Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (8)

8.
Полковникът

— Съмнявам се, че можеш да си върнеш сянката — казва Полковникът, докато отпива от кафето.

Като повечето хора, свикнали години наред да дават заповеди, и той говори с изправен гръб и издадена брадичка. Голяма чест му прави, че дългата военна кариера не го е превърнала в сухар. По-скоро е внесла ред в живота му заедно с куп отличия. Изключително спокоен и внимателен, Полковникът за мен е идеалният съсед. Освен това е шахматист ветеран.

— Както те е предупредил и Стражът на Портата — продължава старият офицер, — едно от условията на Града е, че не можеш да притежаваш сянка. Другото е, че не можеш да си тръгнеш. Поне докато Градът е ограден със Стена.

— Не знаех, че трябва да се откажа завинаги от сянка — споделям аз. — Мислех, че е само временно. Никой не ме е предупредил.

— Не, в този Град никой не предупреждава за нищо — отвръща Полковникът. — Градът си има свои закони. Нехае какво знаеш и какво не знаеш. За съжаление…

— Какво ще стане със сянката ми?

— Нищо. Тя чака, после умира. Виждал ли си я, откакто си дошъл?

— Не съм. Опитах няколко пъти, но Стражът на Портата ме отпрати. Било от съображения за сигурност.

— Би могло да се очаква — клати глава Полковникът. — На Стража му е поверено да се грижи за сенките. Той носи цялата отговорност. Понякога е тежък човек, груб без причина, сляп за собствените си недостатъци. Единственият ти ход е да чакаш настроението му да се смени.

— В такъв случай ще чакам — отвръщам аз. — Но защо ще го е страх от мен?

Полковникът си допива кафето, после вади носна кърпа и си избърсва устата. Подобно на униформата му, квадратното парче бял плат е износено, но чисто и изгладено.

— Страхува се, че ти и сянката ти ще се слеете отново.

След тези думи той отново насочва вниманието си към шахматната дъска. Като фигури и ходове този шах е различен от шаха, който знам. Затова старият офицер винаги излиза победител.

— Маймуната взима първосвещеника, забелязваш ли?

— Давай — подканям.

Местя парапета, за да прикрия отстъплението на маймуната.

Полковникът кима, после се вторачва отново в дъската. Приливите на късмета почти са тласнали победата към нозете на стария офицер. Въпреки това той не се втурва към нея и обмисля внимателно ход след ход. За него играта се свежда не до победата над противника, а до предизвикателството към собствения му ум.

— Не е лесно да се откажеш от сянката си и просто да я оставиш да умре — казва той и вмества с ловка маневра топа между парапета и моя цар. Така царят ми става уязвим. След три хода Полковникът ще обяви шах и мат. — Не, не е лесно — набляга той. — Болката е еднаква за всички, въпреки че е едно да отделиш сянката от невръстно дете, което още не се е привързало към нея, и съвсем друго да го направиш със стар глупак. Карах шейсет и петата си година, когато умъртвиха сянката ми. На тази възраст вече бяхме живели с нея цял живот.

— Колко живеят сенките, след като бъдат отделени?

— Зависи от сянката — отговаря старият офицер. — Някои сенки са здрави, в добра форма, други — не. В този Град откъснатите сенки не живеят дълго. Климатът е суров, зимите — дълги. Малко сенки доживяват до пролетта.

Оглеждам шахматната дъска и се примирявам с разгрома си.

— Можеш да си спечелиш пет хода — обяснява Полковникът. — Струва си да се сражаваш докрай. За пет хода противникът ти може да сгреши. Докато не приключи и последната битка, никоя война не е спечелена или загубена.

— В такъв случай ми дай малко време — казвам аз.

Докато обмислям ходовете, Полковникът отива на прозореца и разтваря леко плътните завеси, за да надзърне навън.

— Тези няколко седмици ще бъдат най-тежките за теб. Същото е както със счупените кости. Докато не зараснат, не можеш да правиш нищо. Повярвай ми.

— Искаш да кажеш, че съм неспокоен, защото сянката ми още не е мъртва ли?

— Да — кима старият офицер. — И аз го помня това чувство. Притиснат си между всичко, което е било, и всичко, което трябва да бъде. Чувстваш се объркан. Помни ми думите: веднага щом костите зараснат, ще забравиш, че са били счупени.

— Искаш да кажеш, веднага щом духът ми изчезне ли?

Полковникът не отговаря.

— Извинявай, че ти задавам толкова много въпроси — казвам му. — Не знам нищо за този Град. Как е устроен, защо му е Стената, защо зверовете са изкарвани и прибирани всеки ден. Не разбирам нищо. Ти си единственият, когото мога да попитам.

— Дори аз не знам всички правила — отвръща нечуто старият офицер. — Има неща, които не могат и не би трябвало да се обясняват. Но нямаш причини за безпокойство. Градът е справедлив по свой си начин. Той ще сложи пред теб едно по едно нещата, от които имаш нужда, нещата, които имаш нужда да знаеш. Чуй ме сега: Градът е съвършен. И като казвам съвършен, имам предвид, че е цялостен. Има си всичко. Но ако не можеш да го разбереш, той вече няма нищо. Нищичко. Помни го добре. Това е всичко, което някой може да ти каже, останалото трябва да научиш сам. Отвори очи и уши, мисли. Ако имаш дух, използвай го, докато можеш.

Ако Работническият квартал, където живее Библиотекарката, е място на помръкнал блясък, то Чиновническият квартал, разпрострял се на югозапад, е място на цветове, избелели до помръкнала светлина. Тук пищната пролет се е разтворила в лято колкото да бъде разядена от зимните хали. По целия полегат склон, известен като Западния хълм, има редици двуетажни Официални резиденции. Сградите, първоначално сторени за по три семейства с общ вход, са боядисани в бяло. Кантовете, вратите и рамките на прозорците — всеки детайл е бял. Никоя от тези Официални резиденции не е с жив плет, те са само с тесни цветни лехи под мъничките веранди. Цветните лехи са поддържани старателно, с минзухари, теменужки и невени през пролетта, с космос през есента. До нацъфтелите цветя сградите изглеждат още по-унили.

Докато се разхождаш по Хълма, си представяш някогашното му великолепие: деца, които играят весело по улиците, клавирна музика из въздуха, миризми на топла вечеря. Спомени, съживени през едва забележимите врати на битието ми.

Чак след време склонът се е превърнал в Чиновнически квартал, където, както се подразбира и от името, са живели държавни чиновници, служители средна ръка, загнездили се в своята посредственост. И те са отишли някъде, но къде?

След чиновниците са се появили офицерите от запаса. Отказали са се от сянката си, смъкнали са я като броня на насекомо и сега всеки си гони своите цели на бруления от вятъра Западен хълм. Вече няма какво да отбраняват и като стари майордоми живеят по шестима в къща.

Стражът на Портата ме прати да съм си намерел стая в някоя от Официалните резиденции. Мои съседи се оказаха Полковникът, четирима офицери под него и един сержант, който готви и върши къщната работа. Полковникът изказва мнение за всичко, каквото е било задължението му и във войската. Тези офицери от кариерата са преживели доста подготовки за битка и маневри, революции и контрареволюции, откровени войни. Никога не са искали да имат семейство и затова сега са самотни старци.

Сутрин стават рано, закусват набързо и като по неизречена заповед се пръсват всеки по своя път, по възложените им задачи. Един стърже олющената боя по сградата, друг поправя мебели, трети слиза по Хълма с каруца, за да разнесе хранителните дажби. След като приключат с работата за сутринта, те отново се събират, за да прекарат остатъка от деня, като седят на слънце и си спомнят някогашните бойни походи.

Стаята, която ми дадоха, е на горния етаж и гледа на изток. Гледката, общо взето, е препречена от хълмовете отпред, макар че виждам Реката и Часовниковата кула. Мазилката по стените е на петна, по первазите се е натрупал дебел пласт прах. В стаята има старо легло, малка маса за хранене и два стола. На прозорците са окачени хванали мухъл пердета. Дъските по пода са прогнили и скърцат, когато стъпвам по тях.

Сутрин от съседната стая се появява Полковникът. Закусваме заедно, после се оттегляме в тъмна стая със спуснати завеси, за да играем шах. Няма как иначе да прекарвам часовете дневна светлина.

— Сигурно е потискащо. Младеж като теб да стои в такъв хубав ден затворен вътре — казва Полковникът.

— И аз съм на същото мнение.

— Трябва обаче да отбележа, че се радвам, задето вече имам с кого да играя шах. Останалите мъже не се интересуват от игри. Аз, предполагам, съм единственият с желание да играе шах на такава напреднала възраст.

— Кажи ми защо се отказа от сянката си?

Старият офицер започва да оглежда пръстите си, обстрелвани от слънцето на фона на завесите, после се отдалечава от прозореца и пак се настанява от другата страна на масата.

— И аз не знам. Много дълго съм отбранявал Града, сигурно не съм намерил сили да го напусна. Ако си бях тръгнал, щеше да се обезсмисли целият ми живот. Сега, разбира се, е все едно.

— Съжаляваш ли понякога, че си се отказал от сянката си?

— Не съжалявам за нищо — клати глава старият офицер. — Никога не правя неща, за които после да съжалявам.

Отстранявам с парапета си маймуната му и така отварям място за царя си.

— Добър ход — одобрява Полковникът. — Парапетът осуетява проникването и развързва ръцете на царя. Същевременно дава на топа ми по-голям обхват.

Докато старият офицер обмисля следващия си ход, аз кипвам вода за още кафе.