Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (23)

23.
Дупки, пиявици, кула

— Не е земетресение — потрепери момичето. — Много по-страшно е.

— Какво например?

Момичето не отговори, само преглътна и стреснато поклати глава.

— Сега няма време за обяснение. Да бягаме! Само така ще се спасим. Сигурно ще си разкъсаш шевовете, но пак е за предпочитане пред смъртта.

Спъвани от найлоновото въже, хукнахме колкото ни крака държат право напред. Светлината от фенера в ръката на момичето се люшна шеметно и очерта между стените зигзаг като от сеизмограф. Раницата заподскача по гърба ми. Идеше ми да я хвърля, но нямах време. Нямаше как да забавя крачката — бях като на повод.

Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-силен ставаше тътенът. Сякаш вървяхме право към мястото, откъдето се разнасяше. Онова, което беше започнало като подземен трус, сега стържеше, съскаше, клокочеше, скрибуцаше — и аз не знам какво още.

Както тичахме, се смръщих — тялото ми напираше да тръгне в обратната посока, — но момичето водеше, а аз само го следвах. Пак добре че не се натъквахме на завои и препятствия. Улеят беше равен като пътека за боулинг. Нямаше дупки и скали, за които да мислим.

След това се чуха оглушително скърцане и пукане, сякаш молози се търкаха със страшна сила един в друг. Всичко потъна в безпощаден шум; внезапна тишина. Миг на нищо. Сетне всичко се огласи от странен съсък, сякаш хиляди старци всмукваха между зъбите си въздух. Свистене като от тръстики, прокънтяло в мрака като жуженето на хиляди подземни насекоми, насъскани от едно и също нещо. Звукът не предвещаваше нищо добро за нас.

В същото време ме обзе зловещото чувство, че звукът ни зове — звяр, дебнещ от засада плячката си. Какъвто и ужас да ни причакваше там, знаеше, че се задаваме. Нямах представа какво точно представлява. Отдавна се бяхме отказали от въображението ми.

Продължавахме да бягаме — колко ли време? Чувството ми за време беше парализирано. Тичах и тичах, а не усещах умора, а раната на стомаха беше изтласкана в далечно кътче на съзнанието ми. Чувствах лактите си сковани, но това беше само телесно усещане. Почти не забелязвах, че тичам. Краката ми летяха и се носеха. Отзад ме тласкаше плътен слой въздух.

Бях поезия в движение, когато момичето изпищя, за да ме предупреди, аз обаче не го чух. Блъснах се в него и го съборих на земята. Продължих устремено напред и се свлякох на дъга върху момичето. Дори не се чух как се удрям. След миг главата ми се удари с все сила о твърдата каменна плоча и ми мина мисълта: сякаш съм с изключен звук. Или еволюцията припълзява и към мен?

След това — или по-точно едновременно с това — бях заслепен от болка отпред на челото. Мракът се взриви пред очите ми. Бях сигурен, че съм получил мозъчно сътресение. Дали си бях счупил черепа? Може би бях в кома и болката, пронизала ме в мозъчната кора, беше остатъчна, като опашката на гущер.

Всичко това се разигра за миг. Бях жив. Бях жив и дишах. И дишах. Усещах болка. Усещах сълзи, които се стичаха на вадичка по бузите ми, влизаха отстрани в устата ми и капеха надолу по каменната плоча.

Мислех, че ще припадна, но завързах болката за мрака. Правех нещо. А, да, бягах. Бягах от нещо. Паднах. Някъде в края на паметта си се помъчих да застана на колене.

След като съзнанието ми си възвърна целостта, забелязах найлоновото въже. Бях като изпрана дреха, която бурният вятър е отвял от въжето. Бях си създал навика да превръщам положението, в което съм се озовал, в удобни сравнения.

Точно тогава усетих, че от кръста надолу тялото ми го няма. Замислих се отново. Долната ми част си беше там, но не чувстваше нищо. Затворих очи и се съсредоточих. Покрай опитите да възкреся усещанията от колана надолу се сетих за опитите да получа ерекция. За усилието да влея насила енергия във вакуума.

И така, мислех си за своята приятелка, библиотекарката с разширения стомах, и за гръмкия си провал в спалнята. Чак сега ми хрумна, че точно оттам е започнала бъркотията. Все пак човек можеше да има в живота и други цели освен да получи ерекция. Ако не друго, бях разбрал поне това още навремето, когато бях чел „Пармският манастир“ на Стендал.

Долната ми половина сякаш беше заседнала насред проток. Или беше увиснала като мост над празното пространство… или се клатушкаше от ръба на равната скала. Само горната ми половина ме държеше да не падна. Точно заради това се бях вкопчил толкова отчаяно във въжето.

Отворих очи, заслепен от ярка светлина. Пълното момиче ми светеше с фенера в лицето. Стиснах въжето и се замъчих да изтегля долната си половина върху твърдата скала.

— Побързай! — кресна момичето. — Иначе ще ни убият и двамата!

Тялото ми беше ужасно тежко, земята беше хлъзгава от кръвта. Сигурно се беше отворила раната. Пуснах въжето и с ужасни мъки се изтласках с ръце. Коланът ми се закачи в ръба на каменната плоча, докато найлоновото въже се опитваше да ме изтегли напред.

— Не дърпай! — изкрещях на приближаващата се светлина. — Ще се справя и сам. Не докосвай въжето.

— Добре ли си?

— Достатъчно добре.

С колан все така закачен на ръба на скалата, напрегнах последни сили, за да вдигна единия си крак.

— Извинявай, но не можах да ти помогна — каза момичето. — Опитвах се да се задържа за скалите, иначе щяхме да паднем и двамата от ръба.

— Добре де — отвърнах. — Но защо не ме предупреди за дупката?

— Нямаше време. Затова ти изкрещях да спреш.

— Не съм те чул.

— Хайде да не спорим. Почти стигнахме. Трябва да се махнем оттук. Не го ли направим, ще ни изсмучат кръвта.

— Как така ще я изсмучат?

Момичето насочи електрическия фенер към дупката. Тя беше съвършено кръгла, с диаметър около метър. После наклони фенера и освети редици еднакви дупки, разпрострели се докъдето поглед стига. Стъпвахме като по медена пита.

С тази разлика, че земята приличаше на подвижни пясъци. Помислих си, че от удара по главата очите ми си правят шеги с мен. Но когато сложих ръцете си под светлината, те не дадоха особени признаци да треперят.

Което означаваше, че земята наистина се движи.

— Пиявици! — писна момичето. — От дупките изпълзяват милиарди пиявици. Ако продължаваме да се мотаем тук, ще ни изпият кръвчицата.

— Бррр. — Повдигна ми се. — Това ли е по-страшното от земетресение?

— Не. Пиявиците са само началото. Най-гадното започва нататък.

Все така завързани един за друг, събрахме смелост да продължим по лепкавата повърхност, като мачкахме на всяка крачка пиявиците. Неволно се сгърчих.

— Не се подхлъзвай. Ако паднеш в някоя дупка, с теб е свършено.

Момичето се вкопчи в лакътя ми. Аз пък се хванах за долния край на якето му. Който не е свикнал на такива неща, ще помни дълго как е стъпвал по трийсетсантиметрови хлъзгави камъни, гъмжащи от пиявици. Смачканите пиявици се слепваха на дебел пласт желатинеста пихтия.

Пиявиците явно се бяха добрали до мен, когато се бях препънал. Усещах как две ми смучат врата и ушите. Помъчих се да не се вживявам, не издържах при самата мисъл. Пък и ръцете ми бяха заети. По-точно в лявата държах електрическото фенерче, а с дясната — момичето. Не можех просто да спра, за да махна тия вампири.

Насочех ли светлината на фенерчето към земята, виждах цели талази гнусни пиявици. Те продължаваха да прииждат.

— Сигурен съм, че ИНК-ите са хвърляли в тези дупки жертвите на приношенията си.

— Много си досетлив — отбеляза момичето.

— Ами да — потвърдих.

— Според дядо пиявиците били помощници на рибите. Затова ИНК-ите им правели приношения и на тях. Прясно месо, топла кръв, хора, похитени от горния свят.

От тъмните дупки сякаш се носеха въздишки. Бяхме обгърнати от усукани струи въздух, които се промушваха като пипала отдолу и приличаха на наежена нощна гора.

— Сега ще дойде водата — оповести момичето. — Пиявиците бяха само началото. Щом изчезнат, ще се появи водата. Рукти от дупките. Трябва да се доберем до жертвеника, докато не е започнала да се покачва.

— И си знаела всичко това? Защо, да му се не види, не ме предупреди?

— Защото не знаех, затова. Водата не се покачва всеки ден. Случва се само един-два пъти в месеца. Откъде да знам, че ще дойде точно днес?

Дупките нямаха край. Обувките ми лепнеха от смачканите пиявици и аз не можех да вървя по права линия. Странно.

— Още малко — успокои ме момичето. — Още съвсем малко и ще бъдем в безопасност.

Не ми се занимаваше да говоря. Само кимнах, което си беше направо безсмислено в този непрогледен мрак.

— Чуваш ли ме? Добре ли си? — извика момичето.

— Повръща ми се, иначе съм добре.

Обикновено не мрънкам, но гъмжилото от пиявици, размазани и лепкави, а също тъмнината, умората и безсънието подлагаха на проверка самообладанието ми. На гърлото ми: стомашни сокове, преглътнати, кисело-сладки.

Не смеех да си погледна часовника. Връхлетяха ме мисли за небето. Сутрин, дървета, горещо кафе, вестник… исках светлина, каква и да е светлина, истинска светлина.

— Щом се измъкнем от това място, ще си повръщаш на воля. Задръж малко.

Момичето ме стисна за лакътя.

— А, без тия. Няма да ме видиш да драйфам. Само ми се повръща, нищо повече.

Преглътнах.

— Случва му се на всеки. Знам, че е ужасно, но все някога ще свърши. Повярвай ми — заяви момичето с непробиваем оптимизъм.

Не, тези дупки можеха да продължават вечно. И аз така и нямаше да прочета сутрешния вестник. С прясно мастило, което остава по пръстите ти. Дебел от напъханите вътре реклами. Кога се буди и кога си ляга министър-председателят, репортажи от фондовата борса, самоубийства на цели семейства, рецепти за chawan-mushi^[1], дължината на полите, рецензии за грамофонни плочи, недвижими имоти…

Лошото беше само, че не бях абониран за вестник. Преди три години се бях отказал от вестниците. За какво са ми? Не чувствах връзка. Със света ме свързваше само преобразуването на числа наум. Предпочитах да прекарвам свободното си време главно сам, да чета стари романи, да гледам на видеото стари холивудски филми, да пия. Не ми трябваха вестници.

Въпреки това, лишен от светлина в тази долна земя, изведнъж усетих, че си мечтая за сутрешен вестник. Да седна на слънце и да го изгълтам, както котка мляко, от първата до последната страница, да прочета всяка напечатана дума.

 

 

— Ето го и жертвеника — каза внезапно момичето. — Още десет метра.

В този миг, сякаш в потвърждение на думите му, хриптенето от дупките заглъхна, прекъснато сякаш от един-единствен великански замах с острие. Целият шумов натиск изчезна без предупреждение, без звуци като за финал. И заедно с него изчезнаха слуховото пространство и моето равновесие.

Пълна тишина. Веднага след като звукът беше отсечен. Ние с момичето застинахме на място и нададохме ухо, за да чуем… какво? Преглътнах, но прозвуча хрипливо, като игличка, която стърже по края на диска на грамофон.

— Водата ли се отдръпна? — попитах обнадежден.

— Водата ще бликне чак сега — отвърна момичето. — Целият шум беше от нея — тя се издига нагоре и изтласква въздуха навън. Сега вече той е излязъл. И започва екшънът.

Момичето ме държеше за ръка, докато прекосявахме последните няколко дупки. Най-после бяхме отминали най-страшното. Пиявиците сякаш се бяха разбягали в обратна посока. И да се удавехме, пак беше за предпочитане пред това да агонизираме бавно в трап, гъмжащ от пиявици.

Пресегнах се да смъкна от врата си пиявицата, но момичето ме спря.

— Недей! Ще ти откъсне кожата. Няколко пиявици не са навредили на никого — обясни то. — Пък и трябва да се покатерим бързо на кулата. В училище не са ли ти обяснявали никога за пиявиците?

— Не — признах аз.

Такъв съм си, тъп като котва на шамандура.

Малко по-нататък момичето насочи светлината към „кулата“, която се издигаше пред нас. Представляваше гладък безлик цилиндър, извисил се като фар, стесняващ се от основата към върха. Не можех да определя височината й, но беше много висока. Без да казва и дума, момичето започна да се качва по „стъпалата“. Наложи се, разбира се, да ме тегли след себе си.

Гледана на слаба светлина отдалеч, кулата наподобяваше достолепен паметник, строен с векове, но от близо си дадох сметка, че е естествено скално образувание. Доста груб сталагмит. Дори стъпалата, изсечени на спирала по измамния пилон, не бяха точно стъпала. Бяха неравни и криви, широки колкото да стъпиш на тях, понякога дори липсваха. Катерехме се, смъквахме се, залепвахме се за скалата.

След трийсет и шест стъпала — имам навика да ги броя — ни блъсна звукът на силен плясък, сякаш някой метна по каменна стена огромно парче печено телешко. Последва колеблив полутакт тишина. Задаваше се нещо.

И те дойдоха. Потоци вода, бликнала от стотиците гъмжащи от пиявици дупки. Тонове вода, прорязала мрака. След миг съм малко дете в киносалон, гледам кинопреглед за откриването на язовир. Шлюзовете са вдигнати, от екрана на мощен стълб руква вода. Надянал каска, губернаторът е оказал честта да пререже лентата. Бухлати облаци пръски, оглушителен тътен.

— Какво правиш там долу? — ревна момичето.

— Докъде според теб ще се качи водата? — изкрещях аз, след като примигах и се отърсих от унеса.

— Ще се качи нависоко — гласеше троснатият му отговор. — Единственото сигурно е, че няма да стигне чак догоре.

— Още колко стъпала?

— Много.

Поредният мил отговор.

Продължихме да се катерим. Електрическият фенер на момичето, се люшкаше диво на преметнатата през рамо каишка. Щом стъпалата станаха двеста, се отказах да ги броя. Звукът на разярения поток се забави до лаком водовъртеж, а после до въодушевено клокочене. Нямаше никакво съмнение, равнището на водата се покачваше. Всеки момент тя щеше да започне да лиже подметките ми.

— Не можехме ли да преплуваме? — попитах аз момичето. — Щяхме да си се носим с водата. Щеше да бъде по-лесно.

— Не — отсече то. — Под повърхността има водовъртеж. Ако попаднеш в течението, няма да стигнеш с плуване далеч.

Което означаваше, че това е единственият път. Че няма друг начин, освен да бъхтим нагоре по жалките стъпала, без да знаем кога ще ни застигне водата. Вече ми писваше.

А в кинопрегледа водата се изстрелва на дъга по екрана, плисва се и се стича в огромното хранилище долу. Рукналата вода от десетки ъгли на камерата: отгоре, отдолу, направо, от тази страна, от онази, отдалеч, от средно разстояние, отблизо. Върху бетона пада грамадната сянка на водната дъга. Взирам се и сянката малко по малко се превръща в моята сянка. Седя там като омагьосан. Знам, че по извитата язовирна стена трепка моята сянка, но като човек от публиката се чудя какво да правя. Аз съм десетгодишно хлапе с широко отворени очи, страх ме е да се помръдна. Дали да не махна от екрана сянката си? Дали да не изтичам в прожекционната и да не открадна филма? Не правя нищо.

Сянката ми си стои върху екрана — силует в далечината, размазан от трепкащата мараня. Сянката не може да говори, не владее езика на знаците, безпомощна е като мен. Знае, че седя тук и гледам. Опитва се да ми каже нещо.

Никой от публиката не забелязва, че сянката всъщност е моята сянка. Не разбира и по-големият ми брат, който седи до мен. Ако беше забелязал, нямаше да пропусне да ме шляпне по ушите. От тези братя е.

Аз също не се издавам, че сянката е моя. Така и така няма да ми повярва никой.

След миг новината за язовира завършва и пускат кадри от коронацията на някакъв крал. Няколко коня с пищна украса по главата теглят по калдъръма на малък площад приказна каляска. Търся в шествието сянката си, но виждам само сенките на конете и на каляската.

На това място споменът свърши. Макар и да не бях сигурен, че всичко това наистина ми се е случило. Нищо не беше останало в паметта ми. Може би беше видение, породено от звуците на водата в мрака, сън, изтръгнат пред лицето на извънредните обстоятелства. Но образът беше прекалено ярък. Миришеше на спомен, на истински спомен. Внезапно осъзнах, че наистина ми се е случило.

До този миг някаква сила сякаш се беше намесила, за да запечата паметта ми и да я предпази от тази пихтия — съзнанието ми.

Сила, която се е намесила ли?

Или операция като онази, която ми направиха, за да мога да разбърквам данни. Бяха изгребали от съзнанието ми спомените. Бяха ми ги откраднали!

Никой нямаше такова право. Никой! Спомените си бяха мои. Който краде спомени, краде време. Толкова се вбесих, че забравих за страха си. Беше ми все едно какво се случва. Искам да живея! Ето какво си казах. На всяка цена ще живея. Ще се измъкна от тази безумна долна земя, ще си върна спомените и ще живея. Какъв ти край на света — бях готов да си върна изцяло своето „Аз“.

— Въже! — изкрещя момичето, и аз не знам откъде.

— Въже ли?

— Бързо, качвай се тук. Отгоре виси въже.

Покатерих се по следващите три-четири стъпала до мястото, където стоеше момичето, и опипах скалата. Определено имаше въже, дълго алпинистко въже с край, който ми стигаше до гърдите. Дръпнах го, за да проверя дали ще издържи. Явно беше прихванато в другия край.

— Очевидно го е пуснал дядо — възкликна момичето. — Дядо ни е пуснал въже.

— Хайде да обиколим още веднъж кулата, за да ни е по-удобно.

Колкото и да беше отчайващо да проверявам всяка своя стъпка, особено с маратонките, ние обиколихме по спираловидните стъпала още веднъж кулата и видяхме, че въжето виси в същото положение. През трийсетина сантиметра беше завързано на възли, на които да се закрепваме. Дано стигаха чак до горе.

— Наистина е дядо. Само той мисли за такива подробности.

— Щом твърдиш — рекох. — Знаеш ли да се катериш по въже?

— Разбира се — отвърна момичето. — Правя го още от малка. Не съм ли ти споменавала?

— Е, в такъв случай ти си първа — подканих аз. — Щом стигнеш горе, ми дай знак с фенера. И аз също ще се кача.

— Но дотогава водата ще стигне дотук. По-добре да се катерим заедно.

— Не, едно въже, един човек. Правило на алпинистите. Въжето може и да не издържи, освен това ще отнеме повече време, ако тръгнем да се катерим едновременно. Дори и водата да стигне чак дотук, няма страшно, нали се държа за въжето.

— По-смел си, отколкото изглеждаш — отбеляза момичето.

И без да казва и дума повече, тръгна да се катери по въжето. Аз се вкопчих с две ръце в скалата и загледах как момичето се люшка, все едно се възнася пияна душа.

Умирах за глътка уиски, но то беше отзад в раницата и ми се стори неразумно да се пресягам, за да вадя бутилката. А, не. Ето защо само си представих, че си пия питието. Спокойно заведение, „Вандом“, изсвирен тихо от „Модерния джазов квартет“, купичка ядки, двойно уиски с лед. Чашата е оставена върху плота, засега недокосната, само гледана. Подобно на красивата жена, уискито иска да бъде оценено по достойнство. Първо го гледаш, после вече можеш и да отпиеш.

След като подредих тази сцена, се сетих, че нямам подходящи дрехи. Двамата главорези се бяха погрижили. Какво да правя? Как какво, да си набавя нови. Тъмносин туиден костюм. Три копчета, рамене без подплънки, прав панталон, класическа кройка. Като на Джордж Пепард^[2] от началото на шейсетте. Ризата — малко по-светъл оттенък на синьото, от сукно, обикновена яка. Вратовръзката — на двуцветни райета, приглушено червени и може би син, а може би и зелен оттенък на разпенено море по време на буря. Напитката — най-доброто шотландско уиски.

Когато доближих чашата до устните си, забелязах, че водата вече не се чува. Дали това означаваше, че е престанала да шурти от дупките? Или просто се е покачила до равнище, където е заглушила всички звуци?

Вече ми беше все едно. Нека водата си се покачва колкото иска. Аз бях решил да се спася. Да си върна спомените. Да не допускам повече да ме манипулират. Идеше ми да го изкрещя на глас. Луд съм за връзване! Вече никой няма да ме разиграва! Чухте ли!

Не че имаше някакъв смисъл да го крещя, вкопчен в скала в мрака под земята. Реших да спестя възванията и пак извих врат, за да погледна. Пълното момиче се беше покатерило на височина колкото цели три-четири етажа в универсален магазин. Чак до дамското облекло или до щанда за кимона. Колко ли всъщност беше висока планината? Дядо й толкова ли не можеше да ни чака в някое не толкова безумно и бароково място?

Накрая момичето ми даде с фенера знак, че е стигнало върха. Аз също дадох знак, после насочих светлината надолу, за да проверя колко се е вдигнала водата. Не видях нищо.

Часовникът ми показваше четири и дванайсет след полунощ. Още не се беше съмнало. Сутрешните вестници не бяха разнесени, влаковете още не вървяха, жителите на горната земя си спяха сладко-сладко, без изобщо да подозират за всичко това. Опънах силно, с две ръце въжето, поех си дълбоко въздух, после започнах да се изкачвам бавно.