Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (38)

38.
Бягство

Черепите сияят все по-слабо от изгревната светлина. Пепелявосива, тя се плисва, а искрите угасват една по една.

Докато не помръкне и последната светлинка като от жарава, пръстите ми трябва да се плъзгат по черепите и да извличат сиянието им. Колко от цялата светлина ще успея да разчета за една-едничка нощ? Черепите са много, времето ми е малко. Не обръщам внимание колко е часът, докато докосвам внимателно череп след череп. Всеки миг духът на жената е по върховете на пръстите ми и определено става все по-топъл. Тук не става въпрос за количество. Нито за бройка, сила и съотношение. Невъзможно е да разчетеш всички мисли на човека.

След като и последният череп е върнат на рафтовете, аз се свличам от умора. Изобщо не знам какво е времето навън. Из хранилището нечуто се носи лек здрач, който отново примамва черепите да потънат в дълбок сън. Но когато слагам пръсти върху бузите си, пак усещам мъждукането на топлината им.

Седя, докато спокойствието и прохладата не укротяват мислите ми. Времето напредва на тласъци, с променливо непостоянство, но вътре се просмуква постоянното утро и здрачът не помръдва. Из съзнанието ми кръжат и се стрелкат отломъци от духа на жената, смесват се с всичко, което съм аз, успяват да проникнат в самата ми същност. Колко ли време ще ми отнеме да им придам цялостен вид? А след това — колко, за да предам всичко това и на жената, да го оставя да пусне корени? Знам, трябва да се уверя, че духът й е върнат.

Излизам от хранилището и заварвам жената да седи сама в читалнята. В полуздрача силуетът й изглежда някак блед. Нощта е била тежка и за нея. Без да казва и дума, жената се изправя и слага кафеварката на печката. Отивам да се постопля.

— Уморен си — казва жената.

Тялото ми е вяла буца, почти не мога да вдигна ръка. Цяла нощ съм тълкувал мечти и сега ме наляга умора. Но е точно така, както жената ми е казала първия ден: колкото и да се умори тялото, не допускай изтощението да проникне и в мислите ти.

— Трябваше да се прибереш у вас и да си починеш — казвам й аз. — Беше излишно да стоиш тук.

Тя налива чаша кафе и ми го носи.

— Ти разчиташе моя дух. Как можех да си тръгна?

Кимам признателно и отпивам от кафето. Старият часовник върху стената показва осем и петнайсет.

— Да приготвя ли закуска?

— Не, благодаря — отвръщам аз.

— Не си ял от вчера.

— Не ми се яде. Спи ми се. Можеш ли да ме събудиш в два и половина? А дотогава нали ще седиш и ще бдиш над мен? Мога ли да те помоля за такова нещо?

Жената носи две одеяла и ме омотава в тях. Както навремето — кога ли? — косата й ме докосва леко по бузата. Затварям очи и слушам как въглищата пукат в печката.

— Докога ще продължи зимата? — питам аз жената.

— Не знам — отвръща тя. — Никой не може да каже. Струва ми се, че май няма да продължава още дълго.

Пресягам се да я докосна по бузата. Тя затваря очи, тя се наслаждава на допира.

— Това топлина от моя дух ли е?

— Какво усещаш в нея?

— Като пролет е — казва жената.

— Това е твоята пролет, повярвай. Духът ти отново ще бъде твой.

— Да — казва жената и слага длан върху очите ми. — А сега поспи, моля те.

 

 

Буди ме точно в два и половина. Обличам шинела, слагам си шала, ръкавиците и кепето.

— Пази акордеона — заръчвам на жената.

Тя взима от масата акордеона сякаш за да провери колко тежи, после го връща на масата.

— При мен е на сигурно — казва.

 

 

Навън вятърът утихва, вече не вали сняг, само прехвърчат снежинки. Фъртуната от предната нощ е отминала, въпреки че потискащото сиво небе пак е похлупено с ниски облаци. Това е само временно затишие.

Тръгвам на юг по Стария мост, после на север по Западния. Виждам как иззад Стената се вдига пушек. Първо разпокъсани бели валма, които постепенно се сгъстяват до тъмния бухлат сив стълб, какъвто се вие над запалени трупове. Стражът на Портата е в Ябълковата градина. Бързам към Къщата при Портата. Всичко е затаило дъх, всички звуци в Града са останали под снега. Грайферите на зимните ми обувки скърцат с несъразмерно силен звук по току-що навалелия прашец.

В Къщата при Портата няма никого. Печката е угасена, но още е топла. Масата е отрупана с мръсни чинии. Там лежи и лулата на Стража на Портата. Той сякаш ще се появи всеки момент и ще сложи на рамото ми великанска ръка. Редиците остриета, чайникът, миризмата на Стража — всичко подкопава увереността ми.

Свалям внимателно ключовете от куката на стената и се промъквам през задния вход в Земята на сенките. Никъде не се виждат следи от стъпки. Чак до самотния тъмен отвес на бряста в средата се е разпростряло бяло покривало. То е прекалено съвършено, прекалено непорочно. Снегът е украсен с вълнички, нарисувани от вятъра, брястът протяга криви ръце в бели ръкави. Нищо не помръдва. Вече не вали сняг, шепотът във въздуха е само останки от лекия ветрец. Точно сега е моментът да оскверня тази спокойна, ала кратка вечност.

Няма връщане назад. Вадя четирите ключа и ги опитвам един по един — никой не става. Под мишниците ми се процежда студена пот. Представям си как Стражът на Портата отваря желязната вратичка. Бяха точно тези четири ключа, няма как да греша. Помня, че ги преброих. Все някой от тях става.

Прибирам ключовете в джоба си и ги топля в ръка, после опитвам още веднъж. Този път третият ключ прониква чак до края и се завърта със силно сухо щракване. Металният звук проехтява далеч из ограденото безлюдно място и е толкова силен, че сигурно е вдигнал на крак всички в Града. Озъртам се притеснено. Няма и следа от хора. Отварям тежката портичка и се промушвам вътре, после я затварям тихо.

Снегът в ограденото място е пръхкав и дълбок. Краката ми напредват през него покрай пейката. Клоните на бряста гледат застрашително надолу. Някъде отдалеч идва пронизителният писък на птица.

Вътре в бараката е още по-мразовито, отколкото навън. Вдигам капака и слизам по стълбата в избата.

Сянката ми седи на тясното легло и ме чака.

— Мислех, че няма да дойдеш никога — казват белите валма на дъха й.

— Нали ти обещах? — напомням. — Трябва да се измъкнем бързо оттук. Тук миризмата е смазваща.

— Не мога да се кача по стълбата — въздъхва сянката ми. — Току-що опитах, но не успях. Май съм в по-лоша форма, отколкото предполагах. Странно, нали? През цялото време се преструвах, че съм немощна, и дори не съм забелязала, че наистина съм изнемощяла. Мразът от нощес ме вкочани до кости.

— Аз ще ти помогна да се качиш.

Сянката ми клати глава.

— Не можеш да ми помогнеш. Не съм в състояние да тичам. Краката ми няма да издържат — как да избягам? Това за мен е краят.

— Ти започна всичко. Не можеш да се откажеш точно сега — заявявам аз. — Дори да се наложи да те нося на гръб, ще те изведа оттук.

Сянката ми поглежда нагоре с хлътнали очи.

— Щом се чувстваш толкова силен, тогава, разбира се, съм с теб — казва тя. — Но няма да е никак лесно да ме носиш през преспите.

— Никога не съм смятал, че ще бъде лесно.

 

 

Издърпвам изтощената си сянка нагоре по стълбата, сетне подлагам рамо, за да й помогна да излезе от ограденото пространство. Стената наблюдава от тъмните си висини как двата ни силуета бягат. Клоните на бряста се отърсват от тежкото си снежно бреме и отскачат нагоре.

— Краката ми са почти мъртви — казва сянката ми. — Правех упражнения, за да не се вдървят от постоянното лежане, но в избата беше много тясно.

Извеждам сянката си от ограденото място и заключвам вратичката. Ако всичко върви добре, Стражът на Портата няма да забележи, че сме избягали.

— Сега накъде? — питам аз.

— Към Южното езеро — отвръща сянката.

— Как така към Южното езеро?

— Ами така. Ще избягаме, като се гмурнем в него.

— Това си е самоубийство. Подводното течение е много мощно. Ще ни всмуче и ще се удавим.

Сянката ми трепери и кашля.

— Може би. Но това е единственият възможен изход. Обмислила съм всичко, повярвай. Заложила съм живота си. По пътя ще ти кажа подробностите. След около час Стражът на Портата ще се върне — това добиче със сигурност ще тръгне да ни гони. Нямаме време за губене.

Наоколо не се вижда никой. Има само две следи от стъпки — едните водят към Къщата при Портата, другите — на Стража — се отдалечават от нея. Вижда се и коловозът, оставен от колелата на каруцата. Вдигам на гръб сянката си. Макар че е изпосталяла, пак ми тежи. До Западния и Южния хълм има много път. Свикнал съм да живея без сянка и вече не знам дали съм в състояние да нося и нея.

Поемаме на изток по затрупаните от преспите пътища. До следите, които съм оставил преди малко, тук-там се виждат само стъпките на зверовете. Гъстият сив пушек като от крематориум зад рамото ми се издига оттатък Стената — настървена кула с връх, губещ се в облаците. Стражът на Портата гори много, много трупове. Нощес фъртуната е убила цяла купчина зверове. Докато Стражът ги изгори всичките, ние ще дръпнем напред. Признателен съм на зверовете за мълчаливото им съучастие.

Снегът полепва по грайферите на обувките ми. Спъва ме на всяка крачка, кара ме да се хлъзгам. Защо не потърсих шейна? В Града не може да няма. Но вече сме стигнали чак при Западния мост и не можем да си позволим да се върнем. Трудно ми е да вървя и съм плувнал в пот.

— Следите от стъпките ти ни издават — казва сянката ми, като хвърля един поглед назад.

Представям си как Стражът на Портата ни гони по петите — целият е мускули, не носи никого и крачи бързо през преспите. Трябва да избягаме възможно най-далеч, преди той да се е върнал в Къщата при Портата.

Мисля си за жената, която ме чака в Библиотеката. С акордеон на масата, с разгорели се въглища, с кафеварка, над която се вие пара. Усещам как дългата й коса ме докосва леко по бузата, как пръстите й са отпуснати на рамото ми. Не мога да позволя сянката ми да загине тук, не мога да позволя Стражът на Портата да я хвърли отново в избата, където тя ще умре. Трябва да продължа нататък, все нататък, докато отвъд Стената се издига сив пушек.

По пътя срещаме много зверове. Те се скитат с напразната надежда да намерят под преспите нещичко за ядене. Следят с прозрачни сини очи как напредваме мъчително. Дали разбират какво вещаят действията ни?

Тръгваме нагоре по Хълма. Останал съм без въздух. И аз като сянката не съм се движил много. Дъхът ми излиза мъчително, бял и топъл, сред прехвърчащите снежинки.

— Искаш ли да си починеш? — пита от рамото ми сянката.

— Само пет минути, моля те.

— Разбира се, не се притеснявай. Аз съм виновна, не мога да вървя. Наложих ти насила всичко това.

— Но е и за мое добро. Нали?

— Не се и съмнявай.

Свалям сянката си. Толкова съм прегрял, че не усещам дори студа. Но от бедрото до пръстите на ходилата краката ми са вкочанени.

— И все пак — разсъждава на глас сянката ми — ако не ти бях казала нищо и бях издъхнала мирно и кротко, ти може би щеше да си щастлив. По свой си начин.

— Възможно е — съгласявам се. — Но не съжалявам, че разбрах. Трябваше да знам.

Сянката загребва с шепа малко сняг и го оставя да се сипе.

— В началото просто усетих, че в Града все има изход — обяснява тя. — Ако не за друго, то защото съвършенството на Града задължително включва всички възможности. Ето защо, ако искаме изход, получаваме изход. Разбираш ли?

— Да. И аз го проумях вчера. Че тук има всичко и няма нищо.

Сянката ми кима твърдо, за да покаже, че е наясно. Снегът се засилва. Задава се поредната снежна вихрушка.

— Щом има изход, той може да бъде открит по метода на изключването — продължава сянката ми. — Можем да изключим Портата, където Стражът със сигурност ще ни залови. Освен това Портата е първото място, откъдето всеки би тръгнал да бяга — Градът не би допуснал такъв очевиден изход. Невъзможно е да се прекатериш през Стената. Източната порта е зазидана и се оказа, че на мястото, откъдето влиза Реката, има желязна решетка. Така остава само Южното езеро. Ще се измъкнем, откъдето се измъква и Реката.

— Защо си толкова сигурна?

— Просто знам. Само Южното езеро е оставено неохранявано, недокоснато. Там няма ограда, няма нужда от ограда. Заградили са мястото със страх.

— Кога го разбра?

— Първия път, когато видях Реката. Отидох заедно със Стража на Портата на Западния мост. Погледнах надолу към водата. Реката преливаше от живот. Усещах го. В това няма нищо лошо. Убедена съм, че ако се оставим на водата, течението на Реката ще ни изведе оттук. Извън Града, обратно в истинския свят. Довери ми се.

— Май си права — отвръщам. — Реката ни свързва с каквото има навън, с някогашния ни свят. И аз не знам защо, но напоследък започвам да си спомням неща от този свят. Дребни неща. Въздуха, звуците, светлината. Пробуден съм отново от песните.

— Това не е най-добрият от световете — казва сянката ми. — Не обещавам нищо, но това е нашият свят. Ще има добро и зло. Няма да има нито добро, нито зло. Именно там си се родил, пак там ще живееш и ще умреш. А щом умреш, и аз ще умра заедно с теб. Такъв е естественият ход на нещата.

Гледаме от високото Града. Часовниковата кула, Реката, Мостовете, Стената, пушека. Всичко е похлупено от огромното заснежено небе, грамаден водопад над Края на света.

— Да вървим — подканя сянката ми. — Пак заваля сняг, на Стража на Портата може би ще му се наложи да спре и да се прибере рано.

Ставам и изтръсквам снега по козирката на кепето.