Невена Паскалева
Тайната на синия дим (34)

2.
Съпругата

В девет и половина сутринта на двадесет и седми януари, Кирил Дерев стоеше до масата в кухнята и допиваше кафето си на крак. Мария миеше последната чиния в широката порцеланова мивка. Апартаментът, който споделяха, бе едностаен, като всички останали, но с по-голяма квадратура и луксозно обзавеждане. Разполагаха с дъбова кухня, двойна мивка, печка с индукционни котлони и най-новия модел хладилник „Либхер“, напълно безшумен, перфектно осветен и с отделна приставка за всеки вид храни и напитки. Кирил знаеше, че жена му е щастлива в тази кухня — обичаше да готви и прекарваше там часове. Преподавателската й работа в немската гимназия й отнемаше малко време — останалото го посвещаваше на безбройните си кулинарни специалитети. Често я бе питал дали не е останала при него заради луксозната кухня. Смееше се и го щипеше по бузата. „Не, глупчо. Останах при теб, защото ядеш творенията ми. Повечето са гадни, а ти послушно се тъпчеш и хвалиш всичко!“

Напоследък бе започнала да настоява да си направят дете. Кирил притвори очи, като си представи откъде се бе върнал току-що. В момента пуснатата му в Районния съд искова молба за развод се придвижваше към съдията изпълнител, който щеше да направи препис и да го изпрати на Мария. Тази вечер, най-късно утре сутринта. И когато тя прочетеше молбата, тази щастлива усмивка и блясъкът в зелените й очи щяха да угаснат. След време вероятно щеше да им се наслаждава друг мъж — но той, никога вече.

Никога.

Остави празната чаша на скъпата орехова маса. Посегна и изтупа прашинките от идеално изгладения си черен костюм. След десет минути щеше да тръгва за Ораторията. Речите му там изискваха строго облекло. Таръс му бе казал, че в бъдещата империя — която, според думите му, щяла да настъпи съвсем скоро — може да носи каквито си иска дрехи. „Като шут се разхождай по улиците, ако искаш. Никой копче няма да ти каже. Ти ще си господарят.“

Да. Господарят. Господарят, който ще разполага с вили, резиденции, с двайсет собствени апартамента в столицата, обитавани от метресите му. Господарят, който ще има хиляди жени, падащи в краката му само при една изречена негова дума. Жени, усмихващи се с блестящи очи също като Мария.

Но не и по своя воля.

Не и с чисто, непромито от него съзнание.

Откакто се бе сдобил със свръхсилата си, Кирил нито веднъж не я бе приложил върху Мария. Въпреки това тя не спираше да му раздава същите мили усмивки, които му раздаваха всички други жени, омагьосани от него през последната година.

Нейните обаче бяха истински. Като усмивките, отправяни някога от майка му, преди да я покоси ракът. Тя почина малко след като той навърши осемнайсет. Непрекъснато му се усмихваше, милата му майчица. Повтаряше му, че е хубав. Че има дълбоки, искрени очи и чаровна усмивка. И приятно, мъжествено излъчване. Не го лъжеше. Не го казваше само защото й беше дете. Виждаше искреността в очите й. Същата искреност, която светеше и в очите на Мария, откакто се ожениха. Съпругата му повтаряше дословно думите на майка му. Жените, които се хвърляха на врата му през последната година, бяха нереални, просто жертва на дявола у него. Привлечени от дявола у него. А майка му и Мария бяха истински, защото бяха привлечени от…

… от кое у него?

— Е! — провикна се съпругата му, докато изтриваше ръцете си в белоснежната кърпа до мивката — Готова съм! Даже не успях да си изпръскам роклята! — пристъпи към масата, завъртя се като малко момиченце. — Кажи пак, харесвам ли ти?

Носеше зелен вълнен сукман с жълто поло отдолу. Зеленото подчертаваше прекрасно очите й. Бе прибрала светлокестенявата си коса назад със зелена панделка.

— Много си красива! — гърлото на Кирил се свиваше.

— С новите кафяви ботушки ще върви чудесно! Малко им е висок токът, но няма да вървя много, нали? Само ще седя и ще те слушам!

— Виж, не съм сигурен дали трябва да идваш.

— Ее, зайче, това е най-важната ти реч от години насам! Как така няма да дойда! Ще защитаваш най-важния закон!

„Не упражнявам влияние за привличане върху нея, но вчерашната ми реч добре й е разбъркала главата!“ помисли кисело Кирил. Мария, тази ангелска душа, не показваше нито ужас, нито дори учудване от случилото се вчера на Събора. Това, че две деца бяха убити пред очите на цяла България, за нея се оказваше напълно в реда на нещата. Както и „най-важният закон от години насам!“

Той въздъхна. „Все едно. Вече няма връщане назад.“

— Добре. Хайде, обувай се и тръгваме.

Отидоха до Ораторията с личния му автомобил. От вчера вечерта Таръс не бе влизал в контакт с него и липсата му караше Кирил да се чувства като космонавт, изгубен да се рее из Космоса с несвършваща кислородна бутилка. Когато Таръс го нямаше, бе в пълна безтегловност, не можеше да вземе нито едно решение. Докарал се бе до такава ужасна зависимост от него, че очакваше намесата му дори в избора си на дрехи. „Дали сега не ме избягва, защото взимам Мария в Ораторията?“, зачуди се, докато паркираше Фолксваген Тигуана в тясното пространство до обществената сграда. „Беше ми казал изрично да не го правя. Но мога ли да й откажа, по дяволите!“

Той направи няколко сложни маневри, докато нагласи правилно колата в определената й клетка. Подземните широки паркинги вече бяха история. Скоро след земетресенията специалистите бяха установили, че големият брой автомобили е един от факторите, които предизвикват ускореното разместване на земните пластове и поради тази причина вече бяха забранени за обикновените жители. И нуждата от големи паркинги отпадна автоматично.

В началото привилегията да има собствена кола го бе ласкала, но дори и този факт не успя да задържи самочувствието му на ниво за дълго време. За своя четиридесетгодишен живот се бе убедил, че жените не искат коли, не искат апартаменти и не искат бижута. Те искат мъж, който да ги привлича сексуално. И ако не го намерят в брака, ще го търсят извън него. С планини от злато ако щеш да ги затрупаш, не те ли харесват физически, пак ще гледат настрани.

Кирил изключи стартовия бутон и погледна към Мария. Тя протегна ръка от съседното място и я сложи върху бедрото му. Мил, типичен за нея жест. Жест, изпълнен със стаена сексуална енергия. Мария никога не му отказваше интимен контакт. Напротив — сама го търсеше. И страстта, която всеки път усещаше у нея му говореше, че тя е намерила своя мъж. Не защото е министър и защото е богат. А защото го харесва.

Той се наведе и я целуна бързо по устните. Тя се готвеше да задълбочи целувката, но Кирил се отдръпна.

— Хайде — подкани я. — Трябва да гледаме пленарното заседание от Ораторията. Не е добре да закъсняваме.

Докато пътуваха с асансьора към третия етаж, Мария стискаше ръката му, а той усещаше капките пот, които се стичаха под яката на идеално колосаната му риза.

„Таръс! Кога ще се появиш, по дяволите!“