- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 世界の終りとハードボイルド・ワンダーランド, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Емилия Масларова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ventcis (2014)
Издание:
Харуки Мураками. Страна на чудесата за непукисти и Краят на света
Японска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
Художник на корицата: Стефан Касъров
Формат 84/108/32.
Печатни коли 25,75
Предпечатна подготовка: Васил Попов
Печатница „Инвестпрес“
- — Добавяне
36.
Акордеон
— Наистина ли чувстваш, че можеш да разчетеш духа ми? — пита тя.
— Да. Духът ти е бил тук през цялото време, аз обаче не знаех къде да го търся. Но пътят вече би трябвало да ми е показан.
Седим на пода в хранилището, облегнати на стената, и гледаме редиците черепи, които не ни казват нищо.
— Ами ако се опиташ да се върнеш в мислите си назад? Да си ги спомниш малко по малко? — предлага жената.
Подът е студен. Затварям очи, в ушите ми кънти тишината на черепите.
— Днес сутринта старците копаеха пред къщата дупка. Много голяма дупка. Събуди ме звукът от лопатите им. Сякаш копаеха в главата ми. После заваля сняг, който запълни дупката.
— А преди това?
— Ние с теб отидохме в Гората, на Електроцентралата. Запознахме се с Пазача. Той ми показа съоръженията. Вятърът издаваше изумителен шум.
— Да, помня.
— След това получих от Пазача акордеон. Малък сгъваем акордеон, стар е, но още свири.
Жената седи, мисли и премисля. От минута на минута в помещението става все по-студено.
— Носиш ли акордеона? — пита жената.
— Акордеона ли? — повтарям.
— Да, може би точно той е ключът. Акордеонът е свързан с песен, песента е свързана с майка ми, майка ми е свързана с духа ми. Възможно ли е?
— Логично е — потвърждавам, — въпреки че във веригата липсва важна брънка. Не помня нито една песен.
— Не е задължително да е песен.
Вадя от джоба на шинела акордеона и отново сядам с инструмента в ръка до жената. Пъхам длани в каишките от двете страни на меха и изсвирвам няколко акорда.
— Красиво е! — възкликва жената. — Звуците като вятър ли са?
— Те са вятър — пояснявам. — Аз създавам вятър, който издава звуци, после ги обединявам.
Тя затваря очи и отваря уши за съзвучията.
Свиря всички акорди, които съм усвоил. Движа пръстите на дясната си ръка последователно по копчетата, като издавам отделни ноти. Не се чува мелодия, но е достатъчно и че донасям до жената вятъра в звуците. Трябва само да се оставя на вятъра, както правят птиците.
Не, не мога да се откажа от духа си.
Понякога духът ми натежава и става мрачен, друг път се издига нависоко и вижда вечността. Чрез звука на мъничкия акордеон духът ми се пренася на огромни разстояния.
Извиквам зад затворените си очи различни образи на Града. Ето ги върбите по пясъчния нанос, Наблюдателницата при Стената на запад, разораната нивичка зад Електроцентралата. Старците, седнали на слънце пред жилището ми, зверовете, приклекнали в езерцата покрай Реката, летните треви, огънати от лекия ветрец по каменните стъпала на изкуствения канал. Спомням си как съм ходил с Библиотекарката на Езерото на юг. Виждам Изоставената казарма при северната Стена, развалините на къщата и на кладенеца край Стената в Гората.
Мисля си за всички хора, с които съм се запознал тук. За Полковника от съседната стая, за старците от Официалните резиденции, за Пазача от Електроцентралата, за Стража на Портата — всички сега със сигурност са си по стаите и слушат фъртуната навън.
За всички места и хора, които ще загубя завинаги, за всички лица и черти, които ще помня до края на живота си. Кой е виновен, че този свят е уродлив, а жителите му са без дух? Изпитвам едва ли не… любов… към Града. Не мога да остана на това място, но не искам и да го губя.
Усещам вътре в себе си съвсем лек допир. В съзнанието ми се върти съзвучието на един от акордите. То се слива, разделя се, търси… но какво ли? Отварям очи, намествам пръстите на дясната си ръка върху клавишите и свиря поредица от пермутации.
След малко вече мога като че ли по своя воля да натисна клавишите, издаващи първите четири ноти. Те се носят надолу от някакво мое вътрешно небе, бавно, като утринната светлина на ранното слънце. Намират точно мен — именно това са нотите, които съм търсил.
Задържам клавиша и натискам отново и отново поотделно четирите ноти. Те сякаш настояват за още ноти, за втори акорд. Напрягам се да чуя акорда, който следва. Първите четири ноти ме отвеждат при следващите пет, после при друг акорд и още три ноти.
Това е мелодия. Не цяла песен, само първата й фраза. Свиря отново и отново трите акорда, както и дванайсетте ноти. Давам си сметка, че това е песен, която знам.
„Дани, момчето ми“.
Заглавието връща и песента: сега вече акордите, нотите, съзвучията се леят от само себе си изпод върховете на пръстите ми. Изсвирвам още веднъж мелодията.
Кога за последно съм чувал песен? Тялото ми е зажадняло за музика. Толкова дълго съм стоял без музика, че дори не съм разбрал за глада си. Резонансът се разпростира, напрежението вътре в мен се разсейва. От музиката пред зрението ми изниква топло сияние, което разтопява след безкрайното зимуване духа и мускулите ми.
Целият Град живее и диша с музиката, която свиря. С всяко мое движение улиците преместват тежестта си. Стената се протяга и се разкършва, сякаш е собствената ми плът и кожа. Повтарям няколко пъти песента, после оставям акордеона на пода, облягам се и затварям очи. Всичко тук е част от мен: Стената, Портата, Гората, Реката, Езерото. Всичко това съм аз.
Дълго след като съм оставил инструмента, жената, която е затворила очи, продължава да ме държи здраво с две ръце. По бузите й се стичат сълзи. Прегръщам я през рамото и допирам с устни клепачите й. Сълзите й придават влажна, нежна топлина.
По бузите й избива светлина, от която сълзите блестят. Светлината е ясна като звездите, а не идва от небето. Сияе самата стая.
Изключвам горната лампа и чак тогава виждам откъде идва сиянието. От черепите. Пробудил се е отколешен огън, тлял вътре в тях. Фосфоресценцията блести, чиста за окото, успокоява ме със спомени, които топлят и изпълват сърцето ми. Усещам как зрението ми се изцелява. Сега вече нищо не може да увреди тези очи.
Гледката е невероятна. Самият покой. Пространството е запълнено от безброй прашинки светлина. Взимам един от черепите и прокарвам пръсти по повърхността му. Тук чувствам блещукане, спомен на дух, следа от духа на жената. Във върховете на пръстите ми се вливат мънички искри, които ме докосват — всяка частица носи възможно най-слабата светлина и топлина.
— Ето го духа ти — казвам аз. — Жената ме гледа с насълзени очи. — Духът ти не е бил изгубен, нито разпилян на вятъра. Той е тук и никой не може да ти го отнеме. За да го разчета, трябва да събера всички тези искри. — Целувам я още веднъж по клепачите. — Остави ме сам — казвам. — Ще го разчитам чак до сутринта. Дотогава не мога да почивам.
Жената оглежда редиците черепи, които издават нежно сияние, и излиза от хранилището. Вратата след нея се затваря. Прашинките светлина подскачат по черепите. Някои стари мечти са на жената, други са мои.
Търсенето ми отнема много време. Отвежда ме до всяко кътче в този заобиколен от Стена Град, но накрая намирам духа, който сме изгубили.
