна към него.

Изстрелът отекна като гръмотевица, предвещаваща страховит воден апокалипсис.