- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 世界の終りとハードボイルド・ワンダーランド, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Емилия Масларова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ventcis (2014)
Издание:
Харуки Мураками. Страна на чудесата за непукисти и Краят на света
Японска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат 84/108/32.
Печатни коли 25,75
Предпечатна подготовка: Васил Попов
Печатница „Инвестпрес“
- — Добавяне
29.
Езеро, Мазатоми Кондо, чорапогащник
Ние с момичето увихме багажа в две ризи и закрепихме вързопите на главите си. Изглеждахме смешни, но нямаше за кога да се смеем. Щяхме да оставим храната и уискито и товарът не беше много обемист.
— Пазете се — предупреди професорът.
В оскъдната светлина изглеждаше много по-стар в сравнение с първия път, когато го видях. Кожата му беше увиснала, косата му беше проскубана като рядък храст, лицето му беше нашарено със старчески петна. Приличаше на уморен дядка. Дори и да си гениален учен, и ти като всички остаряваш и като всички умираш.
— Довиждане — казах аз.
Слязохме по въжето до повърхността на водата. Аз се спуснах пръв, дадох с електрическото фенерче знак, че съм стигнал дъното, и момичето също заслиза след мен. Потапянето във водата в непрогледния мрак със сигурност щеше да ми подейства като терапия. Не че имах избор. Водата беше студен катарзис. Беше най-обикновена, нищо и никаква вода, с обичайната особена тежест. Всичко беше застинало. И въздух, и вода, и мрак изобщо не помръдваха. Кънтяха само плисъците ни. Вече във водата се сетих, че съм забравил да кажа на професора да ми излекува раната.
— Само не ми казвай, че наоколо кръжат ноктести риби — извиках аз напосоки.
— Я стига. Те са само мит — отвърна момичето. — Май.
Много успокоително, няма що. Представих си как на повърхността изневиделица изскача великанска риба, която отхапва един-два крака. Ами да дойде.
Завързани един за друг, с вързопите на главите, заплувахме с една ръка бавен бруст. Отправихме се към мястото върху повърхността на водата, накъдето професорът беше насочил като фар светлината. Аз бях отпред. Ръцете ни загребваха една след друга водата. От време на време спирах да видя докъде сме стигнали и да проверя дали не сме се отклонили от курса.
— Гледай вързопът да остане сух — извика този път момичето. — Устройството за отблъскване няма да става за нищо, ако се намокри.
— Не се притеснявай — казах аз.
Но всъщност си беше голяма борба.
Плувах. Орфей се е прехвърлил с лодка през Стикс в Земята на мъртвите. При цялото многообразие на религиозен опит по света, стане ли дума за смъртта, всичко се свежда до едно. Орфей поне не е трябвало да крепи пране на главата си. Не може да им се отрече на древните гърци, имали са стил.
— Нали не се сърдиш на дядо? — попита момичето.
Ехо в мрака — беше трудно да определя откъде идва въпросът.
— Не знам, но не е ли все едно? — казах с крясък, а гласът ми се върна от невъзможна посока. — Колкото повече слушах дядо ти, толкова по-безразлично ми ставаше.
— Бива ли да говориш така!
— Е, животът ми не беше кой знае какво. Мозъкът ми също.
— Но нали каза че си доволен от живота си?
— Игрословици — отминах аз темата. — Всяка войска има нужда от знаме.
Момичето не отговори. Продължихме да плуваме в мълчание.
Къде все пак бяха онези риби? Ноктите им не бяха измислени дори от нечовешко въображение. Ето че все пак се притеснявах да не обикалят и да не се приближават. Очаквах всеки момент за глезена да ме сграбчи слузеста ноктеста перка. Ами да, дори и да ми беше писано да се разпадна в най-близко бъдеще, не бях готов да се превърна в пастет за твар от черната лагуна. Исках да умра под слънцето.
— Но въпреки всичко си много готин — каза момичето бодро-бодро, сякаш току-що излизаше от банята. — Поне аз смятам така.
— Ти си от много малкото — уверих я аз.
— Готин си пък.
Както плувах, погледнах назад през рамо. Видях как фенерът на професора отстъпва в далечината, а ръката ми още не беше докоснала твърд камък. Как беше възможно да е толкова далеч? Много мило от негова страна, че ни остави да се губим в догадки.
— Не се опитвам да защитя дядо — подхвана пак момичето, — но той не е лош. Увлече ли се да работи, е сляп за всичко друго. Имаше най-добри намерения. Искаше да те спаси, докато не са те спипали от Системата. По свой си начин се срамува от постъпката си.
Беше голямо добро да кажеш, че са ти направили зло.
— Хайде, прости на дядо — подкани момичето.
— И да му простя, какво от това? — отговорих аз. — Ако се чувстваше отговорен, нямаше да създаде чудовище и да духне, когато то се развилня. Добре, не обича да работи в големи организации, но от неговите изследвания зависи животът на хора.
— Дядо просто не можеше да се довери на Системата — примоли се пак момичето. — Калкутехите и семиотехите са две страни на една и съща монета.
— Технически погледнато — може би, но както вече казах, едните пазят информацията, а другите я крадат.
— Ами ако Системата и Фабриката се управляват от един човек? — каза момичето. Ами ако лявата ръка е крала, а дясната е пазела?
Беше ми трудно да повярвам, но не беше изключено. През цялото време, откакто работех за Системата, нито веднъж не бях чул какво става вътре в Централата. Получавахме указания и ги изпълнявахме. Ние, периферните устройства, така и не бяхме получили достъп до процесора.
— Вярно е, от тази работа можеш да спечелиш много — съгласих се аз. — Насъскваш едните срещу другите и надуваш безбожно цените. А пазарът няма да се срине никога.
— Точно това забеляза и дядо, докато работеше в Системата. Тя всъщност е частен капитал, сраснал се с държавата. А частният капитал винаги си гони печалбата. Дядо проумя, че ако продължи с изследванията, само ще усложни нещата.
Така значи, Системата окачва табела: „Защитаваме информацията.“ Но това е фасада. А старецът разработва технологии за преформатиране на мозъка и така предрешава съдбата на човечеството. После, за да спаси света, се отказва от всичко. Много лошо за мъртвите калкутехи, пък и за мен — ще си гния в Края на света.
— Още от самото начало ли си знаела? — попитах аз момичето.
— Ами да, знаех — призна си то след леко колебание.
— Защо тогава не ми каза? Какъв беше смисълът? Щеше да ми спестиш кръв и време.
— Исках да видиш нещата през очите на дядо — отговори то. — Така и така нямаше да ми повярваш.
— Сигурно — съгласих се аз.
Трета верига, безсмъртие — кой ти ще повярва?
След още няколко загребвания ръката ми опря в каменна стена. Бяхме преплували някак подземното езеро.
— Успяхме — оповестих аз.
Момичето спря до мен. Погледнахме назад, към мъничката светлинка в далечината, и се преместихме десет метра надясно.
— Би трябвало да е тук — каза момичето. — Отвор точно над водата.
Развързах внимателно вързопа на главата си и извадих джобното електрическо фенерче, после го насочих към стената.
— Не виждам никаква дупка — казах.
— Опитай малко по-вдясно — подкани момичето.
Плъзнах лъча на фенерчето по стената — и там нямаше дупка.
— Вдясно ли? Сигурна ли си?
— Още малко вдясно.
Преместих се вдясно, треперех целият. Затърсих опипом по стената и дланта ми опря в нещо като щит. Беше с размерите на дългосвиреща плоча, с нещо изсечено отгоре. Осветих го с фенерчето.
— Барелеф — каза момичето.
Дори и да беше барелеф, на него пак бяха ония риби с гадните нокти. Една трета от диска с изображението беше под водата.
— Ето го изхода — съобщи момичето повече от убедено. — ИНК-ите явно са сложили тези неща тук, за да отбележат всички изходи. Виж.
Светнах с фенерчето по-нависоко и едвам различих в здрача някаква ниша. Подадох на момичето фенерчето и отидох да огледам. Всъщност не виждах дупка, само усещах влажен спарен въздух.
— Намерих я — извиках отгоре.
— Ура! — възкликна момичето.
Издърпах го. Мокри до кости и разтреперани, спряхме в началото на прохода. Развързахме вързопите и съблякохме якетата. Дадох на момичето сухия си пуловер и метнах подгизналата риза и яке. От кръста надолу от мен пак се стичаше вода, но нямах късмета да нося и сух панталон.
Докато момичето проверяваше устройството за отблъскване на ИНК-и, аз дадох с фенерчето знак на професора, че сме пристигнали благополучно. Жълтата светеща точка примига два пъти, после още три и угасна. Всичко потъна отново в непрогледен мрак.
— Да вървим — подкани момичето.
Погледнах си часовника. Седем и осемнайсет. Над земята — сутрешни новини по всички телевизионни канали. Хора, които закусват и си тъпчат сънените глави с прогнозата за времето, лекарства за главоболие, проблемите с износа на коли в Щатите. Кой да предположи, че съм прекарал цялата нощ в дебелото черво на света? На кого му пука, че съм плувал в смрадлива вода, че във врата ми са се впили пиявици и от болката в стомаха насмалко да припадна? Кого го вълнува, че след двайсет и осем часа и четирийсет и две минути моята действителност ще свърши. Никога няма да съобщят за мен по новините.
Тунелът се оказа по-тесен от всичко, през което се бяхме промушвали досега. Наложи се да пълзим на четири крака. Той ни поведе през нагънати като тънки черва чупки и завои, понякога почти отвесни, така че после падахме право долу или правехме лупинги като на влакче на ужасите. Напредвахме трудно. Това не беше проход, прокопан от ИНК-ите. Никой, дори ИНК-ите, не би направил такъв криволичещ тунел.
След половин час сменихме устройството за отблъскване на ИНК-и, а след още десет минути тесният проход най-неочаквано ни изведе на място с висок таван. Вътре цареше мъртвешка тишина, беше тъмно и задушно. Пътеката се разклоняваше наляво и надясно, въздухът се движеше отдясно наляво. Момичето насочи светлината към разклонението. И двата пътя водеха право към мрака.
— Накъде? — попитах аз.
— Надясно — отвърна то. — Според указанията на дядо сме при „Сендагая“, значи, ако завием надясно, ще тръгнем към стадиона „Джингу“.
Представих си света над земята. Бяхме точно под книжарницата „Каваде“, звукозаписното студио „Виктор“ и двата магазина за ramen[1] по които се ориентираха всички — „Хопе-кен“ и „Копейн“.
— Близо сме и до бръснарницата ми — заявих аз.
— О! — отвърна без особен интерес момичето.
Помислих си дали да не се подстрижа преди края на света. Оставаха ми някакви си двайсет и четири часа, пък и нямах какво толкова по-интересно да правя. Можех да се надявам най-много да се изкъпя, да се облека и да отида да се подстрижа.
— Сега внимавай — предупреди момичето. — Приближаваме бърлогата на ИНК-ите. Чуват се гласовете им и се носи ужасната им смрад. Не се отдалечавай от мен.
Подуших въздуха. Не долових никаква миризма. И не чух нищо.
Скъсихме до петнайсет сантиметра въжето, с която бяхме вързани един за друг.
— Внимавай, тук няма стена — предупреди рязко момичето и насочи светлината наляво.
И наистина: никаква стена, само тъмно пространство. Лъчът се устреми като стрела и изчезна в плътната чернилка, която като гнусна пихтия сякаш пъшкаше и се тресеше.
— Чу ли? — попита момичето.
— Да, чух ги — отвърнах аз.
Гласове на ИНК-и. Всъщност по-скоро нещо като звънтене в ушите. Пронизваше ме като бормашина с пресеклив писклив звук, като жуженето на освирепели насекоми — отскачаше от стените и се впиваше в тъпанчетата на ушите ми.
— Движи се! — кресна момичето в ухото ми.
Не бях забелязал, че съм спрял. То изтегли въжето.
— Не можем да спираме тук. Спрем ли, ще ни дръпнат и ще ни втечнят.
Не можех да направя и крачка. Бях залепен за земята. Времето течеше назад, към първобитни мочурища.
Ръката на момичето се стрелна от мрака и ме шляпна през лицето. Звукът беше оглушителен.
— Надясно — ревна то. — Надясно! Чуваш ли? Сложи десния крак напред! Десния, смотаняк такъв!
Десният ми крак се премести със скърцане напред.
— Левия! — писна момичето.
Преместих левия си крак.
— Готово. Бавно и внимателно, крачка по крачка.
Те със сигурност ни дебнеха, вливаха в ушите ни страх, умуваха как да ни спънат, протягаха към нас слузести ръце.
— Свети си с фенерчето в краката — заповяда момичето. — И плътно до стената! Върви на една страна, прави само по една крачка. Разбра ли?
— Разбрах — потвърдих аз.
— В никакъв случай не насочвай нагоре светлината.
— Защо?
— Защото има ИНК-и. Ей там — сниши то глас. — Но ти в никакъв, в никакъв случай не бива да поглеждаш ИНК. Погледнеш ли го, никога няма да откъснеш очи от него.
Продължихме странишком, като правехме само по една крачка наведнъж и си светехме в краката. Прохладният въздух ни лижеше по лицата, оставяйки вонята на мъртва риба. Повдигна ми се. Сякаш бяхме в гъмжащия от червеи търбух на огромна скапана риба. ИНК-ите виеха трескаво и пискливо, от което губехме ориентация. Тъпанчетата на ушите ми станаха на камък. На гърлото ми заседна жлъчна течност.
Краката ми продължаваха нататък по чист инстинкт. От време на време момичето ми викаше нещо, но вече не чувах какво. Устройството за отблъскване на ИНК-и още светеше в синьо, от което подразбрах, че засега сме в безопасност. Но колко ли още?
Забелязах промяна във въздуха. Смрадта вече не беше толкова отвратителна, натискът върху тъпанчетата на ушите ми изчезна. Звуците кънтяха по различен начин. Най-страшното беше свършило. Въздъхнахме облекчено и избърсахме студената пот.
Много дълго момичето не каза и дума. В празното пространство кънтяха капки вода.
— Защо бяха толкова освирепели? — попитах аз.
— Нахълтахме в светилището им. Те мразят света на светлината и всички, които живеят там.
— Трудно ми е да повярвам, че семиотехите са се сработили с тях, колкото и да им отърва.
Момичето отговори само като ме стисна за китката. После, след малко:
— Знаеш ли какво си мисля?
— Нямам представа — отвърнах аз.
— Мисля си, че ще бъде прекрасно, ако мога да дойда с теб в света, където отиваш.
— И да изоставиш този свят?
— Точно така — потвърди момичето. — При всички положения е стар и скучен. Сигурна съм, че ще бъде много по-забавно да живея в съзнанието ти.
Поклатих глава. Аз пък не исках да живея в съзнанието си.
— Е, да продължаваме — подкани то. — Трябва да намерим изхода от канализацията. Колко е часът?
— Осем и двайсет.
— Време е да сменим устройството за отблъскване — заяви момичето и извади другото, а изхабеното напъха тромаво под колана си.
Беше минал точно един час, откакто бяхме влезли в тунела. Според указанията на професора при авенюто с три ленти за Арт форума трябваше да има завой наляво. Доколкото помнех, май беше началото на есента. Листата би трябвало още да са зелени. Слънце, миризма на трева, ранен есенен ветрец, който развява косата ми. О, да се излегна и да гледам небето. Ще отида да се подстрижа, ще се обръсна, ще се разходя до Гайенския парк, ще се просна на земята и ще гледам синевата. Може би ще изпия бавно една леденостудена бира. Какво друго да правя, докато чакам края на света!
— Как мислиш, дали времето навън е хубаво?
— Нямам представа. Откъде да знам — отвърна момичето.
Дали снощи, когато излязох от нас, имаше звезди? Единственото, което помнех, бяха момичето и момчето, които слушаха в скайлайна „Дюран Дюран“. Звезди ли? Кой ти помни звездите? Сега, като се замислих, кога ли за последно съм гледал небето? И да бяха махнали преди три месеца звездите от него, нямаше и да забележа. Единственото, което забелязвах, бяха сребърните гривни по китките на жените и клечките от сладолед в саксиите с фикуси. В живота ми явно имаше нещо сбъркано. Трябвало е да се родя овчар в Югославия, който всяка вечер гледа Голямата мечка. Никакви коли, никакви стереоуредби в тях, никакви сребърни гривни, никакво разбъркване на данни, никакви тъмносини туидени костюми.
Светът ми — скъсен, сплескан до кредитна карта. Гледан отпред, изглеждаше само несиметричен, но отстрани си беше направо безсмислен — като едноизмерна вафла. Всичко, свързано с мен, можеше да бъде вместено вътре, но той пак си беше само пластмаса. Която не подлежи на разчитане освен за някои машини.
Първата ми верига явно се изхабяваше. Истинските ми спомени се отдалечаваха и се превръщаха в планарна проекция, а екранът на съзнанието ми губеше всичките си характеристики.
Пак се сетих за момичето и момчето в скайлайна. Защо се бях вманиачил по тях? Е, за какво друго да мисля? Сега двамата сигурно се прегръщаха в леглото или пътуваха с метрото. Можеха да са несложни телевизионни герои: докато следва в чужбина, японка се омъжва за французин, мъжът попада в автомобилна катастрофа и се парализира. На жената й писва да живее в Париж, зарязва мъжа си и се прибира в Токио, където работи в белгийското или швейцарското посолство. Сребърни гривни, спомен от мъжа й. Бърза смяна на кадрите, плажна сцена в Ница: жена с гривни на лявата китка. Жената се къпе, прави секс, без да сваля от лявата си китка гривните. Бърза смяна на кадрите: на сцената се появява японец, ветеран от студентската окупация на зала „Ясуда“, с очила с оцветени стъкла като главния герой в „Пепел и диаманти“. Известен телевизионен режисьор, той е преследван от сънища за сълзотворен газ, от спомени за жена си, която преди пет години си е прерязала вените. Бърза смяна на кадрите (едва ли е чак толкова важно, но в сценария има много бързи смени на кадрите): мъжът вижда гривните върху лявата китка на жената и в съзнанието му тутакси изниква окървавената китка на съпругата му. Затова той моли жената: дали не би могла да премести гривните на дясната си китка?
— Отказвам — заявява тя. — Нося ги само на лявата си китка.
Бърза смяна на кадрите: на сцената се появява пианист, като в „Казабланка“. Пропил се е и постоянно държи върху пианото чаша джин, чист, само с малко лимон. Джаз музикант с известен талант, докато кариерата му не отива на кино, сприятелява се и с мъжа, и с жената, посветен е в тайните им…
Съвсем в телевизионната стилистика — нелепо подземие. Ама че въображение. Или това тук би трябвало да е действителността? От месеци не бях виждал звездите.
— Вече не издържам — обадих се аз.
— Кое не издържаш? — попита момичето.
— Тъмнината, вонята на спарено, ИНК-ите, какво ли още не. Този мокър панталон, раната на корема ми. Дори не си представям света навън.
— Още малко — успокои ме то. — Скоро ще се махнем оттук.
— Главата ми вече се е махнала — споделих. — Хрумват ми разни небивалици. Не мога да мисля нормално.
— За какво си мислеше?
— За разни от киното. За Масатоми Кондо, за Риоко Накано и Цутому Ямазаки.
— Спри. Не мисли за нищо — посъветва ме момичето. — Почти стигнахме.
Опитах се да не мисля и съзнанието ми се смъкна до равнището на мокрия панталон, залепнал за краката ми. Кога за последно бях пикал?
Не го бях правил най-малко откакто бяхме слезли под земята. Преди това? Карах колата, ядох хамбургер, видях момичето и момчето в скайлайна. А преди това? Спах. И дебеланката дойде да ме събуди. Малко след това излязохме. А преди това? Може би бях ходил до тоалетна в болницата, когато ме шиха. Но ако се бях облекчил тогава, щеше да ме заболи много и едва ли щях да забравя болката: това, че не помнех, означаваше, че не съм пикал — откога?
Всичко кръжеше, отново и отново се приближаваше и се отдалечаваше като на въртележка. Кога точно ония двамата бяха дошли и бяха извършили върху стомаха ми мръсното си деяние? Явно е било, преди да съм седял в снекбара в супермаркета — или не? Кога за последно съм пикал? Толкова ли беше важно?
— Ето я, виж — оповести момичето, като ме подръпна за лакътя. — Канализацията. Изходът.
Изхвърлих от главата си всички мисли за уриниране и насочих поглед към частта от стената, осветена от лъча на електрическия фенер на момичето. Различих квадратната паст на боклукчийска шахта, широка колкото през нея да се промуши сам човек.
— Това не е канализацията — отбелязах аз.
— Тя е по-нататък. Това е отдушник. Помириши.
Пъхнах глава и подуших. Със сигурност миризма на отточен канал. След лутането из смрадливия подземен лабиринт дори миризмата на канал ми вдъхна утеха. Отгоре определено си духаше.
Усети се леко треперене, съпроводено от далечния звук на влаковете в метрото. Звукът се задържа десетина, може би петнайсет секунди, после заглъхна като чешма, която някой е спрял. Да, това тук беше изходът.
— Успяхме — каза момичето и ме млясна по врата. — Как се чувстваш?
— Защо изобщо питаш — отвърнах. — И аз не знам.
То пропълзя с главата напред в отвора. Щом мекото й като възглавница дупе се скри в дупката, го последвах и аз. Известно време тесният тунел водеше право напред. Единственото, което фенерчето ми осветяваше, беше закръгленият задник на момичето, който подскачаше отпред. Заприлича ми на китайско зеле в тясна мокра пола.
— Там отзад ли си? — извика момичето.
— Точно зад теб — изкрещях и аз.
— Тук се въргаля обувка.
— Каква обувка?
— Мъжка, черна, с връзки.
Беше стара, с каквито ходят чиновниците. С износен ток и спечена кал отпред.
— Как мислиш, дали ИНК-ите?… — запитах се на глас.
— Мисля същото като теб — отговори момичето.
Нямаше какво друго да гледам, затова не свалях очи от долния край на полата му. Тя току се вдигаше и разкриваше пощадена от калта бяла плът. Там, докъдето жените са си закрепвали чорапите, до ивицата оголена кожа между тях и жартиерите. Навремето, преди да се появи, разбира се, чорапогащникът.
Покрай това се сетих за друго и не след дълго мислите ми се лутаха по улеите на паметта. Върнаха се назад към времето на Джими Хендрикс, „Крийм“, „Бийтълс“ и Отис Рединг. Засвируках началото на „Разпадам се“ на Питър и Гордън. Хубаво парче, много по-хубаво от „Дюран Дюран“. Което вероятно означаваше, че остарявам. Така де, парчето се слушаше преди двайсет години. И преди двайсет години кой е предполагал, че ще се появи чорапогащникът?
— Защо свирукаш? — извика момичето.
— И аз не знам. Свирукаше ми се — отговорих аз.
— Кое е това парче?
— Едва ли си го чувала някога.
— Така си е.
— Беше хит още преди да си се родила.
— За какво се пее в него?
— Как се разпадаш по шевовете — отвърнах простичко.
— Защо ти се свирука точно такова парче?
Не се сетих за убедителна причина. Просто ми беше изскочило в главата.
— Нямам представа — рекох.
Докато се сетя друга мелодия, излязохме при канализацията. По-точно при една циментова тръба. С диаметър към метър и половина и с поточе на дъното, дълбоко около двайсетина сантиметра. Краят беше обрасъл със слузест мъх. Отгоре долиташе звукът на минаващите влакове на метрото. Всъщност си беше доста силен. Дори виждах за миг блясъка на жълти фарове.
— Защо канализацията е свързана с коловозите на метрото?
— Това всъщност не е канализация — обясни момичето. — По тръбата се стича водата от канавките покрай коловозите. През почвата се просмукват отпадъчни води. Хайде, малко остана. Но още не можем да сваляме гарда. ИНК-ите са превзели всичко чак до станциите. Видя я обувката, нали?
— Е как! — потвърдих аз.
Продължихме нататък по потока в долния край на тръбата, обувките ни жвакаха в течността, а отгоре тътнеха влаковете. Никога през живота си не се бях радвал така, че чувам метрото. Хора, които се качват на влаковете, четат вестници и списания, отиват на работа или да се забавляват. Сетих се за цветните реклами над пътеките между седалките и картите на линиите в метрото над вратите. Линията „Гинза“ винаги е жълта. И аз не знам защо точно жълта, но си е такава. Когато си мисля за линията „Гинза“, винаги си представям жълто.
Излязохме доста бързо при отвора на тръбата. Отгоре имаше желязна решетка със зейнала в нея дупка, голяма колкото да мине сам човек. Там, където пръчката беше изтръгната, бетонът беше изкъртен. Работа на ИНК-ите — и те да направят нещо полезно. Ако решетката не беше счупена, щяхме да си останем затиснати в тръбата, а светът навън само щеше да се мержелее пред очите ни.
Зад дупката имаше кутия за сигнални фенери и друго оборудване. По наредените един зад друг окадени стълбове във вид на гребла между коловозите светеха лампи, същите, които, гледани от пероните на станциите, винаги ми се бяха стрували съвсем слаби, но които сега блестяха необичайно ярко.
— Ще изчакаме тук, докато очите ни свикнат със светлината — нареди момичето. — Десетина минути. После ще се придвижим малко по-нататък и пак ще спрем, докато свикнем с по-силната светлина. Иначе ще бъдем заслепени. Ако мине влак, не гледай, поне засега.
То ме сложи да седна на едно сухо място върху бетона, после се разположи до мен.
Щом чухме, че се приближава влак, погледнахме надолу и затворихме очи. През клепачите ми се стрелна блеснала жълта светлина. Очите ми се насълзиха. Избърсах ги с ръкава на ризата.
— Няма страшно. Ще свикнеш — каза момичето. И по неговите бузи на вадички се стичаха сълзи. — Просто ще изчакаме да минат следващите три-четири влака. Тогава вече очите ни ще бъдат готови за станцията. Щом се доберем до нея, можем да забравим за ИНК-ите.
— Имам чувството, че помня как това ми се е случвало и друг път — казах аз.
— Кое, да чакаш в тунел на метрото ли?
— Не, светлината, ослепителния блясък, очите ми, от които текат сълзи.
— Случва се на всеки.
— Не, светлината беше особена, гледката също. Очите ми бяха променени. Не издържаха на светлина.
— Спомняш ли си още нещо?
— Не, само това. Споменът се е заличил.
— Паметта ти се връща на обратно — обясни момичето.
То се облегна на мен. Бях премръзнал до кости с тези мокри панталони. Единствената топлина по тялото ми беше на мястото, където издадените гърди на момичето ме докосваха по ръката.
— След малко ще се качим над земята и ти сигурно имаш планове. Места, които да посетиш, неща, които да свършиш, може би някого, когото искаш да видиш? — подкани то, като се наведе да ми погледне часовника. — Остават ти двайсет и пет часа и петдесет минути.
— Искам да се прибера и да се изкъпя, после да отида да се подстрижа — казах аз.
— Пак ще ти остане много време.
— Не съм мислил толкова напред — отвърнах.
— Може ли да дойда с теб у вас? — попита момичето. — И аз искам да се изкъпя.
— Разбира се, защо не.
Откъм „Аояма Ичоме“ се зададе втори влак. И този път сведохме поглед и затворихме очи.
— Не ти трябва да се подстригваш — заяви момичето, като насочи фенера към главата ми. — Всъщност сигурно ще изглеждаш по-хубав с по-дълга коса.
— Уморих се от дългата коса.
— Пак не ти трябва да се подстригваш. Кога за последен път си ходил на бръснар?
— Не помня — признах си.
Наистина не помнех. Не помнех дали вчера съм пикал, а случилото се преди няколко седмици беше древна история.
— Имаш ли дрехи, които ще ми станат?
— Едва ли.
— Е, карай, все ще измисля нещо — отсъди момичето. — Ще си използваш ли леглото?
— В какъв смисъл дали ще си използвам леглото?
— Ами дали ще си повикаш момиче за секс.
— Не съм смятал да правя точно това.
— В такъв случай мога ли да поспя там? Искам да си почина, преди да се върна при дядо.
— Нямам нищо против, но онези приятелчета от Системата и семиотехите могат да нахълтат всеки момент. Още съм знаменитост. И нямам врата.
— Нищо — заяви момичето.
Откъм „Шибуя“ се зададе трети влак. Затворих очи и започнах да броя бавно. Бях стигнал до четиринайсет, когато отмина и последният вагон. Очите ми почти не бяха засегнати.
Момичето пусна ръката ми и стана.
— Хайде да вървим.
Изправих се и тръгнах след него по коловоза към „Аояма Ичоме“.
