Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (37)

37.
Светлини, самовглъбяване, чистота

Не знаех колко съм спал. Някой ме разтърсваше за рамото. Подуших канапето. Не исках да ме будят. Сънят беше толкова сладък.

И все пак в същото време нещо вътре в мен настояваше да се събудя, твърдеше, че сега не е време за сън. Почукваше твърд метален предмет.

— Събуди се! Събуди се!

Аз седнах.

Бях по оранжев хавлиен халат. Жената се беше надвесила над мен по бяла мъжка тениска и съвсем изрязани бикини и ме разтърсваше за рамото. Стройното й тяло изглеждаше чупливо, несигурно, детинско, без следа от снощните италиански изстъпления. Навън още не се беше зазорило.

— Масата! Виж масата! — възкликна тя.

На масата имаше малък предмет като коледна елха. Но не беше коледна елха: беше прекалено малък, а и бе началото на октомври. Взрях се в предмета. Беше черепът точно където го бях сложил или може би го беше сложила жената. При всички положения онова, което светеше, беше моят череп на еднорог.

По него играеха светлини. Чезнещи точки микроскопичен блясък. Като сияйно небе, нежни и бели. Мъгляви, сякаш всяка светеща точка беше увита в няколко пласта течен слой електричество, от който светлините сякаш се носеха над повърхността. Ние седяхме и гледахме как мъничките съзвездия се реят и кръжат на вихрушка. Жената се беше хванала за ръката ми, а аз стисках яката на халата. Нощта беше тиха и непрогледно тъмна.

— Това ли са ти шегите? — попита тя.

Аз поклатих глава. Никога дотогава не бях виждал черепът да сияе. Това не беше фосфоресциращ лишей, не беше дело на човек. Никоя произведена от човека енергия не можеше да излъчва такава нежна, ведра светлина.

Внимателно махнах ръката на жената, пресегнах се да взема черепа и го сложих върху коленете си.

— Страх ли те е? — попита едва чуто жената.

— Не.

Кой знае защо, наистина не ме беше страх.

Сложих длани над черепа и усетих едва доловима топлина, като от жарава, а пръстите ми бяха обвити от бледата ципа на светлината. Затворих очи и оставих топлината да проникне в пръстите ми, а пред очите ми като облаци на далечен хоризонт се понесоха образи.

— Не може да е копие — каза жената. — Явно е истински.

Предметът излъчваше светлина, която се отразяваше по дланите ми. Изглеждаше някак целеустремена, заредена със смисъл. Опит да се прати сигнал, да се сложи крайъгълен камък между света, в който щях да вляза, и света, който напусках.

След като отворих очи, погледнах проблясващата мъглявина под пръстите си. Сиянието не съдържаше заплаха или злонамереност. Беше достатъчно да взема в ръце черепа и да прокарам върховете на пръстите си по едва доловимите жили светлина. Нямаше нищо страшно.

Върнах черепа на масата и доближих пръсти до бузата на жената.

— Дланите ти са топли — каза тя.

— Топла е светлината.

Прокарах дланите й по черепа. Жената затвори очи. И нейните пръсти бяха обгърнати от поле нежна бяла светлина.

— Наистина чувствам нещо — сподели тя. — Не знам какво, но не е логично.

— И аз не мога да го обясня — казах аз.

 

 

Наведох се да вдигна от пода часовника си. Четири и шестнайсет. Още един час до зазоряване.

Отидох при телефона и набрах собствения си номер. Не се бях обаждал отдавна вкъщи и трябваше да се напъвам доста, докато си спомня числата. Изчаках телефонът да иззвъни петнайсет пъти — не вдигна никой. Затворих, набрах отново и го оставих да звъни още петнайсет пъти. Пак никой.

Дали пълното момиче не се беше върнало под земята, за да изведе дядо си? Или семиотехите и момчетата от Системата бяха отишли да й засвидетелстват уважението си? Не бях притеснен. Бях сигурен, че момичето ще се справи. Беше изумително. Беше на половината на моите години, а се справяше десет пъти по-добре от мен. Оставих слушалката и ми домъчня малко — знаех, че няма да го видя никога вече. Наблюдавах как изнасят полилеите от някога прочут хотел, който се е разорил. Как запечатват един по един прозорците и смъкват пердетата.

Върнах се на мястото, където жената седеше на канапето.

— Защо свети черепът, заради теб ли? — попита тя.

— Изглежда, че да, нали?

Несъбуденият свят беше притихнал като непроходима гора. Погледнах надолу и се залутах между ризата, гащите и вратовръзката си, които лежаха, разпилени по килима, сред роклята, бикините и чорапите на жената. Това беше смъкнатата кожа на живот от трийсет и пет години, негов венец.

— Какво има? — попита жената.

— Тези дрехи. Допреди малко бяха част от мен. А вече не са. Сега са други дрехи, които са на друг човек. Не ги разпознавам като свои.

— От секса е — усмихна се тя. — След секс човек се вглъбява в себе си.

— Не, не е това — възразих аз и взех празната си чаша. — Не съм потънал в самовглъбяване. Имам чувството, че се настройвам за детайлите, за дребните подробности от света. Охлюви, звукът на дъжда, стоката, наредена по витрините на железарии, ей на такива неща.

— Да разтребя ли?

— Не, остави дрехите както са. Изглеждат си съвсем естествено.

Пресегнах се да взема пакета с цигари и запалих една с кибрита от бирарията. След това погледнах още веднъж дрехите. Ръкави на риза, разпрострели се през чорапи, кадифена рокля, нагъната на талията, сладки бикини — някаква си педя плат, — запокитени като безжизнено знаменце. Сребърна верижка и часовник, метнати на канапето, черна дамска чанта, климнала на една страна върху масата в ъгъла. Дори хвърлени, дрехите познават постоянство, изплъзващо се на онези, които ги носят.

— Как реши да станеш библиотекарка? — попитах аз.

— Винаги ми е харесвало в библиотеките — отговори жената. — В тях е тихо, пълно е с книги, пълно е със знания. Бях наясно, че не искам да работя в банка или в търговско дружество, щеше да ми е страшно неприятно да съм учителка. Затова избрах библиотеката.

Издишах към тавана тютюневия дим и загледах как той се разнася.

— Искаш да знаеш повече за мен ли? — попита жената. — Къде съм родена, каква съм била като малка, къде съм учила, кога съм загубила девствеността си, кой е любимият ми цвят — всичко това?

— Не — отвърнах. — Добре си си и така. Нататък ще науча повече.

— Но на мен ми се иска да научавам повече за теб — малко по малко.

— Роден съм край морето — казах аз. — Сутрин след тайфун ходех на плажа и намирах какви ли не неща, изхвърлени от вълните. Имаше бутилки, geta^[1], шапки, калъфи за очила, маси и столове, неща от места, много далеч от морето. Обичах да ровя из тях, затова все чаках следващия тайфун. — Угасих цигарата. — Странното е, че всичко, изхвърлено от морето, беше чисто. Безполезни боклуци, пък страшно чисти. Нямаше и едно-едничко мръсно нещо. В това отношение морето е много особено. Сега, като се замисля за живота си дотук, виждам всички онези боклуци по плажа. Винаги съм живял така. Събирам боклуци, ровя из тях, после ги хвърлям някъде. Все безполезни неща, които оставям, за да бъдат отнесени отново.

— Това в родния ти град ли беше?

— Това е целият ми живот. Просто ходя от плаж на плаж. Вярно, помня нещата, които са ставали междувременно, но толкоз. Никога не ги свързвам. Има толкова много неща, чисти, но безполезни.

Тя ме докосна по рамото, после отиде в кухнята. Върна се с вино за себе си и с бира за мен.

— Обичам миговете на мрак преди разсъмване — каза. — Сигурно защото са като чиста плоча. Чиста и неизползвана.

Тя се сгуши до мен на канапето и след като притегли одеялото над гърдите си, отпи от виното. Аз си налях от бирата и с чашата в ръка погледнах черепа на масата с бледи пламъчета, отразяващи се в бутилката. Жената отпусна глава върху рамото ми.

— Току-що те гледах как се връщаш от кухнята — казах аз.

— Ставам ли?

— Имаш страхотни крака.

— Харесват ли ти?

— Много.

Тя остави чашата на масата и ме целуна под ухото.

— Казвала ли съм ти някога? — попита. — Обичам комплименти.

 

 

С наближаването на изгрева слънчевата светлина притъпи фосфоресцирането на черепа и го върна към първоначалното му с нищо незабележимо състояние — костно вещество. Любихме се още веднъж на канапето — усещах по рамото си топлия влажен дъх на жената с малки нежни гърди. После, след като всичко свърши, тя сви тяло до моето и заспа.

Яркото слънце огряваше покривите на съседните къщи, птиците идваха и си отиваха. Чувах звука на новините по телевизията, чувах как някой пали кола. Колко ли часа съм спал? Отместих главата на жената от рамото си и отидох в кухнята. Затворих вратата и пуснах тихо радиото. Тиха късовълнова станция, Роджър Уилямс свири „Есенни листа“, същото годишно време.

Кухнята на жената приличаше на моята. Електроуредите, разположението, приборите, занемареността — всичко си беше обичайното. Имаше ножове с различно предназначение, само че не бяха наострени както трябва. Много малко жени знаят да острят ножове.

И аз не знам защо проявявах интерес към чужда кухня. Не исках да съм излишно любопитен, но всичко ми се струваше значимо. След това по радиото пуснаха оркестъра на Франк Чаксфийл. Прехвърлих се на рафтовете с тенджери и тигани и на бурканчетата с подправки. Кухнята беше свят, който съществуваше сам за себе си.

След като приключиха оркестрациите, радиоводещата пусна кадифения си глас да се носи из ефира:

— Да, време е да вадим пуловерите.

Почти долових миризмата им. Образи от роман на Ъпдайк. Уди Хърман се поклаща в такт с „Ранна есен“. Седем и двайсет и пет според часовника на печката.

Двайсет и пет минути след седем сутринта, понеделник, трети октомври.

Небето се беше изчистило, беше ясно и дълбоко, сякаш изрязано с остър нож. Хубав ден като за сбогуване със света.

Сложих да се топли вода, извадих от хладилника домати и ги попарих с вряла вода, за да махна кожата. Накълцах малко зеленчуци и чесън, добавих доматите, после сложих и наденица — да къкри. През това време нарязах на ситно зеле и чушки за салата, направих кафе. Напръсках с вода една франзела, завих я във фолио и я пъхнах във фурната. След като яденето беше готово, разчистих празните бутилки и чашите във всекидневната и събудих жената.

— Ммм. Мирише хубаво — каза тя.

— Сега вече мога ли да се облека? — попитах.

Не обичах да се обличам преди жената. Направя ли го, и всичко се проваля. Може би е просто проява на вежливост.

— Колко мило от твоя страна! — каза жената, докато смъкваше тениската.

Светлината на новото утро се плъзна с въздишка по гърдите и стомаха й и открои тънките косъмчета по кожата й. Жената поспря, за да огледа тялото си.

— Ставам — беше скромната й преценка.

— Ставаш и още как — потвърдих. — Ела да хапнем.

Тя облече жълта фланела и чифт избелели дънки. Седнахме един срещу друг на кухненската маса и се заехме със закуската.

— Браво на готвача — каза жената. — Страхотно е — допълни. — Как е възможно да живееш сам, а да готвиш толкова добре? Това не те ли притеснява?

— Не, защо да ме притеснява? Имам пет години брак, но сега почти не помня какво беше. Имам чувството, че винаги съм живял сам.

— Никога ли не си мислил да се ожениш отново?

— Не е ли все едно?

Тя се засмя. Аз погледнах часовника. Осем и половина.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита жената.

— Хайде да излезем в девет — предложих — и да отидем в парка. Седи ми се на слънце. Можем да пийнем и по една-две бири. После, някъде в десет и половина, мисля да се поразходя с колата. След това поемам. А ти?

— Аз ще се прибера, ще изпера, ще почистя, ще полежа и ще си мисля за секс. Добре ли звучи?

— Завиждам ти.

Докато миех съдовете, жената пееше под душа. Препаратът за съдове беше от екологичните, на растителна основа, и почти не се пенеше. Избърсах с кърпа съдовете и ги наредих по масата. После взех една четка за зъби. Дали на жената й се намираше нещо, с което да се избръсна?

— В горния десен ъгъл на шкафчето — отвърна тя. — Нещата на мъжа ми още би трябвало да са там.

Открих самобръсначка „Шик“ и флакон лимонена пяна за бръснене „Жилет“ със засъхнала бяла бучка при отвора. Смъртта оставя флаконите с пяна за бръснене наполовина пълни.

— Намери ли? — провикна се жената.

— Ъхъ — отговорих аз и се върнах в кухнята с тоалетните принадлежности на мъжа й и с хавлиената кърпа.

Стоплих малко вода и се избръснах. После изплакнах самобръсначката и заедно с моите косми водата отми и няколко косъмчета на мъртвеца.

Жената още се обличаше, затова седнах във всекидневната със сутрешния вестник. Нямаше нищо, което да привлече вниманието ми в последните няколко часа от живота ми.

Жената се появи в бежов панталон и кафява карирана блуза, решеше се. Пристегнах вратовръзката и си облякох сакото.

— Какво ще правиш с черепа на еднорога? — попита тя.

— Подарък е за теб — отвърнах аз. — Сложи го някъде — да имате за какво да си говорите.

— Как мислиш, дали ще грейне отново?

— Ще грейне, ще грейне — казах.

После я прегърнах още веднъж, та топлината й да се вреже неизличимо в мозъка ми.