Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (14)

14.
Гората

Когато става време, си отива и есента. Будя се една сутрин, поглеждам небето и вече знам, че зимата е наблизо. Няма ги високите весели есенни облаци, вместо тях над Западния хребет са надвиснали тежки намръщени валма, наподобяващи вестоносец, донесъл лоша новина. Есента беше посрещната като жизнерадостна, мила гостенка, престоят й беше твърде кратък, заминаването й — твърде рязко.

Есента отминава и оставя временна пустота, празна безсезонна дупка в годината. Зверовете започват да губят блясъка на козината си, златистия оттенък и малко по малко побеляват. Това предвещава скорошното настъпване на зимата. Всички живи твари в Града свеждат глави, стягат се за вледеняващия сезон. Знаците на зимата обгръщат като невидима кожа Града. Под зловещата тежест всичко — звукът на вятъра, полюшваното на тревата, потракването на токовете по калдъръма в късна доба — става някак далечно. Не ми носи утеха дори водата в Реката, толкова приятна навремето, когато се е плискала по пясъчния нанос. Всичко се затваря в себе си, за да пести сили, застива инстинктивно в своето съвършенство. Зимата е особен сезон, няма друг като него. Отсечените викове на птиците стават тънки и пискливи, понякога в пустотата се чува само плясъкът на крилете им.

— Тази зима предвещава да бъде особено люта — отбелязва Полковникът. — Личи си по облаците. Ето, виж сам колко са тъмни. — Старият офицер ме води на прозореца и сочи към плътните облаци, яхнали хълмовете. — Всяка година по това време над Западния хребет спира първият талаз зимни облаци. Те са вестоносци на предстоящата свирепа атака. Леките плоски облаци вещаят меко време. Колкото по-плътни са облаците, толкова по-голям студ ще скове. Най-страшни са облаците, които разперват криле като грабливи птици. Появят ли се те, задава се тежка зима. Ето онзи облак например.

Присвил очи, оглеждам небето над Северния хребет. Колкото и да е далече, различавам облака, който ми е описал старият офицер. Грамаден като планина, той се е разпрострял от край до край над хребета като кръвожадна приказна птица, готова да се спусне от високото.

— Веднъж на петдесет-шейсет години настъпва убийствена зима — казва Полковникът. — Май си нямаш връхна дреха, нали?

— Не, нямам — отвръщам аз.

Имам само лекото памучно яке, което са ми дали след пристигането ми в Града.

Старият офицер отваря гардероба си и изважда тъмносин шинел. Подава ми го. Шинелът е тежък като камък, вълненият плат е груб на допир.

— Възголям е, но ще ти свърши работа. Изписах го преди известно време за теб. Става ли ти?

Обличам шинела. Прекалено широк е в раменете, кройката не е от най-удобните, но иначе ми е по мярка. Както каза старият офицер, ще ми свърши работа.

— Още ли съставяш картата? — пита Полковникът.

— Да — потвърждавам. — Има райони, които не познавам, но съм решил да я завърша.

— Няма да те убеждавам да се откажеш. Това си е твоя грижа, на никого не му е работа да се бърка. Не, няма да кажа, че не е хубаво да я съставяш, но щом е дошла зимата, трябва да прекратиш ходенето в Гората. Неразумно е да се отдалечаваш от населените места, особено през зимата. Знаеш, Градът не е голям, но пак можеш да се изгубиш. По-добре остави картите за пролетта.

— Ясно — отвръщам. — Кога настъпва зимата?

— Настъпва със снега. Първите снежинки са знак, че зимата вече е тук. Щом снегът по пясъчните наноси из Реката се стопи, зимата си отива.

Докато пием сутрешното кафе, гледаме облаците над Северния хребет.

— И още нещо важно — подхваща пак Полковникът. — Стой надалеч от Стената и от Гората. Зиме те придобиват страховита сила.

— Защо Гората? Какво има там?

— Нищо — отвръща след кратък размисъл старият военен. — Нищо. Поне нищо, от което да имаме нужда. За нас Гората е ненужна територия.

— В нея живее ли някой?

Старият офицер вдига колелото на печката и изважда пепелта. После нарежда няколко подпалки и въглища.

— От довечера май ще се наложи да започнем да палим печките — казва той. — Дървата за огрев и въглищата идват от Гората. Да, а също така гъбите, чаят и други хранителни продукти. В този смисъл Гората ни е полезна. Но нищо повече. Освен това в нея няма нищо.

— Значи в Гората живеят хора, които си вадят хляба, като копаят въглища и събират дърва за огрев и гъби?

— Да, там живеят хора, но не са много. Носят в Града въглища, дърва за огрев и гъби и в замяна им даваме зърно и облекло. Има място, където всяка седмица се прави тази размяна, но я осъществяват само строго определени хора. Забранени са всякакви други отношения с Жителите на Гората. Те не припарват до Града, ние не припарваме до Гората. Те живеят съвсем различно от нас.

— В смисъл?

— Във всякакъв смисъл са различни от нас — казва офицерът. — Но е неразумно да се интересуваш от тях. Те са опасни. Могат да ти повлияят. Още не си се изградил като човек тук. И докато не укрепнеш, те съветвам да се пазиш от такава опасност. Гората не е нищо повече от гора. Напиши върху картата просто „Гора“. Разбра ли?

— Разбрах.

— Освен това Стената. През зимата най-опасна е Стената. Главно през зимата Стената откъсва напълно Града. Непроницаема е и ни обгражда неумолимо. Стената вижда всичко, което става вътре в нея. Прави каквото правиш, но внимавай да не се доближаваш до Стената. Длъжен съм да повторя: още не си укрепнал. Имаш съмнения, имаш противоречия, имаш съжаления, слаб си. За теб най-опасното годишно време е зимата.

 

 

Въпреки това, преди да е дошла зимата, трябва да се престраша и да навляза още по-навътре в Гората. Скоро ще стане време да занеса, както съм обещал, картата на сянката си. Тя ме е помолила изрично да проуча Гората. Щом го направя, картата ще бъде готова.

Облакът над Северния хребет застива, вдига криле, навежда се напред, сякаш готов да връхлети върху Града. Слънцето залязва. Мрачно е, с облаци — бледо покривало, през което светлината се процежда и се сляга. За очите ми, които са по-малко от очи, този сезон носи облекчение. Отминали са дните на медно ясно небе. Вече няма да духа своенравен ветрец, който да отнесе облаците.

Навлизам по пътя покрай Реката в Гората с намерението да проникна навътре, като се движа успоредно на Стената, за да не се загубя. Така ще отбележа и очертанията на Стената около Гората.

Оказва се, че не е лесно. Някъде по средата на пътя има дълбоки падини, където земята се спуска стръмно надолу. Стъпвам внимателно, но пак попадам в гъст къпинак. В размекнатата пръст ми е трудно да вървя, другаде паяците са намятали паяжини, за да хванат като в мрежа лицето и ръцете ми. Под надвисналите огромни клони Гората тъне в мрак, сякаш съм на дъното на океан. По земята като опасна кожна болест са плъзнали коренища.

Понякога ми се струва, че в гъсталака се чува движение.

Но след като се отдалечавам от Стената и навлизам в дъбравата, пред мен се разгръща тайнствен, тънещ в спокойствие свят. Просмукана с дъха на живота, който усещаме сред дивата природа, Гората ми носи избавление. Как изобщо е възможно това тук да е минно поле от опасности, за каквито ме е предупредил Полковникът? Тук дървета, растения, мънички твари са вплетени в жива тъкан без шев и без край — във всеки камък, във всяка буца пръст долавяш нерушим ред.

Колкото повече се отдалечавам от Стената и навлизам в Гората, толкова по-силни са тези впечатления. Не след дълго се стопяват всички оттенъци на несретата, а самите очертания на дърветата, багрите на листата стават някак си по-меки, птичите песни — по-продължителни и лениви. По поляните, из ветреца, който се промушва навътре сред дърветата, ги няма мрака и напрежението, които съм долавял по-близо до Стената. Защо духът тук е толкова различен? Може би със силата си Стената внася смут? Или местността е такава?

Колкото и приятна да е тази разходка навътре в Гората, не дръзвам да се отдалеча от Стената и да я изгубя от поглед. Навляза ли още по-навътре в Гората, ще загубя всякаква ориентация. Няма пътеки, няма жалони, които да ме направляват. Крача по-умерено.

Не срещам никакви горски жители. Не виждам следи от стъпки, нито предмети с форма, придадена им от човешка ръка. Вървя уплашен, в очакване. Може би не съм навлязъл достатъчно навътре. Може би те ме избягват умело.

 

 

На четвъртия-петия ден от проучването излизам на място, където Източната стена завива рязко на юг и се натъквам на малка поляна. Тя представлява открито пространство, разпростряло се на ветрило от чупката на Стената. Колкото и да е необяснимо, поляната не е докосната от гъстата непроходима гора наоколо. Просмукана е със спокойствие, каквото не откриваш другаде в близост до Стената, ведрост, каквато съм срещал само навътре в Гората. Земята е застлана с тучен тревен килим, горе през върхарите на дърветата се е прорязало небе като от пъзел.

В единия край на полянката се извисява зидана основа, на която навремето е имало постройка. От основата се разбира, че стените на сградата са били иззидани особено старателно и точно. Проследявам разположението на помещенията и откривам три непреходни стаи, а също нещо, което според мен е било кухня, баня и антре. Мъча се да разбера защо толкова навътре в Гората са построили къща, защо тя е била изоставена напълно.

Зад кухнята има останки от каменен кладенец. Обрасъл е с трева. Дали са го изкопали самите хора, живели в къщата?

Сядам, облягам се на кладенеца и се взирам в небето. Откъм Северния хребет подухва вятър, който разклаща клоните на дърветата наоколо. По небето пъпли натежал от влага облак. Вдигам яка и го гледам как отминава бавно.

Над развалините на къщата е надвиснала Стената. Никога в Гората не съм се доближавал толкова до нея. Направо ми спира дъхът. Тук, на тази мъничка полянка в Източната гора, докато седя облегнат на стария кладенец, докато слушам звука на вятъра и гледам Стената, осмислям докрай думите на Стража на Портата: „Стената е съвършена.“ Съвършено творение. Възправя се, както се е възправяла, откакто свят светува. Като облаците горе, като Реката, врязала се в земята.

Стената е прекалено величествена, за да бъде нарисувана на карта. Тя не е застинала. Пулсът й е напрегнат, извивките — безподобни. С всяка нова гънка ликът й се променя до неузнаваемост. Невъзможно е да я пресъздадеш точно върху хартия. Усещам колко безплодни са опитите ми да го направя в скицника.

Затварям очи, за да подремна. Вятърът се носи на все по-шеметна вихрушка, но дърветата и Стената предлагат закрила от студа. Мисля си за своята сянка. Мисля си за картата, за която ме е помолила. Не остава много време.

На картата й липсват точност и подробности. Навътре Гората е почти бяло петно. Но зимата е на прага. Все по-рядко ще имам възможност да навлизам навътре. На скицата съм нарисувал най-общо очертанията на Града, включително местата на ориентирите и на сградите. Вписал съм фактите, които съм научил.

Не е сигурно, че Стражът на Портата ще ме пусне да се доближа до сянката си, нищо че е обещал среща, щом дните станат по-къси и сянката ми е по-слаба. Сега, с наближаването на зимата, тези условия като че ли са изпълнени.

Все така със затворени очи си мисля за Библиотекарката. Натъжен съм, а не мога да разбера откъде идват тези чувства.

Виждам се с Библиотекарката всеки ден, а празнотата в мен си остава незапълнена. Разчитам в Библиотеката стари мечти. Жената седи до мен. Вечеряме заедно. Изпращам я до тях. Говорим за много неща. А ето че скръбта ми се разраства, задълбочава се. Каквато и да е загубата, с всяка наша среща тя става по-голяма. Това е кладенец, който няма запълване. Тъмно е, непоносимо тъмно.

Предполагам, че тези чувства са свързани със забравени спомени. Търся в Библиотекарката някаква връзка. В себе си не откривам нищо. Загадката не се разсейва. Собственият ми живот изглежда немощен, несигурен.

Отърсвам се от разбърканите мисли и търся съня.

 

 

Когато се будя, виждам, че е почти вечер и температурата е паднала рязко. Треперя. Загръщам се в шинела. Когато се изправям и изтръсквам тревата по себе си, по бузата ме докосват снежинки. Поглеждам нагоре. Облаците са ниско, сгъстява се страховит мрак. Бавно, на талази се сипят едри снежинки. Зимата е дошла.

Преди да тръгна назад, поглеждам още веднъж крадешком Стената. Под брулените от снега небеса тя изглежда по-величествена, по-съвършена от всякога. Докато се взирам в нея, усещам, че й те са се втренчили в мен. „Какво правиш тук? — сякаш питат. — Какво гледаш?“

Въпроси, на които нямам отговори. Краткият сън на студа е изпил цялата топлина вътре в мен и след него в главата ми се носят размити форми. Дали не съм заел чуждо тяло? Всичко е толкова смазващо тежко, толкова мъгляво.

Хуквам през Гората към Източната порта, решен да не поглеждам повече към Стената. Чака ме дълъг път. От миг на миг мракът става все по-плътен. Губя равновесие. Спирам отново и отново, за да събера сили и да продължа нататък, да изстискам от нервите си вкочанеността. Усещам допира на нощта. Чувам звука на ловджийския рог в Гората. Той преминава през съзнанието ми, без да оставя следа.

Накрая излизам от Гората на брега на Реката. Земята е облечена в пустота. Без луна, без звезди, всичко е превзето от фъртуната. Чувам ледения звук на водата, вятъра, който се носи присмехулно през дърветата отзад. Колко ли още до Библиотеката? Не помня. Единственото, което помня, е пътят покрай Реката, който води все нататък и нататък. Върбите се поклащат в здрача, вятърът горе плющи. Аз вървя ли, вървя, но не виждам края.

 

 

Жената ме слага да седна пред печката и долепва длан до челото ми. Дланта й е като лед. Иде ми да я избутам, но не мога да вдигна ръка. Направя ли го, ми се гади.

— Вдигнал си температура — казва жената. — Къде, по дяволите, си ходил?

Установявам, че не мога да отговоря. Нямам думи. Дори не разбирам какво ме пита.

Жената донася няколко одеяла и ме омотава с тях. Лежа край печката. Ръката й ме докосва по бузата. Не искам жената да си ходи. Не мога да определя дали мисълта е моя, или е долетяла от някакъв отломък от паметта. Загубил съм толкова много неща. Ужасно уморен съм. Усещам, че се нося, че малко по малко се отдалечавам. Оборен съм от чувството, че се разпадам, че части от мен се отдалечават. Коя ли част от мен мисли това?

Жената ме държи за ръка.

— Поспи си хубаво — чувам я да казва от някакво място отвъд далечната тъмнина.