Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (35)

35.
Машинка за нокти, маслен сос, желязна ваза

Беше пет и двайсет и пет, когато спрях пред библиотеката. Още беше рано за срещата, затова слязох от колата и тръгнах да се разхождам по мъгливите улици. В едно кафене погледах по телевизията среща по голф, после отидох в увеселителен център и поиграх една видеоигра. Целта беше да унищожа танкове, нахлуващи през реката. В началото побеждавах, но по-нататък в играта вражеските танкове започнаха да се размножават като леминги и с такава численост направо ме размазаха и ми унищожиха базата. Ядреният взрив върху екрана се погрижи за останалото, после се появи надпис: КРАЙ НА ИГРАТА, ПУСНЕТЕ МОНЕТА.

Вкарах в процепа още една монета от сто йени. Под тържествени фанфарни звуци базата ми се появи отново, цяла и невредима. Сега пък трябваше да водя сражение надолу по склона на хълм. Трябваше да загубя. Ако не загубех, играта щеше да продължава вечно. Нямаше такава опасност. Не след дълго отново бях пометен, после гръмна същият ядрен взрив и пак се появи същото КРАЙ НА ИГРАТА, ПУСНЕТЕ МОНЕТА.

До увеселителния център имаше железария с голям избор на инструменти във витрината. Комплекти гаечни ключове и отвертки, мощни въздушни пистолети за лепило и пяна и бормашини, както и западногермански точни прибори в кутии. До тях имаше комплект с трийсетина ножове и други неща за дърворезба.

Влязох в магазина. След бумтежите и гърмежите в увеселителния център в железарията ми се стори тихо като във вътрешността на айсберг. До комплектите бръсначи открих машинки за нотки, наредени като ентомологични експонати. Избрах от многото машинки най-простата и я занесох на касата.

Застаряващият мъж с рядка коса зад щанда остави електрическия миксер, който разглобяваше, и ми обясни как да използвам машинката.

— И така, наблюдавайте внимателно. — Той ми показа простата процедура от три етапа и ми върна машинката. — Чудесна вещ — довери ми продавачът. — Произвежда ги „Хенкел“, ще ви служи до края на живота. Не ръждясва, с добро острие. С нея можете да режете и нокти на куче.

Платих за машинката две хиляди и осемстотин йени. Тя вървеше с калъфче от черна кожа.

Мъжът веднага се зае да разглобява отново миксера. Върху чисти бели табли беше подредил по размери винтовете. Те изглеждаха ужасно щастливи.

 

 

Върнах се в колата и докато чаках, си пуснах „Бранденбургски концерти“. Спомних си винтовете и тяхното щастие. Може би се радваха, че са се освободили от миксера, че са независими винтове и си живеят живота по разни бели подноси. Наистина ми стана хубаво, че съм ги видял такива щастливи.

Малко преди края на работното време в библиотеката започнаха да прииждат хора. Главно гимназисти, понесли найлонови сакове като моя, но имаше и по-възрастни хора. В шест часа иззвъня звънец. И за пръв път, откакто се помнех, се почувствах гладен като вълк. Откакто беше започнал циркът, почти не бях ял. Смъкнах седалката, загледах се в ниския таван на колата и през ума ми се понесоха какви ли не вкуснотии. Винтовете по белите подноси се превърнаха във винтове в бял сос заедно с няколко стръка кресон.

След петнайсет минути на входа се показа моята приятелка от Справочната. Беше облечена в тъмносиня кадифена рокля с бяла дантелена яка и двойна сребърна верижка.

— Колата твоя ли е? — попита тя.

— Не, под наем е. Ти какво си помисли?

— Добре де, предположих само. Въпреки че наистина не изглежда твой стил.

— Знам ли. Във фирмата имаха само това.

Тя огледа автомобила отвън и отвътре, отвори пепелника и провери в жабката. След това попита:

— Кой изпълнява тези „Бранденбургски“?

— Тревър Пинък.

— Почитател на Пинък ли си?

— Не точно — отвърнах. — Записът просто ми привлече погледа. Не е лош.

— Аз обичам да ги слушам в изпълнение на Рихтер, но знаеш ли, че ги свири и Пабло Казалс?

— Казалс ли?

— Не очакваш „Бранденбургските“ да звучат така. Много интересно.

— Ще ги потърся — казах. — Къде ще хапнем?

— В някой италиански ресторант?

— Страхотно.

— Знам един, не е много далеч и наистина е добър.

— Да вървим. Толкова съм гладен, че мога да изям и винтове.

— И аз съм гладна — каза жената, без да обръща внимание на винтовете. — Хмм, хубава риза.

— Благодаря.

 

 

Ресторантът беше на петнайсет минути път от библиотеката с колата — наложи се да се провираме между колоездачи и пешеходци по криви улици в един жилищен квартал. Някъде по средата на хълма, сред къщи с високи борове, хималайски кедри и огромни зидове се появи италиански ресторант. Бяла дървена къща като от уестърн, в която сега имаше trattoria. Табелата беше толкова малка, че ако човек не знаеше за заведението, като нищо щеше да го подмине.

Ресторантът беше мъничък — три маси и четири места на мокрия бюфет. Заведоха ни на масата най-отзад, при страничен прозорец, откъдето се виждаха сливи.

— Ще пийнем ли вино? — попита жената.

— Защо не избереш ти? — предложих аз.

Докато тя обсъждаше със сервитьора какви вина имат, аз гледах сливите. Стори ми се, че нещо не се връзва слива да расте в италиански ресторант. Всъщност защо не. Може би в Италия имаха сливи. Щом във Франция имаха видри.

След като избрахме aperitivo, отворихме листа с менюто. Избирахме дълго. Първо за antipasti се спряхме на insalata di gamberetti alle fragole, ostriche al vivo, mortadella di fegato, sepie al nero, melanzane alla parmogiana и wakasagi marinata. За primi жената си взе spaghetti al pesto genovese, а аз предпочетох tagliatelle alla casa.

— Дали да не си разделим и maccheroni al sugo di pesce? — предложи тя.

— Защо не — съгласих се аз.

— Каква риба предлагате днес? — извърна се жената към сервитьора.

— Днес имаме пресен branzino, това е suzuki — оповести той, — което задушаваме с cartoccia и поръсваме с бадеми.

— Ще си поръчам и това — каза тя.

— Аз също — присъединих се аз. — Искам още contorni, spinaci и risotto al funghi.

— За мен verdure cotte и risotto al pomodoro.

— Мисля, че нашето risotto ще ви се стори доста засищащо — предупреди, леко притеснен сервитьорът.

— Нищо, почти не съм ял от няколко дни, тя пък има разширен стомах — обясних аз.

— Направо черна дупка — потвърди жената.

— Чудесно — отвърна сервитьорът.

— За мен за десерт granita di uva, crema fretta, suffle al limone и еспресо — добави жената, преди той да се е отдалечил.

— Защо пък не — за мен същото — заявих аз.

След като сервитьорът най-накрая записа поръчката, жената ми се усмихна.

— Не се налагаше да поръчваш толкова много само за да не изоставаш от мен.

— Не, наистина умирам от глад — казах аз. — От цяла вечност не съм бил толкова гладен.

— Супер — рече жената. — Изобщо не се доверявам на хора без апетит. Все имаш чувството, че тайно ти имат зъб, нали?

— Не знам — отвърнах.

И наистина не знаех.

— Май обичаш много израза „не знам“ — отбеляза жената.

— Възможно е.

— А също „възможно е“.

Не знаех какво да кажа.

— Защо мислите ти са толкова несигурни?

„Не знам, но е възможно“, повтарях си за кой ли път наум, когато сервитьорът се появи отново и с вид на придворен масажист, дошъл да намести изметнатия прешлен на престолонаследника, отвори най-благоговейно виното и ни напълни чашите.

— В „Чужденецът“ главният герой все повтаря „Не съм го извършил аз.“ Поне така си спомням. Хмм… как се казваше?

— Мьорсо — отговорих аз.

— Точно така, Мьорсо — повтори жената. — Чела съм книгата в гимназията. Но знаеш ли, днешните гимназисти изобщо не четат такива неща. Наскоро правихме от библиотеката проучване. Кои писатели четеш?

— Тургенев.

— Тургенев не е чак толкова интересен. Той е отживелица.

— Възможно е — казах, — но на мен пак си ми харесва. А също Флобер и Томас Харди.

— Не четеш ли нещо ново?

— Понякога чета Съмърсет Моъм.

— Не са много хората, които смятат Съмърсет Моъм за нов — подметна жената и отпи от чашата. — Точно както напоследък не пускат често и Бени Гудман.

— Обичам Моъм. Чел съм три пъти „Острието на бръснача“. Романът може и да не е върхът, но е много увлекателен. По-добре да е увлекателен, отколкото обратното.

— Възможно е — засмя се тя. — Тази оранжева риза ти отива.

— Много ти благодаря — отвърнах аз. — Красива си.

— И аз ти благодаря — каза жената. — През обедната почивка отскочих до нас и се преоблякох. Не живея много далеч от работата, удобно е.

Донесоха ни доста от предястията и следващите няколко минути се хранихме в мълчание. На вкус бяха леки, ненатрапчиви, изискани. Скаридите бяха невероятно пресни, стридите бяха целунати от морето.

— Е, приключи ли с оная работа с еднорозите? — попита жената, докато лапаше рулце от стрида.

— Общо взето, да — отвърнах и избърсах соса от сепия по устните си.

— И къде са били тези еднорози?

— Ето тук, вътре — почуках се аз по слепоочието. — Всички еднорози са били в главата ми.

— Образно казано ли?

— Не, не образно. Приличам ли на човек, който говори образно? Наистина живееха в съзнанието ми. Един човек ги откри и ми ги показа.

— Е, радвам се, че са се намерили. Звучи много интересно. Разкажи ми още.

— Не е чак толкова интересно — възразих, докато й подавах патладжана.

Тя пък ми подаде корюшката.

— Въпреки това ми се иска да науча повече. Наистина.

— Добре тогава, нещата стоят така. Дълбоко в съзнанието ти има ядро, което ти не усещаш. В моя случай ядрото е един град. Град с река, която го прекосява, и с висока стена, която го огражда. Никой от хората в града не може да го напусне. Само еднорозите могат да влизат и да излизат. Еднорозите поглъщат като попивателна егото на жителите и го изнасят зад стената. Така хората в града нямат его, нямат „Аз“. Аз живея в града — поне според разказа. Не знам нищо повече от това, понеже всъщност не съм го виждал с очите си.

— Е, със сигурност е оригинално, това ще ти кажа.

Река ли? Старецът не бе споменал нищо за никаква река.

— Но това не е сътворено от мен, поне аз не знам да е сътворено — уточних.

— Но пак е твое, нали? Не го е измислил друг.

— Е, предполагам.

— Корюшката е вкусна, нали?

— Вкусна е.

— Не ти ли се струва, че всичко това прилича малко на руския разказ за еднорозите, който ти прочетох? — попита жената, докато режеше патладжана. — Предполага се, че украинските еднорози са живели напълно откъснато.

— Да, в това отношение има прилика.

— Дали няма някаква връзка…

— Чакай малко — прекъснах я аз. — Нося ти подарък.

Подадох й калъфчето от черна кожа.

— Какво е това? — попита жената и завъртя странния метален предмет, който беше извадила от калъфа.

— Ще ти покажа. Наблюдавай внимателно.

Тя се загледа.

— Машинка за нокти?

— Ами да! Сгъва се в обратна последователност. Ето така.

— Много интересно — рече тя. — Но я ми кажи, често ли подаряваш на жени машинки за нокти?

— Не, ти си първата. Преди малко, докато чаках, влязох в една железария и ми се прииска да купя нещо. Комплектите за дърворезба бяха много големи.

— Благодаря ти. Ще си я държа в чантата и всеки път, когато я използвам, ще си мисля за теб.

 

 

Предястията бяха излапани и ни донесоха основните ястия. Гладът ми почти не бе притъпен. И след шестте чинии с предястия той си беше все така свиреп. За сравнително кратко време натъпках в устата си значителни количества tagliatelle, после изгълтах половината макарони. След като вкарах под колана си всичко това, можех да се закълна, че в тъмнината вече проблясваха слаби светлинки.

След спагетите отпивахме от виното и чакахме да ни донесат костура.

— Между другото — подхвана жената — за апартамента ти — с някаква специална машина ли беше опустошен? Или се беше потрудила цяла бригада?

— Бихме могли да го наречем и машина, но се потруди само един човек — отвърнах аз.

— Явно е бил много решителен.

— Направо няма да повярваш.

— Някой твой приятел ли?

— Напълно непознат.

— И свързано ли е с историята с еднорозите? — попита жената.

— Да, свързано е. Но още в самото начало никой не си направи труда да ме попита за мнението ми.

— А свързано ли е с това, че утре заминаваш?

— Хмм… да.

— Явно си се забъркал в ужасна каша.

— Толкова е сложно, че и аз не знам какво е. Е, в моя случай най-простото обяснение е, че съм затънал до гуша в информационна война.

Внезапно се появи сервитьорът, който носеше рибата с ориз.

— Нищо не разбирам — заяви жената, като белеше с края на ножа suzuzki. — Библиотеката ни е пълна с книги, всички просто идват и четат. Всеки има безплатен достъп до информацията и никой не се бие за нея.

— И на мен ми се иска да работя в библиотека — казах аз.

 

 

— Рибата беше страхотна — измърка жената, след като изядохме ястията. — Особено сосът.

— Истинско изкуство е да приготвиш вкусен маслен сос — обясних аз. — Прави се бавно. Разбъркваш в разтопено масло ситно нарязан млад кромид лук, после го задушаваш на съвсем слаб огън. Няма по-бърз начин.

— А, да, ти обичаше да готвиш, нали?

— Е, обичах навремето. Иска се наистина да си запален. Френски продукти, тънък вкус, умението да поднасяш храната. Това изкуство не е ново. Добрата кухня почти не се е развила от деветнайсети век насам.

— Лимоненото суфле е много вкусно — продължи жената, след като ни донесоха десерта. — Имаш ли още място?

Гроздовият сладолед беше пухкав, суфлето — тръпчиво, еспресото — гъсто и дъхаво. След като приключихме, при нас да ни поздрави дойде главният готвач.

— Великолепна вечеря — казахме му ние.

— Истинска радост е да готвиш за гости, които обичат да се хранят — отвърна готвачът. — Дори семейството ми в Италия не изяжда толкова.

— О, благодаря ви.

Изтълкувахме го като комплимент.

Главният готвач се върна в кухнята, а ние поръчахме по още едно еспресо.

— Ти си първият ми познат, който може да се мери с мен по апетит — каза жената.

— Мога да хапна още — отговорих.

— У нас имам замразена пица и бутилка „Чивъс“.

— Да вървим тогава.

 

 

Тя наистина живееше недалеч от библиотеката. Малка къща като от конвейер, но затова пък си имаше истински вход и двор, нищо, че в него можеше да легне само един човек. Там със сигурност не проникваше слънце, но над единия ъгъл беше надвиснала азалия. Имаше дори втори етаж.

— Наистина е много голяма за сам човек — обясни жената. — Купихме с мъжа ми къщата, защото смятахме да имаме деца. Изплатих заема със застраховката.

Жената извади от фризера пицата и я пъхна във фурната, после донесе от масата във всекидневната „Чивъс Рийгъл“. Докато отваряше за себе си бутилка вино, избрах няколко касети — Джаки Маклийн, Майлс Дейвис и Уинтън Кели — и включих касетофона. Докато чакахме пицата да стане готова, се разположихме с питие в ръка под звуците на „Грув на чантите“, а след това — на „Покрита каляска с ресни отстрани“.

— Харесваш ли стар джаз? — попита жената.

— В гимназията слушах през цялото време по кафенетата джаз.

— А сега?

— По малко от всичко. Слушам каквото ми свирят.

— Не слушаш ли неща, които сам си избрал?

— Не ми трябва.

— Мъжът ми беше голям любител на джаза. Сигурно си имал същия вкус. Убиха го с желязна ваза в един автобус.

— Какво са го направили?

— Някакъв пънкар си пръскал в автобуса лак за коса и когато мъжът ми му направил забележка, онзи го фраснал по главата с желязна ваза.

Чудех се какво да кажа.

— Защо хлапакът е носел точно желязна ваза?

— Знае ли човек — отговори жената. — Тъжен начин да умреш.

 

 

Часовникът на фурната иззвъня: пицата беше готова. Седнали един до друг на канапето, изядохме всеки по половинка.

— Искаш ли да видиш череп на еднорог? — попитах аз.

— Истински ли? — учуди се жената. — Наистина ли имаш?

— Копие. Не е истински.

Отидох до колата. Беше спокойна ранна октомврийска вечер. През покривалото на облаците тук-там се виждаше небе и почти пълна месечина на него. Утре времето щеше да се оправи.

Върнах се със сака „Найки“ и извадих увития в хавлиена кърпа череп. Жената остави чашата с виното и огледа отблизо черепа.

— Направен е изключително добре, това мога да кажа.

— Изработен е от специалист по черепи — обясних, като отпих от уискито.

— Почти като истински е.

Спрях касетофона, взех от сака машата и почуках по черепа. Той издаде същия сух сто-он.

— Какво е това?

— Всеки череп си има неповторим резонанс. И специалист по черепите може да разчете по тези звуци какво ли не.

— Невероятно! — възкликна тя. После се опита също да чукне с машата по черепа. — Не мога да повярвам, че е копие.

Остави черепа на масата и пак вдигна чашата. Сгушихме се един до друг, вдигнахме чашите и се взряхме в черепа.

 

 

— Пусни още музика — усмихна се многозначително жената.

Избрах още две касети и се върнах на канапето.

— Тук добре ли е? Или да се качим горе?

— Тук е идеално — отвърнах аз.

Пат Бун запя тихо „Ще си бъда у дома“. Времето сякаш течеше в погрешна посока, аз нямах нищо против. Времето можеше да си върви накъдето поиска.

Жената дръпна дантелените пердета на прозореца към двора и угаси лампите. Съблякохме се на лунна светлина. Тя махна дантелената яка, свали часовника си, смъкна кадифената рокля. Аз разкопчах часовника си и го метнах върху облегалката на канапето. После махнах сакото, разхлабих вратовръзката и изпих на един дъх каквото беше останало от уискито.

Жената смъкна чорапогащника си точно когато Рей Чарлс подкара „Джорджия в ума ми“ така, сякаш пееше блус. Аз затворих очи, вдигнах двата си крака на масата и завъртях минутите в главата си така, сякаш въртях лед в напитка. Всичко, всичко ми се струваше като от приказка. Дрехите по пода, музиката, разговорът. Всичко се върти и върти и всеки знае къде спира то. Като надбягване на въртележка. Никой не дръпва напред, никой не е изпреварен. Винаги стигаш на същото място.

— Изглежда толкова отдавна — казах аз със затворени очи.

— Разбира се, смешник такъв — отвърна загадъчно жената, после взе чашата от ръката ми и разкопча копчетата на ризата ми.

Бавно, целенасочено, сякаш ронеше боб.

— Откъде знаеш?

— Просто знам — отвърна тя.

Долепи устни до голите ми гърди. Дългата й коса се плъзна по стомаха ми.

Затворил очи, оставих тялото си във властта на усещанията. Помислих си за suzuki, помислих си за машинката за нокти, помислих си за охлюва пред химическото чистене. Отворих очи и притеглих жената към себе си, после се пресегнах да разкопчая сутиена й отзад. Нямаше закопчалка.

— Отпред — подкани тя.

Нещата все пак търпят развитие.

 

 

Любихме се три пъти. Взехме си душ, после се гушнахме под одеялото на канапето, докато Бинг Кросби продължаваше да пее тихо. Еуфория. Ерекцията ми беше съвършена като пирамидите в Гиза. Косата на жената ухаеше свежо и прекрасно. Възглавниците на канапето бяха удобни и твърди. Биваше си го, беше точно от времето, когато канапетата бяха канапета.

Запях заедно с Бинг:

О, Дани, момчето ми, тръбите, тръбите зоват

от дол на дол, по планинския склон,

отиде си лятото и розите са прецъфтели…

Ти, ти трябва на път да поемеш, а аз — да остана.

Но ти си ела, щом лятото дойде по полята,

щом долината притихне, побеляла от сняг.

Аз тук ще бъда и в пек, и в мрак,

О, Дани, момчето ми, о, Дани, момчето ми, ще ми липсваш ужасно!

— Това любимо парче ли ти е? — попита жената.

— Да, харесва ми доста — отвърнах аз. — В училище с тази мелодия съм спечелил десетина молива на състезания по хармоника.

Тя се засмя.

— Смешно си е.

— Ами смей се тогава.

Тя пусна „Дани, момчето ми“ още веднъж, за да го изпея отново.

Но паднеш ли, както всички цветя умират,

умреш ли, както всеки умира,

ще дойда и мястото ще намеря,

ще падна на колене и сбогом ще ти кажа.

Но ти все пак си ела, когато лятото…

Но втория път се натъжих ужасно.

— Пиши ми откъдето отиваш — помоли жената и ме докосна.

— На всяка цена — обещах. — Ако оттам изобщо могат да се пращат писма.

Тя наля и в двете чаши вино.

— Колко е часът? — попитах.

— Нощен час е — отвърна жената.