Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (27)

27.
Вълшебна енциклопедична пръчка, безсмъртие, кламери

— Направо страхотно — казах аз. — Значи съм изигран. Докъде са стигнали тези ваши обстоятелства?

— За обстоятелствата в главата си ли ме питате? — отвърна професорът.

— А за какво друго? — троснах се. — Доколко сте заличили съзнанието ми?

— Ами по моя преценка някъде преди шест часа се е стопила съединителна кутия Б. Казвам, разбира се, „стопила се е“ за по-удобно, не че някоя част от мозъка ви наистина се е стопила. Нали разбирате…

— Третата верига е включена, а втората е излязла от строя, така ли?

— Да, точно така. Та както вече ви обясних, сте започнали да свързвате с мостове. С други думи, започнали сте да произвеждате спомени. Или, ако се върнем на нашата метафора, докато вашата подсъзнателна фабрика за блянове се променя, се приспособявате чрез канал, свързан с повърхностното съзнание.

— А това, доколкото разбирам, означава, че съединителна кутия А не работи с пълен капацитет, така ли? И от подсъзнанието ми изтича информация?

— Строго погледнато, не — отвърна професорът. — Каналът вече е съществувал. Каквото и да правим с мисловните ви вериги, в никакъв случай не бива да прекъсваме този канал. Причината е, че повърхностното ви съзнание — вашата първа верига — се е развила, защото я захранва подсъзнанието или втората ви верига. Каналът е коренът на вашето дърво. Без него мозъкът ви няма да работи. Но въпросът тук е, че с електрическия заряд, получен при разтопяването на съединителна кутия Б, каналът е бил подложен на необичайно натоварване. А мозъкът ви е бил толкова изненадан, че е започнал да се приспособява към извънредните условия.

— Това означава ли, че ще продължа да произвеждам нови и нови спомени?

— Опасявам се, че да. Или по-просто казано, своеобразни déjà-vu. По принцип разликата не е съществена. Това ще продължи известно време. Докато накрая вие не сглобите от тези нови спомени друг свят.

— Да сглобя друг свят ли?

— Чули сте ме правилно. И сега, в този миг се подготвяте да се прехвърлите в друг свят. А светът, който виждате, се променя малко по малко, за да се напаснете към него. Променя се с всяко ново възприятие. Този свят тук си съществува. Но на феноменологично равнище той е само една от безбройните възможности. Нещо като решението с кой крак ще стъпите напред, дали с десния или с левия — промени от този вид. Не е чак толкова странно, че когато се променят спомените ви, заедно с тях се променя и светът.

— Мен ако питате, звучи доста научно — казах аз. — Прекалено обобщено. Не отчитате фактора време. Преобръщате последователността на нещата.

— Не, времевият парадокс тук е в съзнанието ви — възрази професорът. — Докато създавате спомени, създавате и паралелен свят.

— Значи се отдалечавам от света, както съм го познавал първоначално?

— Просто казвам, че не е извън обсега на възможното. Имайте предвид, не ви говоря за паралелните вселени от научната фантастика, които нямат нищо общо с нашия свят. Става въпрос за личното възприятие. За света, както го възприемаме със сетивата. И именно той се променя в съзнанието, поне така мисля аз.

— Излиза, че щом след тези промени съединителна кутия А се превключи отново, се появява съвсем различен свят и аз продължавам да живея в него. И че този преход не може да се избегне — аз просто седя и чакам да се случи.

— Опасявам се, че да.

— И докога ще съществува този свят?

— Ще съществува вечно — отвърна професорът.

— Нещо не разбирам — признах си аз. — Какво означава „вечно“? Физическото тяло си има ограничения. Умре ли тялото, умира и мозъкът. Умре ли мозъкът, съзнанието престава да съществува. Не е ли така?

— Не, не е. За безусловните истини времето не съществува. Такава е разликата между тях и сънищата. Безусловните истини са мигновени, всичко се разкрива наведнъж. Вечността всъщност може да се изживее. След като създадеш затворена верига, просто се въртиш и въртиш вътре в нея. Такова е естеството на безусловните истини. Няма прекъсване както при сънищата. Безусловните истини са като вълшебната енциклопедична пръчка.

— Каква вълшебна енциклопедична пръчка? — превърнах се аз в ехо.

— Това е теоретична главоблъсканица, като Парадокса на Зенон. Смисълът е, че цялата енциклопедия може да се вмести върху една-единствена клечка за зъби. Знаете ли как се прави?

— Вие ще ми кажете.

— Взимате информацията, текста на енциклопедията, и го превръщате в числа. Заменяте всичко с двуцифрени числа, включително с десетични точки и запетаи. 00 не съдържа нищо, А е 01, Б — 02, и така нататък. После, след като сте го заменили, слагате отпред десетична запетая. Така получавате много дълга десетична дроб. 0,173 000631… след това точно на тази точка върху клечката за зъби правите знак. Ако 0,5000 се пада точно по средата на клечката, излиза, че 0,3333 е една трета от разстоянието до върха. Схващате ли?

— Разбира се.

— Ето как можете да вместите данни с всякаква дължина в една-единствена точка от клечката за зъби. Само на теория, разбира се. Всъщност не съществува технология, с която да направим такава малка точка. Но това би трябвало да ви даде представа какво всъщност са безусловните истини. Да предположим, че времето — това е дължината на клечката за зъби. Количеството информация, която можете да вместите в него, няма нищо общо с дължината му. Направете десетичната дроб колкото искате дълга. Тя е ограничена, но се доближава до безкрайността. Въпреки че ако направите десетичната дроб да се повтаря, тогава вече тя е безкрайна. Разбирате ли какво означава това? Проблемът е в софтуера и няма нищо общо с хардуера. Това може да е клечка за зъби, а може да е и огромно дърво с височина двеста метра на екватора — няма значение. Тялото ви умира, съзнанието ви угасва, но миг преди това мисълта ви е уловена в точката на безусловната истина и се дели безкрайно. Спомнете си коана „Стрела, спряна в полет“. Е, смъртта на тялото е именно този полет на стрелата. Тя лети по права линия към мозъка. Никой не може да я отклони. Хората неминуемо умират, тялото неминуемо се разлага. Времето запраща напред въпросната стрела. Но както вече споменах, мисълта продължава да дели до безкрайност това време. Парадоксът се превръща в истина. Стрелата така и не достига целта.

— С други думи — безсмъртие — казах аз.

— Точно така. В мислите си хората са безсмъртни. Макар че, по-точно казано, те не са безсмъртни, а са безкрайно, асимптотично близо до безсмъртието. Ето какво е вечният живот.

— Такава ли беше истинската цел на изследването ви?

— Не, не, няма такова нещо — възрази професорът. — Това ми хрумна съвсем наскоро. Просто виждах накъде ме води изследването и изведнъж се сетих. Човек става безсмъртен не като умножава времето, а като го дели до безкрайност.

— И заради това сте решили да ме зарежете в безсмъртието, така ли?

— Не, не, не. И това стана съвсем случайно. Изобщо не съм имал такова намерение. Повярвайте. Такава е истината. Изобщо не съм смятал да правя такова нещо. Но ако действате, можете да избирате, в случай че наистина го искате. Останал ви е само един коз — последният.

— И какъв е той?

— Можете да умрете сега — обясни съвсем спокойно професорът. — Точно преди да се превключи съединителна кутия А, вие се изключете. Така няма да остане нищо.

Над нас се спусна тежко мълчание. Професорът се изкашля, пълното момиче въздъхна, аз си сръбнах от уискито. Никой не каза и дума.

 

 

— Как… хм, как изглежда… този свят? — наложих си да изрека на глас въпроса. — Този безсмъртен свят?

— Нали вече ви обясних — рече професорът. — В него цари спокойствие. Нали сте го създали вие, той е вашият свят. Там можете да бъдете такъв, какъвто сте. Там имате всичко. И в същото време там няма нищо. Представяте ли си такъв свят?

— Не.

— И все пак го е създало съзнанието ви. А не всеки го може. Другите могат да се лутат вечно в свят на противоречия и хаос. Вие не сте като тях. Явно сте от безсмъртните.

— Кога ще стане преходът в този свят? — попита пълното момиче.

Професорът си погледна часовника. Аз също погледнах своя. Шест и двайсет и пет. Вече се беше съмнало. Сутрешните вестници вече бяха доставени.

— По моя преценка след двайсет и девет часа и трийсет и пет минути — отговори професорът. — Плюс, минус четирийсет и пет минути. За по-лесно ще го закръгля на дванайсет по обяд. Утре.

Аз поклатих глава. За по-лесно ли? Пак пийнах от уискито. Изобщо не ме ловеше. Дори не усещах вкуса му. Стомахът ми се беше вкаменил.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита пълното момиче, като отпусна ръка върху скута ми.

— Ами знам ли — възкликнах аз. — Но при всички положения искам да се измъкна над земята. Не се виждам да седя тук до безкрайност. Отивам където има слънце. После ще му мисля.

— Обяснението ми достатъчно ли беше? — попита професорът.

— Ще се задоволя с него, благодаря — отвърнах аз.

— Сигурно още ми се сърдите.

— Разбира се — потвърдих. — Въпреки че гневът едва ли ще ми помогне особено, нали? Освен това съм като зашеметен, още не съм осмислил нещата. По-късно, когато осъзная докрай истината, сигурно ще се вбеся. Но дотогава естествено ще бъда мъртъв за този свят.

— Всъщност не смятах да се впускам в такива подробности — каза професорът. — Ако не ви бях предупредил, всичко щеше да приключи още преди да разберете. И нямаше да е толкова болезнено. И все пак не е като да умрете. Само съзнанието ви ще изчезне завинаги.

— Все тая — рекох аз. — Но при всички положения щях да предпочета да знам. Поне това, което засяга живота ми. Не искам да го изключат тайно от мен. Обичам по възможност да си уреждам нещата. Накъде е изходът?

— Кой изход?

— Тук все има изход, през който се отива горе.

— Има, но е далеч и трябва да минете точно покрай леговището на ИНК-ите.

— Нищо. Сега вече малко неща могат да ме уплашат.

— Добре тогава — каза професорът. — Слизате от планината във водата, вече е съвсем спокойна, ще я преплувате лесно. Насочвате се на юг-югозапад. Ще ви светя като с фар. Плувайте право в тази посока и на отсрещния бряг, малко по-нагоре, има тесен отвор. През него влизате в канализацията. Тръгнете право по нея и ще излезете при релсите на метрото.

— На какво метро?

— На линия „Гинза“. Точно по средата между „Гайенмае“ и „Аояма Ичоме“.

— Какво общо има метрото?

— ИНК-ите са превзели тунелите на метрото. През деня може и да ги няма, но през нощта се разпореждат по станциите сякаш са си у дома. След построяването на Токийското метро те разшириха неимоверно обсега си. Да си помисли човек, че копаят тунелите за тях. Току нападат някой работник по поддръжката и го изяждат.

— Защо властите си затварят очите?

— Иначе кой ще работи в метрото? Кой ще се вози на него? Е, в началото, когато разбраха, се опитаха да зазидат дупките, да засилят осветлението, да сложат още охрана, но ИНК-ите са неудържими. Само за една нощ проникват през стените и прегризват електрическите кабели.

— Щом изходът е между „Гайенмае“ и „Аояма Ичоме“, къде сме сега?

— Някъде под храма „Мейджи“, по посока на Омотесандо. Така и не съм установил точното място. При всички положения има само един път, няма как да се отклоните. Тесен е, с много чупки. Оттук ще се отправите по посока на Сендагая, към леговището на ИНК-ите, откъм тази страна на Националния стадион. После тунелът завива надясно, по посока на бейзболния стадион „Джингу“, след това се насочва покрай Артфорума към булевард „Аояма“ и линията на метрото „Гинза“. До изхода се върви около два часа. Разбрахте ли?

— И още как.

— Минете възможно най-бързо покрай леговището на ИНК-ите. Тежко ви, ако се забавите. Когато излезете в метрото, имайте предвид, че там има кабели с високо напрежение и влакове. Ще бъде жалко, ако стигнете чак дотам и ви блъсне вагон.

— Ще запомня — казах аз. — А вие какво ще правите?

— Ще поостана малко тук, долу. Навехнах си крака. Пък и да изляза сега, само ще ме подгонят Системата и семиотехите. Тук няма да дойде да ме търси никой. Пак добре че донесохте храна. Така ще изкарам три-четири дни — каза спокойно професорът. — Вие вървете. Мен не ме мислете.

— А устройствата за отблъскване на ИНК-и? За да се добера до изхода, ми трябват и двете, вие ще останете без нито едно.

— Вземете със себе си внучка ми — предложи професорът. — Детето ще ви изпрати, после ще се върне да ме прибере и мен.

— Аз нямам нищо против — обади се тя.

— Ами ако й се случи нещо? Ако я заловят…

— Няма да ме заловят — отсече твърдо момичето.

— Не се притеснявайте — рече професорът. — За възрастта си детето наистина е много оправно. Имам му доверие. Пък и съм взел мерки. Всъщност, ако имам батерия, вода и тел, ще направя набързо устройство за отблъскване на ИНК-и. Лесно е, макар че няма да действа като истинското. Докато вървяхте насам, не забелязахте ли? Късчетата метал, които съм разпръснал по целия път? Държат ИНК-ите надалеч може би петнайсетина-двайсет минути.

— За кламерите ли говорите? — попитах аз.

— Да, да, кламерите са най-добри. Евтини са, не хващат ръжда, намагнетизират се за отрицателно време, могат да се нанижат и да си ги окачиш на врата. Точно така, ще използвам кламери.

Бръкнах в джоба на шушляковото яке, извадих шепа кламери и му ги подадох.

— Ще стигнат ли?

— Охо — възкликна изненадан той. — Точно като по рецепта. Честно казано, притеснявах се малко. Докато вървях насам, разпилях повече, отколкото трябваше, и си мислех, че май няма да ми стигнат. Наистина сте съобразителен.

— Ние ще тръгваме, дядо — каза момичето. — Той не разполага с много време.

— И умната. Не се набутвайте между шамарите — предупреди професорът, — само това оставаше, ИНК-ите да ви ухапят. Хо-хо-хо.

— Скоро ще се върна да те взема — обеща внучката му и го млясна по челото.

— Наистина съжалявам, че се получи така — извини се за последно професорът. — Ако можех, щях да се разменя с вас. Добре си поживях. Не съжалявам за нищо. А на вас ви е рано. Сигурно не сте успели да направите много неща на този свят.

Едва ли някога щях да разбера какво толкова съм загубил, нали? Не казах нищо.

— Но няма страшно — отсече философски професорът. — Това не е смърт. Това е вечен живот. И вие ще бъдете такъв, какъвто сте. В сравнение с това този свят тук не е нищо друго освен мимолетна фантазия. Помнете го.

— Хайде — подкани момичето и ме хвана за ръката.