Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (32)

32.
Сянка в предсмъртни мъки

Отварям вратата на Къщата при Портата и заварвам Стража да цепи при задния вход дърва за огрев.

— Задава се голям сняг. Усещам го по въздуха — казва Стражът, както държи брадвата. — Само днес сутринта четири мъртви звяра. До утре ще умрат много повече. Тази зима студът е много лют.

Свалям ръкавиците и си топля пръстите на печката. Стражът на Портата събира подпалките на връзка и ги мята върху купчината под навеса за дърва, после затваря след себе си вратата и подпира брадвата на стената. Накрая идва и също си грее пръстите.

— Оттук нататък май ще горя сам зверовете. С помощник ми беше по-лесно, ала рано или късно всичко свършва. Но това всъщност е моя работа.

— Толкова зле ли е сянката ми?

— Не е добре горката — отговаря Стражът на Портата и клати глава. — Никак не е добре. Грижа се за нея, правя всичко по силите си, но човек може толкова.

— Може ли да я видя?

— Разбира се, отпускам ти половин час. После трябва да отида да горя мъртви зверове.

Стражът на Портата сваля от куката връзката ключове и отключва желязната портичка в Земята на сенките. Тръгва бързо пред мен през ограденото място и ме вкарва в бараката. Вътре е студено като в хладилник.

— Не съм виновен аз — обяснява Стражът на Портата. — Не аз съм решил да хвърля сянката ти тук. На мен не ми е никак забавно. Имаме си правила и сенките трябва да се държат тук. Просто спазвам установения ред. Твоята сянка пак е по-добре от някои други. В тежки времена тук се сместват по две-три сенки.

И да недоволствам, вече е все едно. Кимам и не казвам нищо. Сега вече съжалявам, че съм оставил сянката си на такова място.

— Сянката ти е долу — казва Стражът. — Там е малко по-топло, стига да издържиш на миризмата.

Стражът на Портата отива в ъгъла и вдига влажен дървен капак, зад който изниква не стълбище, а стълба. Стражът слиза първите няколко стъпала, после ми дава знак да го последвам. Изтръсквам снега по шинела си и тръгвам подир него.

Долу ме блъсва спарената миризма на изпражнения и пикоч. Няма прозорец — как да се проветри? Там има изба с размерите на тесен килер. Една трета от пода е заета от легло. На паянтовата стара маса трепка свещ, само тя свети и топли. Подът е пръстен, влагата в помещението е вледеняваща. Сянката ми лежи на леглото, без да се помръдва с одеяло, дръпнато до ушите. Гледа ме с безжизнени очи. Както каза и старият Полковник, по всяка вероятност не й остава много.

— Имам нужда от чист въздух — казва Стражът на Портата, понеже не издържа на вонята. — Вие двамата си поговорете колкото искате. Тази сянка вече няма сили да се вкопчи в теб.

Стражът на Портата си тръгва. Сянката ми се колебае за миг, оглежда предпазливо стаята, после ме вика при себе си до леглото.

— Качи се горе и провери дали Стражът на Портата не подслушва — шепне ми сянката.

Качвам се крадешком по стълбата, надигам леко капака, виждам, че наоколо няма никого.

— Отишъл си е — казвам.

— Имаме да обсъдим някои неща — заявява сянката ми. — Не съм чак толкова слаба, колкото изглежда. Само се преструвам, за да заблудя Стража на Портата. Вярно, слаба съм, но само се преструвам, когато повръщам и не ставам от леглото. И досега мога да ставам и да ходя.

— За да избягаш ли?

— А за какво друго? Ако не подготвях бягство, защо да си давам целия този труд? Спечелих три дни. Но едва ли ще издържа повече. После вече няма да съм в състояние да се изправя. Въздухът в тази смрадлива изба ме убива. И студът — пронизва ме до кости. Какво е времето навън?

— Студено е, вали силен сняг — отговарям аз, както съм бръкнал в джобовете на шинела. — Нощем е още по-страшно. Нечовешки студ.

— Колкото повече трупа снегът, толкова повече зверове умират — казва Сянката. — Колкото повече мъртви зверове, толкова повече работа за Стража на Портата. Ще се измъкнем, докато е зает и гори труповете в Ябълковата градина. Ти ще му откраднеш ключовете, ще отключиш оградата и ние двамата с теб ще избягаме.

— През Портата ли?

— Не, през Портата не става. Той ще ни настигне за нищо време. Не става и през Стената. През Стената може да прехвръкне само пиле.

— Как тогава ще избягаме?

— Остави на мен. Измислила съм го благодарение на информацията, която събрах. Толкова се взирах в картата ти, че направо щях да я продупча, освен това научих разни неща и от самия Страж на Портата. Това добиче реши, че вече не мога да му създавам неприятности, и се отпусна да говори за Града. Стражът на Портата е прав, че вече нямам сили да се вкопча в теб. Поне засега. Но веднъж да се измъкнем оттук и да се възстановя, пак ще можем да бъдем заедно. Няма да се налага да умирам тук, ти ще си върнеш паметта и ще станеш както преди.

Аз гледам втренчено пламъка на свещта и не отвръщам нищо.

— Какво има? Казвай.

— Какъв бях преди?

— Я стига! Само не ми казвай, че имаш съмнения — присмива ми се сянката.

— Да, имам — потвърждавам аз. — Като начало дори не помня какъв съм бил преди. Откъде да съм сигурен, че си струва да ставам пак такъв? И да се връщам в онзи свят?

Сянката понечва да каже нещо, но аз вдигам ръка, за да я прекъсна.

— Чакай малко. Остави ме да се доизкажа. Не само че май съм започнал да забравям какво е било преди. Но и започвам и да се привързвам към Града. Приятно ми е да гледам зверовете. Привързах се към Полковника и момичето в Библиотеката. Тук никой не наранява никого, никой не се кара с никого. Не се случва нищо, но животът пак си е пълноценен. Всички са равни. Никой не злослови за другите, никой не краде. Трудят се, но си обичат работата. Това е работа заради самата работа, а не принудителен труд. Никой не завижда на никого. Никой не се оплаква, не се тревожи.

— Забрави, че няма пари, няма собственост, няма чинове. И вътрешни терзания — казва сянката. — И по-важното, никой тук не остарява, не умира, не се страхува от смъртта.

— Я ми кажи тогава защо да напускам Града?

— Всичко, което казваш, е разумно — признава тя и протяга изпод одеялото сенчеста ръка, за да докосне спечените си устни, — на пръв поглед. Светът, който описваш, прилича на истинска утопия. Не те виня. Имаш пълното право да си захласнат по него и ако наистина е така, ще приема избора ти и ще умра. И все пак пропускаш някои неща, някои много важни неща. — Сянката се закашля, а аз я изчаквам да продължи. — Току-що описа колко съвършен е Градът. Хората тук — с изключение на Стража на Портата — със сигурност не нараняват никого. Никой не наранява никого, никой не се терзае от желания. Всички са доволни и в мир със себе си. Защо? Защото нямат дух.

— Това вече го разбрах — заявявам аз.

— Жителите на Града са загубили представа за времето, защото са се отказали от духа си — съзнанието им се е превърнало в чиста вечна дъска. Както казах, никой не остарява и не умира. Единственото, което се иска от теб, е да се отървеш от сянката си, която те свързва с истинската ти същност, и да видиш как тя умира. Щом сянката ти умре, вече не те спира нищо. Остава само да махнеш пяната на съзнанието си, която се надига ден след ден.

— Как така да я махна?

— По-късно ще се върна на това. Първо за духа. Твърдиш, че в Града няма свади, омраза и желания. Красива мечта и аз наистина ти желая щастие. Но това, че няма свади, омраза и желания, означава, че го няма и обратното. Няма радост, взаимност, любов. Само където има разочарование, потиснатост и скръб, се ражда и щастие — без отчаянието на загубата няма надежда. Да не пропускаме, разбира се, и любовта. Сигурно заради нея държиш толкова на тази твоя млада Библиотекарка. Любовта е състояние на духа, а момичето няма дух. Хората без дух са призраци. Какъв е смисълът да обичаш такъв човек? Вечен живот ли търсиш? Призрак ли искаш да станеш? Ако ме оставиш да умра, ще станеш жител на Града. Ще бъдеш хванат тук като в капан завинаги.

Избата е обгърната от задушаваща тишина. Сянката се закашля отново.

— Не мога да оставя момичето тук — престрашавам се да кажа. Каквото ще да е, аз го обичам и го желая. Не мога да излъжа собствения си дух. Ако избягам, ще съжалявам, докато съм жив.

— Страхотно — казва сянката ми и след като сяда в леглото, се обляга на стената. — Ти си ми стар, много стар приятел. Знам колко вироглав си понякога. Не можеше да не измислиш нещо в последния момент, нали? Какво искаш? Невъзможно е да избягаме тримата с момичето. Хората без сенки не могат да живеят вън оттук.

— Знам и това — уверявам я аз. — Защо не избягаш сама? Аз ще ти помогна.

— Пак не разбираш — отвръща сянката и отпуска уморено глава. — Ако избягам и те оставя, животът ти тук ще бъде кошмар. Ако не друго, Стражът на Портата ми каза поне това. Сенките, всички сенки, умират тук. Всички прокудени сенки се връщат, за да умрат тук. Сенки, които не умират тук, могат да оставят след себе си само непълна смърт. Цяла вечност ще живееш в прегръдката на остатъците от духа си. В Гората. Които са с немъртви сенки, са прогонвани от Града да се скитат вечно из Гората, обсебени от мислите си. Познаваш ли Гората?

Сянката знае, че я познавам.

— Освен това няма да можеш да заведеш и момичето в Гората — продължава сянката ми. — Защото то е съвършено, без дух, без душевни терзания. Съвършен получовек в Града, а не в Гората. Ще бъдеш сам, от мен да го знаеш.

— Но къде тогава отива духът на хората?

— Ти си Тълкувател на мечти, нали? — отвръща сянката ми. — Недоумявам как не си го разбрал досега!

— Съжалявам. Не съм…

— Добре, ще ти кажа. Зверовете изнасят зад Стената духа на хората. Точно това имах предвид под „да махнеш пяната“. Зверовете обикалят и поглъщат следите от духа, сетне ги пренасят в света отвън. Дойде ли зимата, умират с остатъците от духа в себе си. Убива ги не студът или липсата на храна, убива ги бремето на духа, с което Градът ги товари насила. През пролетта се раждат нови зверове — точно толкова, колкото са и умрели — и това се повтаря отново и отново. Ето каква е цената на твоето съвършенство. Съвършенство за сметка на немощните и беззащитните.

Не знам какво да кажа. Свеждам поглед към обувките си.

— След като зверовете умрат, Стражът на Портата им отсича главите — продължава неумолимо сянката ми. — Духът вече се е врязал незаличимо в черепите им. Тези черепи се почистват и се заравят за една година в земята, за да изгубят силата си, после се отнасят на рафтовете в Библиотеката, където стоят, докато Тълкувателят на мечти изтръгне последните искри на духа. Ето какво са „старите мечти“. Възлагат тълкуването на мечти на хора, които току-що са дошли в Града, на онези със сенки, които още не са умрели. Тълкувателят на мечти разчита всяка искра на духа и я пуска във въздуха — да се размие и разпадне. Ти си гръмоотвод, задачата ти е да заземяваш. Разбра ли?

— Мисля, че да.

— Щом сянката на Тълкувателя на мечти умре, той спира да е Тълкувател на мечти и става обикновен жител на Града. Ето как Градът успява да поддържа своето съвършенство. Всички несъвършенства се налагат насила на несъвършените, та „съвършените“ да живеят доволни, в забрава. Така ли трябва да бъде? Хрумвало ли ти е някога да погледнеш на нещата през очите на зверовете, на сенките и на Жителите на Гората?

Толкова дълго съм се вторачвал в пламъка на свещта, че ме заболява глава. Махам тъмните очила и разтърквам насълзените си очи.

— Ще бъда тук утре в три — заричам се. — Всичко е както казваш ти. Това място тук не е за мен.