Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (4)

4.
Библиотеката

В центъра на Града, точно на север от Стария мост, има площад с формата на полукръг. Вторият полукръг, или долната половина на кръга, е разположен на юг, от другата страна на реката. Тези две половини се наричат така: Северния и Южния площад. Макар че са части от едно цяло, площадите се различават като небето и земята, такова впечатление оставят. Над Северния площад тегне духът на тайнственост, той е похлупен от тишината на квартала наоколо, докато на Южния сякаш му липсва всякакъв дух. Какво би трябвало да чувства човек тук? Всичко е обгърнато със смътното усещане за загуба. В сравнение с квартала северно от Моста тук има сравнително по-малко къщи. Цветните лехи и плочникът не се поддържат добре.

Насред Северния площад се издига голяма Часовникова кула, пронизала небето. По-точно би трябвало да кажем не часовникова кула, а сграда с такава форма. Часовникът отдавна е изгубил първоначалното си предназначение да отмерва времето.

Представлява квадратна каменна кула, която в горния си край се стеснява, със страни, обърнати като компас към четирите посоки на света. Всяка от страните е увенчана с циферблат със стрелки, застинали на единайсет без двайсет и пет. Малките сводове отдолу водят към вътрешността, която очевидно е куха. Представяш си как се изкачваш вътре по стълба, но в основата няма вход. Кулата се издига толкова нависоко над площада, че трябва да се прехвърлиш по Стария мост на юг, за да видиш часовника.

От Северния площад на ветрило тръгват няколко обръча сгради от камък и тухла. Никоя от постройките не се отличава с нищо, по никоя няма украса или надпис. Всички врати са здраво залостени, не се вижда някой да влиза и да излиза. Това тук дали не е поща за мъртви писма? А това — управата на рудник, който не наема миньори? Това — крематориум без трупове, които да гори? От екливата тишина постройките създават усещането за запустение. Но обърна ли се по тези улици, и чувствам зад фасадите непознати хора — затаили дъх, те продължават да вършат неща, за които няма да разбера никога.

На една от улиците в квартала се намира Библиотеката. Тя не само че не се откроява като библиотека, но и се помещава в най-обикновена каменна сграда. Никъде не е обявено, че това тук е библиотека. Със стари каменни стени, избелели до тъжен оттенък, с тясна стряха над прозорците с метални решетки и тежка дървена врата, тук можеше да, има и хранилище за зърно. Ако не бях помолил Стража на Портата да ми обясни доста подробно как да стигна, за нищо на света не бих се досетил, че това тук е библиотека.

 

 

— Веднага щом се установиш, отиди в Библиотеката — казва ми Стражът на Портата в първия ми ден в града. — Там има едно момиче, само се грижи за всичко. Предай му, че Градът ти е възложил да отидеш да разчиташ стари мечти. Момичето ще ти покаже останалото.

— Стари мечти ли? — повтарям аз. — Какво означава „стари мечти“?

Стражът на Портата спира за малко да дялка кръглото колче, оставя ножа и събира с длан дървените стърготини по масата.

— Старите мечти са… стари мечти. Отиди в Библиотеката. Ще се изумиш колко много стари мечти ще намериш там. Вземи колкото искаш и ги разчети хубаво.

Стражът на Портата оглежда заострения връх на готовото колче, одобрява го и го слага на рафта отзад. Там са наредени може би двайсет от същите кръгли колчета.

— Задавай каквито искаш въпроси, но помни, че може и да не отговоря — заявява Стражът на Портата и кръстосва длани зад тила си. — Има неща, които не мога да кажа. Но отсега нататък трябва да ходиш всеки ден в Библиотеката и да разчиташ мечти. Това ще ти бъде работата. Отивай в шест вечерта. Стой до десет-единайсет. Момичето ще ти готви вечеря. През останалото време прави каквото искаш. Разбра ли?

— Разбрах — уверявам го аз. — Докога трябва да върша тази работа?

— Докога ли? Не мога да кажа — отговаря Стражът. — Докато му дойде времето.

После избира от купчината друго парче дърво и отново започва да дялка.

— Градът е беден. Няма място за безделници, които се шляят. Всеки си има място, всеки си има работа. Твоята е да разчиташ мечти в Библиотеката. Не си дошъл тук, за да заживееш щастливо за вечни времена, нали?

— Работата не ми тежи. По-добре да работя, отколкото да бездействам — казвам аз.

— Браво на теб — кима рязко Стражът, както оглежда върха на ножчето. — И така, колкото по-скоро започнеш работа, толкова по-добре. Оттук нататък си Тълкувателят на мечти. Вече нямаш име. Точно както аз съм Стражът на Портата. Разбра ли?

— Разбрах — казвам аз.

— Точно както има само един Страж на Портата в Града, така има и само един Тълкувател на мечти. Само един човек отговаря на изискванията за Тълкувател на мечти. Сега ще го направя.

Стражът на Портата вади от един шкаф малък бял поднос, слага го на масата и налива в него дървено масло. Драсва клечка кибрит и пали маслото. После се пресята към рафта с ножовете, взима тъпо заоблено острие и нагрява десет минути върха му. Духва пламъка и оставя ножа да поизстине.

— С това ще те бележа — казва Стражът. — Няма да боли. Не се бой.

Разтваря широко с пръсти дясното ми око и забива ножа в очната ябълка. Но както е казал, не боли, а аз не се боя. Ножът потъва меко и тихо в очната ми ябълка, сякаш се потапя в пихтия.

Стражът на Портата прави същото и с лявото ми око.

— Щом престанеш да си Тълкувател на мечти, белезите ще изчезнат — обяснява той и прибира подноса и ножа. — Тези белези показват, че си Тълкувател на мечти. Но докато ги носиш, се пази от светлина. Чуй ме, очите ти не могат да виждат светлината на деня. Погледнат ли светлината на слънцето, ще съжаляваш горчиво. Затова излизай само вечер или в мрачни дни. Когато е ясно, затъмнявай стаята и стой на сигурно вътре.

След това Стражът на Портата ми подарява чифт тъмни очила. Трябвало да ги нося през цялото време освен когато спя.

Така загубих светлината на деня.

 

 

Една вечер няколко дни по-късно тръгвам към Библиотеката. Докато бутам тежката дървена врата и я отварям, тя издава стържещ звук. Откривам пред себе си дълъг прав коридор. Въздухът е прашен и спарен, не е проветрявано от години. Дъските по пода са изтъркани там, където навремето са стъпвали по тях, мазилката по стените е пожълтяла до цвета на електрическите крушки.

От двете страни на коридора има врати, бравите им са с пласт бял прах отгоре. Единствената незаключена врата е в дъното и зад крехкото матово стъкло свети лампа. Чукам на тази врата, но отговор няма. Хващам потъмнялата месингова ръкохватка и я завъртам, след което вратата се отваря навътре. В помещението няма жива душа. Просторно празно помещение, нещо като чакалня на железопътна гара, но по-голяма и обзаведена изключително оскъдно, без нито един прозорец, без украшения. Вътре има най-обикновена маса с три стола, желязна печка на въглища и почти нищо друго, ако не броим стенния часовник в ъгъла. На печката е оставена очукана черна емайлирана тенджера, над която се вие пара. Зад гишето има друга врата с матово стъкло, зад нея свети лампа. Чудя се дали да почукам, но решавам да изчакам да се появи някой.

По гишето са разпилени кламери. Гребвам шепа от тях, после сядам на масата.

Не знам колко време е минало, когато през вратата зад гишето излиза Библиотекарката. Носи връзка различни вестници. Щом ме вижда, от изненада страните й поруменяват.

— Извинявайте — казва ми. — Не знаех, че сте тук. Можехте да почукате. Бях отзад в хранилището. Такава бъркотия!

Гледам я и не казвам нищо. Лицето й ми се струва едва ли не спомен. Какво в нея ме трогва? Усещам как някакъв дълбок пласт в съзнанието ми се издига към повърхността. Какво ли означава това? Тайната е заровена в далечен мрак.

— Както виждате, тук не идва никой. Никой освен Тълкувателя на мечти.

Кимвам леко, но не свалям очи от лицето й. От очите й, от устните, от високото й чело и черната коса, завързана отзад на тила. Колкото повече се взирам, сякаш разчитам нещо, толкова повече цялостното впечатление отстъпва назад. Объркан, затварям очи.

— Извинявайте, но може би сте сбъркали сградата. Сградите тук си приличат много — казва жената и оставя връзката вестници при кламерите. — Само Тълкувателят на мечти може да идва тук и да тълкува стари мечти. За всички останали е забранено.

— Тук съм да тълкувам мечти — обяснявам, — както ми е възложил Градът.

— Прощавайте, но бихте ли си махнали очилата?

Свалям тъмните очила и се обръщам с лице към жената, а тя се вглежда в двете бледи безцветни зеници, с които е белязан Тълкувателят на мечти. Имам чувството, че вижда в самата ми същност.

— Добре. Можете да си сложите очилата. — Тя сяда от другата страна на масата. — Днес не съм готова. Не искате ли да започнем утре? — пита. — В тази стая удобно ли ви е? Ако искате, мога да отключа някоя от другите читални.

— Тук е добре — отвръщам. — Ще ми помагате ли?

— Да, работата ми е да наглеждам старите мечти и да помагам на Тълкувателя на мечти.

— Срещали ли сме се и друг път?

Жената се взира в мен и се мъчи да си спомни, но накрая клати глава.

— Както вероятно знаете, в този Град паметта е нещо несигурно и размито, не можеш да се осланяш на нея. Има неща, които помним, има и неща, които сме забравили. Вие явно сте от нещата, които не помня. Много ви моля, извинете ме.

— Разбира се — казвам. — Не беше толкова важно.

— Може и да сме се срещали. Градът е малък.

— Пристигнах само преди няколко дни.

— Преди колко? — пита изненадана тя. — В такъв случай вероятно сте се припознали. Никога не съм напускала този Град. Вероятно сте се припознали в някого, който прилича на мен?

— Предполагам — отвръщам аз. — Въпреки това имам чувството, че някъде може би сме живели съвсем друг живот и кой знае защо сме забравили това време. Имали ли сте някога такова чувство?

— Не — казва жената. — Може би защото сте Тълкувател на мечти. Тълкувателят на мечти мисли съвсем различно от обикновените хора.

Не мога да й повярвам.

— Знаете ли къде е било?

— Де да можех да си спомня — казвам. — Имаше едно място и вие бяхте там.

Библиотеката е с високи тавани, в помещението е тихо като на океанското дъно. Оглеждам се невиждащо, както стискам кламерите. Жената продължава да седи.

— И аз нямам представа защо съм тук — продължавам.

Вторачвам се в тавана. Сякаш се сипят прашинки жълта светлина, които се разширяват и се свиват. Дали виждам такива необичайни неща заради белязаните си зеници? Часовникът в кутията до стената отмерва без звук времето.

— Както ми казаха, съм тук с определена цел.

— Градът е много спокоен, ако сте дошли да търсите спокойствие — обяснява жената.

Не знам.

Тя се изправя бавно.

 

 

— Днес няма какво да правите тук. Започвате работа от утре. Много ви моля, приберете се и си починете.

Поглеждам още веднъж тавана, после жената. Съмнение няма: лицето й е свързано фатално с нещо вътре в мен. Но връзката е много неясна. Затварям очи и търся слепешката. Върху мен като ситна пепел се спуска тишина.

— Ще се върна утре в шест вечерта — казвам.

— Довиждане — отвръща жената.

 

 

Тръгвам си от Библиотеката и минавам по Стария мост. Облягам се на перилата и слушам Реката. Сега Градът е останал без зверове. Часовниковата кула и Стената около Града, сградите покрай брега и назъбените планини на север са обагрени в сивосинята тъга на здрача. До ушите ми не достига друг звук освен шепота на водата. Дори птиците са си взели почивка.

„Ако сте дошли да търсите спокойствие“, чувам думите на жената.

Мракът наоколо се сгъстява. Светлините на уличните лампи покрай Реката вече примигват, а аз се отправям по безлюдните улици съм Западния хълм.