Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (40)

40.
Птици

Когато стигаме закъдето сме се запътили, вече се сипе гъст сняг. Небето ни притиска, плътно и твърдо. Снежинките се въртят на вихрушка, носят се на валма към Южното езеро, немигащо око в един свят в бяло. Дали Езерото не примамва снежинките надолу към себе си колкото да ги изпие и да ги погълне?

Ние със сянката ми мълчим. Не знам колко дълго сме наблюдавали сцената. Притеснителното гъргорене, което съм чул последния път тук, е заглушено под влажния въздух. Таванът от облаци е увиснал толкова ниско, че притъмнелите очертания на Стената се издигат още по-нависоко, мрачни зад снега. Точно пейзаж като за Края на света.

Докато стоим там, раменете ми побеляват. Снегът сигурно е заличил вече стъпките ни. От време на време сянката ми се изтръсква от снега и гледа вторачено повърхността на водата.

— Изходът е тук. Няма къде другаде да е — възвестява сянката ми. — Нищо вече не може да ни задържи в този Град. Ние сме волни като птици.

Сянката ми поглежда нагоре, после затваря очи, за да получи благословията на снежинките. И аз виждам как тя си възвръща силите, сякаш са били смъкнати тежки окови. Тя тръгва, макар и немощно, сама към мен.

— От другата страна на Езерото има цял свят — казва тя. — Готов ли си да се гмурнеш?

Не казвам нищо, а сянката ми прикляка, за да си развърже обувките.

— Ако продължаваме да стоим тук, ще премръзнем до смърт, хайде да го направим. Ще завържем един за друг краищата на коланите си. Само това оставаше, някой от двамата да не успее.

Свалям кепето — полково снаряжение от отминал боен поход, дадено ми от Полковника. Сукното е протрито и безнадеждно избеляло. Изтръсквам козирката, после пак си слагам кепето на главата.

— Мислих дълго… — изстисквам от себе си думите. — Няма да дойда.

Сянката ми ме гледа неразбиращо.

— Прости ми — казвам й. — Знам прекрасно какво означава да остана тук. Осъзнавам, че е най-разумно да се върнем двамата заедно в предишния ни свят, както предлагаш и ти. Но не мога да намеря сили да си тръгна оттук.

Сянката бръква в джобовете си.

— Я стига! Нали си обещахме да избягаме оттук? Защо трябваше да ме мъкнеш толкова дълго чак дотук? Знаех си аз, заради жената е.

— Да, разбира се, и заради нея — признавам. — Но не е само това. Открих нещо, което ме свързва с това място повече, отколкото си мислех. Трябва да остана.

Сянката ми въздиша, сетне отново поглежда към небето.

— Намерил си духа й, нали? И сега искаш да заживееш с нея в Гората. Искаш да ме прогониш, нали?

— Не, няма такова нещо, наистина — възразявам. — Разбрах защо съществува Градът.

— Не искам да знам — отсича сянката, — защото вече знам. Самият ти си създал този Град. Създал си всичко тук. Стената, Реката, Гората, Библиотеката, Портата, всичко. Дори Езерото. Знаех още от самото начало.

— Защо тогава не ми каза по-рано?

— Защото щеше да ме зарежеш тук. Защото мястото ти е там, в онзи свят. — Сянката ми сяда на снега и клати глава. — Но ти няма да ме послушаш, нали?

— Нося отговорност — отвръщам аз. — Не мога да изоставя хората, местата и нещата, които съм създал. Знам, че постъпвам ужасно несправедливо към теб. А може би и към себе си. Но трябва да видя последиците от собствените си дела. Това тук е моят свят. Стената е тук, за да огражда именно мен, пак през мен тече Реката, пушекът се вие, защото горя аз. Трябва да разбера защо.

Сянката ми се изправя и се вторачва в спокойната повърхност на Езерото. Стои застинала сред сипещия се сняг. И двамата не казваме и дума. От устата ни на бели валма излиза дъхът ни.

— Не мога да те спра — признава сянката ми. — Тук може и да не умреш, но няма и да живееш. Само ще съществуваш. В свят, който сам по себе си е съвършен, няма „защо“. А и животът в Гората не е какъвто си мислиш. Ще бъдеш вечно хванат там като в капан.

— Аз не съм толкова сигурен — казвам. — Ти също не можеш да бъдеш. Пък и малко по малко ще си спомням. Хора и места от предишния ни свят, различна светлина, различни песни. И докато си спомням, може би ще намеря ключа за творението си и за неговото разрушение.

— Не, съмнявам се. Поне докато си запечатан вътре в себе си. Без мен, колкото и да търсиш яснотата на разстоянието, няма да я познаеш. Все пак не можеш да кажеш, че не съм опитала — казва сянката ми и след малко добавя: — Обичах те.

— Няма да те забравя — отвръщам аз.

Дълго след като Езерото е погълнало сянката ми, аз стоя и гледам водата, докато по нея не остава и едничка вълна. Водата е спокойна и синя като очите на зверовете. Аз съм сам в най-далечните предели на битието. Тук светът свършва и е застинал.

Обръщам гръб на Езерото и тръгвам назад. Оттатък Западния хълм е Градът. Знам, че жената ме чака с акордеона в Библиотеката.

Виждам как през поривите на вихрушката полита бяла птица. Птицата се понася над Стената и се разтваря в натежалите от сняг облаци по източното небе. На мен не ми остава друго освен звука на снега под краката ми.