Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (22)

22.
Сив пушек

Както ме е предупредил Полковникът, почти всеки ден се вижда пушек. Сив пушек, който се издига при Ябълковата градина и се носи към облаците. Гледаш ли дълго, ти се струва, че именно Ябълковата градина пуска тези облаци. Първите следи от пушек се появяват точно в три следобед и горенето продължава според броя на мъртвите. След снежна буря или мразовита нощ плътният стълб на пушека се вие с часове.

Толкова ли смъртта на зверовете не може да се предотврати?

— Не могат ли да им направят заслон? — питам аз Полковника, докато играем шах. — Не могат ли да ги защитят от снега, вятъра и студа? Най-обикновен заслон ще спаси много от тях.

— Безпредметно е — е единственото, което отговаря той, без да вдига очи от шахматната дъска. — Зверовете никога няма да отидат под заслона. Пак ще си спят както винаги под открито небе. Изложени на стихиите, дори това да е равнозначно на смърт.

Полковникът е на път да ми вземе царя — мести точно пред него първосвещеника си. По фланговете ме атакуват два рога. Чакам да минат в настъпление.

— Излиза, че зверовете търсят едва ли не сами страдания и смърт — отбелязвам аз.

— В известен смисъл да. За тях това е естествено. Студът и неудобствата. Това може би дори ги спасява.

После Полковникът мълчи, оставя ме да защитя маймуната си, като я слагам при стената му. Може би ще успея да накарам стената да се премести. Полковникът почти се поддава, но после изтегля един от топовете си и укрепва защитната си линия.

— Сега пък хитруваш, а? — смее се военният.

— Не мога да се меря с теб, разбира се — смея се и аз. — Защо казваш, че това ги спасява?

— Колкото и странно да звучи, може би именно смъртта е тяхното избавление. Те умират и напролет се прераждат. Като ново потомство де.

— После обаче, след като пораснат, новородените пак страдат и умират. Защо трябва да се мъчат?

— Защото така е предопределено — изрича той. — Ти си на ход. Докато не ми вземеш първосвещеника, няма да победиш.

 

 

След три дни сняг най-неочаквано изниква ясно небе. Над замръзналия бял Град се плисват ослепително бляскави слънчеви лъчи. Чувам как навсякъде от клоните се сипе сняг. Не излизам от къщи и стоя на спуснати пердета — да не ми свети, но не мога да избягам. Вледененият Град отразява светлината като огромен шлифован скъпоценен камък и запраща ножове светлина, които ме пронизват в очите.

Прекарвам следобедите, проснат по корем на леглото. Напрягам слух, за да чуя песента на птиците — те кацат по первазите заради трохите, които старците им оставят.

Чувам, че самите старци седят на припек пред къщата и си говорят. Само аз избягвам топлата благодат на слънчевата светлина.

 

 

Щом слънцето залезе, ставам от леглото и мия смъдящите си очи обилно със студена вода. Слагам тъмните очила и се спускам по заснежения склон към Библиотеката. Не мога да разчитам колкото обикновено. Само след един череп блясъкът на старите мечти забива в очните ми ябълки болезнени игли. Смътните кухини отзад натежават, пръстите ми стават безчувствени.

В такива моменти Библиотекарката ми носи хладен компрес за очите и лек бульон или топло мляко — да ги изпия. Усещам ги грапави върху езика си, съвсем безвкусни. Свиквам, но вкусът пак не ми се струва приятен.

— Постепенно се приспособяваш към Града — казва жената. — Храната тук не е като на друго място. Използваме само основни продукти. Което прилича на месо, не е месо. Което прилича на яйца, не е яйца. Което прилича на кафе, само прилича на кафе. Всичко е направено по подобие на нещо. Супата ще ти дойде добре. Стопля те.

— Да, стопля ме — казвам аз.

Главата ми не е толкова натежала, тялото ми не е толкова премръзнало. Благодаря на жената и затварям очи — да си починат.

— Имаш ли нужда от още нещо? — казва жената.

— Защо питаш?

— Все нещо ще ти помогне да отвориш зимната си броня.

— Ако имам нужда от нещо, то това е слънце — отвръщам. После свалям тъмните очила и чистя стъклата с парцалче. — Но е невъзможно. Очите ми не понасят светлина.

— Нещо по-истинско от слънчевата светлина. Може би нещо от предишния ти свят, което ти е носело утеха.

Тършувам из отломъците спомени, които са ми останали, но никой не се вмества в пъзела.

— Няма смисъл. Не помня нищо. Загубил съм всичко.

— Нещо дребно, каквото и да е, първото, което ти хрумне. Нека ти помогна.

Паметта ми е като непробиваема стена. Не помръдва. Главата ме боли. След като загубих сянката си, загубих много. Каквото е останало, е затиснато под зимния студ.

Жената слага ръка на слепоочието ми.

— Ще помислим после. Може би ще си спомниш.

— Нека разчета още една стара мечта — за последно — настоявам аз.

— Уморен си. Дали да не почакаш до утре? Излишно е да се напрягаш. Старите мечти ще почакат.

— Не, предпочитам да разчитам стари мечти, отколкото да бездействам. Така поне не се налага да мисля за нищо.

Жената се изправя и се скрива в хранилището. Аз продължавам да седя със затворени очи, потопен в мрак. Докога ще продължи тази зима? „Убийствена зима“, каза Полковникът. А едва е започнала. Дали сянката ми ще доживее края й? Не, въпросът е дали ще го доживея аз, такъв разколебан?

Жената слага на масата един череп и както обикновено го бърше с влажна кърпа, после и със суха. Седя там с глава, отпусната върху дланта, и наблюдавам как пръстите й се трудят.

— Какво още да направя за теб? — пита тя, като вдига най-неочаквано поглед.

— И така правиш много за мен — отвръщам.

Жената маха ръка от черепа и сяда с лице към мен.

— Имах предвид друго. Може би искаш да спиш с мен.

Аз клатя глава.

— Не разбирам — допълва тя с умолителен глас. — Нали каза, че имаш нужда от мен.

— Да, имам. Но сега не е редно.

Жената не казва нищо и накрая отново се заема да лъска черепа. Аз гледам тавана, пожълтялата лампа, окачена на него. Колкото и вкоравен да става духът ми, колкото и да ме е похлупила зимата, не бива да спя с жената. Не тя, а Градът иска да преспя с нея. Така ще сложат ръка и върху духа ми.

Жената слага пред мен лъснатия череп, но аз не го вдигам. Гледам пръстите й върху масата. Опитвам се да разчета в тях някакъв смисъл, но те не ми съобщават нищо.

— Разкажи ми още за майка си — подхващам.

— За майка си ли?

— Да. Все едно какво.

— Струва ми се, че към нея се отнасях по-различно, отколкото към другите — подхваща жената. — Не помня добре, беше много отдавна. Не знам защо се получаваше по този начин.

— Така е с духа. Нищо не е в равновесие. Като река — тече и се променя според местността.

Жената се усмихва.

— Не ми се вижда редно.

— Но е така — казвам. — Не ти ли е мъчно за майка ти?

— Не знам.

Тя мести черепа, за да го огледа от различни ъгли.

— Неясен ли е въпросът?

— Да, вероятно.

— За друго ли да говорим? — предлагам аз. — Какво обичаше майка ти? Помниш ли?

— Да, много добре. В топли дни се разхождахме и гледахме зверовете. За разлика от теб, жителите на Града не излизат често на разходка.

— Да, обичам да се разхождам — потвърждавам. — Какво друго помниш?

— Когато мама беше сама в стаята, я чувах да си говори, но виж, не знам дали й е харесвало.

— Какво казваше?

— Не помня. Не приличаше на обикновено говорене. Не знам как да го обясня, но за мама явно беше важно.

— Важно ли?

— Да, говоренето беше някак си… особено. Мама провлачваше думите или пък ги скъсяваше. Гласът й ту се извисяваше, ту се снишаваше, като вятър.

— Това е пеене — изведнъж осъзнавам аз.

— Ти знаеш ли да говориш така?

— Песните не се говорят. Те се пеят.

— И ти умееш ли го? — пита тя.

Поемам си дълбоко въздух, но не откривам в паметта си музика.

— Съжалявам. Не се сещам за нито една песен — казвам.

— Не можеш ли да върнеш песните?

— С музикален инструмент сигурно ще успея. Ако изсвиря няколко ноти, може би някоя песен ще се върне при мен.

— Как изглежда музикалният инструмент?

— Има стотици, с всевъзможни форми и размери. Някои са огромни, могат да ги вдигнат само четирима души, други се вместват в дланта ти. И звученето им е различно.

След като го казвам, усещам как вътре в мен бавно се разплита низ от спомени.

— В Залата с Колекцията може би има музикален инструмент. Всъщност не е колекция, но там има много неща от миналото. Само съм надзъртала.

— Можем ли да погледнем? — питам. — Днес май няма да съм в състояние да разчета още мечти.

Минаваме покрай рафтовете с черепите и отиваме в друго помещение през врата с матово стъкло като на входа на Библиотеката. Жената влиза вътре, намира електрическия ключ и над тясното пространство се процежда слабо осветление. Подът е задръстен със сандъци и пътнически чанти, с камари от куфари, големи и малки. Прекалено много, за да ги преброиш, всички покрити, с прах. Сред тях има странни предмети, някои отворени, други в калъфи със същата форма. Защо тези неща са тук?

Приклякам, за да отворя една от кутиите. Вдига се облак бял прах. Вътре има причудлива машина с редици кръгли клавиши върху скосеното лице. Явно е употребявана много, на места черната боя по металния капак се е олющила.

— Знаеш ли какво е това?

— Не — отвръща жената, както се е надвесила над мен. — Това музикален инструмент ли е?

— Не, не издава музика. Прави думи. Мисля, че се е казвало пишеща машина.

Затварям кутията на допотопния механизъм и се прехвърлям на ракитовата кошница до него. Вдигам капака и намирам пълен комплект ножове и вилици, чаши, чинии и старателно сгънати пожълтели салфетки.

В един голям кожен куфар има стар костюм, ризи, вратовръзки, чорапи и бельо. Между пластовете дрехи са напъхани тоалетни принадлежности — четката за бръснене е със спечен по нея мръсен сапун, а шишето от алкохол е останало без мирис.

Който и багаж да отворя, откривам сходен безвкусен инвентар. Дрехи и най-различни дрънкулки, всички сякаш приготвени в последния момент за внезапно пътуване. Но на всички им липсва нещо малко, което да им придава облик, всички оставят впечатлението за нещо незабележимо, без отличителни белези. Дрехите не са качествени и скъпи, шити по поръчка, но не са и дрипи. Личи, че са от различни времена и сезони и са принадлежали и на мъже, и на жени, кройките им също са различни — според епохата, но нищо в тях не привлича погледа. Дори миришат еднакво. Сякаш някой най-старателно е махнал всички отличителни белези, всичко лично. Съхранили са се само безлични остатъци.

След като преглеждам пет-шест куфара, се отказвам. Дори в Града да могат да се намерят музикални инструменти, те не са тук.

— Да вървим — подканям. — Прахът ми гложди в очите.

— Разочарован ли си, че не намери музикален инструмент?

— Можем да потърсим другаде — отговарям аз.

 

 

Пожелавам й „лека нощ“ и тръгвам да се качвам сам по Западния хълм. Зимният вятър плющи между дърветата, блъска ме в гръб. Поглеждам назад и виждам, че луната е увиснала полузатулена над Часовниковата кула, а небесата са кипнали от плътно облаково вещество. В светлината, която не е точно лунна, Реката отстъпва назад, черна като катран.

Спомням си, че сред дрехите в Залата с Колекцията съм видял топъл шал. Прояден е от молците, но ако го омотая няколко пъти, ще ми пази топло. Трябва да попитам дали куфарите си имат собственици и дали мога да използвам съдържанието им. Треперя, както стоя без шал на вятъра, ушите ми парят сякаш някой ги е зашлевил.

Утре ще отида при Стража на Портата. Трябва да нагледам и сянката си.

Обръщам гръб на Града и отново тръгвам нагоре по замръзналия склон към Официалните резиденции.