Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (20)

20.
Смъртта на зверовете

Зверовете вече са изгубили доста от своите. Първата сутрин, когато скова мраз, някои от по-старите с побелели през зимата тела не издържаха под петте сантиметра сняг. Сутрешното слънце надзърна през облаците, замръзналият пейзаж грейна, а леденият дъх на близо хилядата звяра се понесе в бял танц из въздуха.

Будя се преди зазоряване и виждам, че Градът е завит с бялото покривало на снега. Гледката в мъждивата светлина е невероятна. Часовниковата кула се издига като черна грамада над белия свят, под нея се гъне тъмната лента на Реката. Обличам шинела, слагам си ръкавиците и слизам на безлюдните улици. По снега още няма и стъпка. Загреба ли го в шепа, той се сипе. По края Реката е замръзнала и е поръсена леко отгоре със сняг.

В Града няма вятър, няма птици, няма движение. Не чувам нищо освен скърцането на снега под краката си.

Отивам при Портата и виждам, че Стражът е навън, при Земята на сенките. Лежи под каруцата, която е поправял заедно със сянката ми. Смазва осите. Каруцата е натоварена с грънци, в каквито държат масло от рапично семе, всички здраво завързани с въжета за ритлите. Чудя се за какво му е толкова много масло.

Стражът на Портата излиза изпод каруцата и вдига ръка, за да ме поздрави. Изглежда в добро настроение.

— Рано си станал, а? Какъв вятър те носи насам?

— Излязох да видя снега — отвръщам. — Горе, от Хълма, беше много красиво.

Стражът на Портата сумти и както и друг път ме прегръща с едра ръка. Не носи ръкавици.

— Странна птица си. Тук зимата не е нищо друго освен сняг, а ти си слязъл чак от Хълма да го гледаш. — После се оригва, изпуска кълбо пара като от локомотив и поглежда към Портата. — Но бих казал, че идваш точно навреме — усмихва се той. — Искаш ли да се качиш на Наблюдателницата? Има нещо, което е хубаво да видиш отгоре. Приказна зимна гледка, ха-ха. След малко ще надуя ловджийския рог, затова си дръж очите отворени.

— Гледка ли?

— Ще видиш.

Качвам се на Наблюдателницата при Портата, без да знам какво точно да очаквам. Гледам света оттатък Стената. В Ябълковата градина е натрупало сняг, сякаш някой буреносен облак я е избрал специално. Северният и Източният хребет са поръсени с бяло, ликът им е загрозен тук-там от тъмни зъбери.

Точно под Наблюдателницата са зверовете, още спят, както обикновено в този час. Подвили са крака под себе си и в търсене на съня са се сгушили ниско до земята с рогове, насочени нагоре.

Облаците се разсейват и слънцето огрява земята. Лъчите му падат косо. Напрягам очи, за да видя въпреки блясъка му обещаната „приказна гледка“.

Стражът отваря Портата и надува ловджийския рог. Един дълъг звук, после три къси. Зверовете се будят от първия сигнал и надигат глави по посока на зова му. Белият им дъх преобразява наново въздуха, възвестявайки началото на новия ден.

Последният звук на ловджийския рог заглъхва и зверовете са вдигнати на крак. Насочват рогове към небето, после се изтръскват от снега, сякаш са го забелязали чак сега. Накрая тръгват към Портата.

Докато вървят бавно, някакси навеждат ниско глава, други чаткат тихо с копита. Чак след като са влезли на върволица вътре, разбирам какво е искал Стражът да видя. Някои от зверовете са се вкочанили до смърт в съня си. Въпреки това изглеждат не мъртви, а по-скоро потънали в дълбок размисъл. От тях не излиза дъх. Телата им не помръдват, съзнанието им е погълнато от мрака. След като всички други зверове са минали през Портата, мъртвите остават да лежат като израстъци върху лика на земята. Почти живи, роговете им сочат под ъгъл някъде в пространството.

Гледам вторачено притихналите им силуети, докато сутрешното слънце се извисява, а сянката на Стената се скъсява и блясъкът разтопява снега по земята. Дали сутрешното слънце ще размрази и смъртта им? Дали след миг тези привидно безжизнени силуети няма да се изправят и да тръгнат по обичайния си сутрешен път?

Те не се изправят. Само слънцето блещука по мократа им козина. Очите ми зад тъмните очила започват да ме болят.

След като слизам от Наблюдателницата, прекосявам Реката и се връщам в жилището си на Западния хълм. Установявам, че сутрешното слънце е наранило тежко очите ми. Затворя ли ги, сълзите не спират. Чувам всяка капка, падаща върху скута ми. Затъмнявам стаята и се взирам с часове в рисунките с причудливи очертания, които се носят и отстъпват в пространство без перспектива.

В десет часа Полковникът носи кафе — чука на вратата и ме заварва да лежа по корем на леглото и да търкам със студена кърпа очите си. Отзад на тила усещам болка, но поне сълзите са поспрели.

— Какво се е случило? — пита той. — Сутрешното слънце е по-силно, отколкото мислиш. Особено в снежна утрин. Знаеш, че Тълкувателят на мечти не търпи силна светлина. За какво ти беше да излизаш навън?

— Отидох да видя зверовете — отвръщам. — Много са умрели. Осем, девет. Не, повече.

— Всеки път, щом натрупа сняг, ще умират още и още.

— Защо умират толкова лесно? — питам аз стария офицер, като махам от лицето си кърпата, за да го погледна.

— Немощни са. От студа и глада. Винаги е било така.

— Никога ли не умират навън?

Старият офицер клати глава.

— Тези същества живеят тук от хилядолетия, така ще бъде и занапред. Много от тях ще измират през зимата, но които оцелеят, през пролетта ще родят. Новият живот изтласква от пътя стария. Броят зверове, които могат да живеят в Града, е ограничен.

— Защо не се преместят другаде? В Гората има дървета. Ако отидат на юг, ще избегнат снега. Защо трябва да стоят тук?

— Не мога да ти кажа защо — отвръща той. — Но зверовете не могат да си тръгнат. Те принадлежат на Града, взети са в плен от него. Точно като ние с теб. Дълбоко в себе си го знаят.

— Какво става с телата им?

— Изгарят ги — отговаря Полковникът, като топли на чашата с кафе едрите си съсухрени длани. — Следващите няколко седмици Стражът на Портата ще върши главно това. Първо им отсича главите, изчегъртва мозъка и очите, после кипва черепите, за да са чисти. Останалото залива с масло и го подпалва.

— След това в черепите слагат стари мечти — за Библиотеката, нали? — питам аз Полковника. — Защо?

Старият офицер не отговаря. Единственото, което чувам, е скърцането на дъските по пода, докато той се отдалечава от мен и отива на прозореца.

— Ще разбереш, щом видиш какво са старите мечти — отвръща той. — Не мога да ти кажа. Ти си Тълкувателят на мечти. Сам трябва да намериш отговора.

Избърсвам с кърпата сълзите, после отварям очи. Полковникът стои като размазано петно на прозореца.

— Докато трае зимата, ще ти се изяснят много неща — продължава той. — И да ти харесва, и да не ти харесва онова, което ще научиш, всичко ще отмине. Снегът ще вали, зверовете ще умират. Никой не може да го спре. Следобед от горящите зверове ще се вдига сив пушек. Цяла зима, ден след ден. Бял сняг и сив пушек.