Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (18)

18.
Разчитане на мечти

След като не успявам да разчета собственото си съзнание, отново се заемам с разчитането на мечти. С напредването на зимата се съсредоточавам върху това, а усещането за загуба, което ме преследва, е забравено, макар и временно.

От друга страна, колкото повече стари мечти разчитам, толкова повече осъзнавам, че съм безсилен. Не мога да доловя смисъла им. Разчитам ги, без да ги разбирам. Те са като текстове, които не подлежат на тълкуване и които всяка вечер минават пред очите ми. Със същия успех можех да гледам водата в Реката.

Сега разчитам мечтите по-добре. Вече имам опит и успявам да разчета повече. Но каква полза?

— Какво означава да разчиташ мечти? — питам аз Библиотекарката. — Както ми каза и ти, работата ми е да разчитам стари мечти, които вадя от тези черепи. Но мечтите минават през мен, не се задържат. Чувствам се все по-уморен.

— Въпреки това разчиташ мечти като обсебен. Нали?

— Не знам — отговарям.

Освен това, докато ги разчитам, се съсредоточавам, за да запълня празнотата вътре в себе си. Както каза и жената, в разчитането на мечти има нещо, което ме е обсебило.

— Може би проблемът е в самия теб — казва Библиотекарката.

— Как така проблемът е в самия мен?

— Дали не трябва да дадеш воля на духа си? Не разбирам много от нещата, свързани с духа, но може би твоят е като зазидан. Старите мечти имат нужда да ги разчетеш, ти пък имаш нужда да издирваш стари мечти.

— Защо мислиш така?

— Това е то да разчиташ мечти. Точно както птиците отлитат на юг или на север — според сезона, Тълкувателят на мечти има да тълкува мечти.

После тя се пресяга през масата и слага длан върху моята. Усмихва се. Усмивка, която обещава пролет.

— Дай воля на духа си. Ти не си затворник. Ти си птица в полет, която търси из небето мечти.

Накрая взимам всяка стара мечта и се потапям в нея. Избирам от дългите рафтове някой череп и го пренасям на масата. Жената ми помага първо да избърша с влажна кърпа прахта. След това го лъска много внимателно със сухо парче плат, докато той стане като лед.

Аз го хващам леко от двете страни и го гледам, очаквам от него да излезе топло сияние. Щом достигне определена температура — като слънчево петно през зимата, — лъснатият до бяло череп вади на показ старите си мечти. Аз се взирам и дишам дълбоко, като проследявам с върховете на пръстите заплетените линии на разказа, който той започва да разказва. Гласът на светлината остава съвсем слаб, образите, притиснали като древни съзвездия, се носят през купола на пробуденото ми съзнание. Те са на неясни късове, които никога не се съединяват в осезаема картина.

Изниква пейзаж, какъвто не съм виждал никога, непознато напевно ехо, което нашепва в хаос от езици. Те изникват на тласъци и точно толкова внезапно се потапят в мрак. Между единия и другия къс няма нищо общо. Експериментирам, насочвам и така, и иначе енергията към върховете на пръстите си, но резултатът си е все същият. Разбирам, че старите мечти са свързани с нещо в мен, а съм объркан.

Може би не ставам за тълкувател на мечти. Може би светлината е помръкнала, а езикът се е разял през безбройните години? Или пък тези измерения са от друг порядък? Дали не съществува непреодолима бездна между времето, когато съм буден, и времето на мечтите на черепите?

Наблюдавам без коментар как откъслечните образи се носят и изчезват. Черепите със сигурност ми показват и гледки, които са ми познати. Трева, разлюляна от ветреца, бели облаци, препуснали по небето, слънце, отразено в поток — чисти, прости образи. В съзнанието ми обаче тези прости сцени извикват тъга, за която нямам думи. Подобно на кораб, който минава край прозорец, те изникват колкото да изчезнат без следа.

Разчитам старата мечта и тя бавно губи топлината си като отлив, който се отдръпва, повикан обратно в студения бял череп, откъдето е дошъл. Старата мечта заспива отново извън времето. И цялата вода на образа изтича между пръстите ми и се разплисква по земята. Моето разчитане на мечти е безкрайно повторение на това.

След като старите мечти се изчерпат, подавам черепа на Библиотекарката и тя го реди на плота. В промеждутъка си почивам с ръце върху масата и събирам сили. Установил съм, че на вечер мога да разчета най-много шест черепа. После вече не мога да се съсредоточа, а мечтите се сливат в шум. В единайсет часа едвам се държа на крака от умора.

В края на всеки сеанс жената поднася кафе. Понякога ядем курабийки или плодов сладкиш, които тя прави у тях. Докато се храним, не говорим.

— Преча ли ти да разчиташ мечти? — пита ме тя. — Може би духът ти е зазидан, защото не мога да откликна?

Както винаги седим на тесните стъпала, които водят от Стария мост долу към пясъчния нанос. Върху лицето на водата трепка бледосребриста луна. Дървената лодка, завързана за един кол, променя звука на течението. Докато седя до жената, усещам върху ръката си топлината й.

— Няма такова нещо — казвам. — Причината е в мен. Не мога да разсъждавам. Объркан съм.

— Значи нямаш достъп до съзнанието, до духа си?

— Не знам — отговарям. — Понякога разбирам след време, когато вече е късно. Друг път правя каквото трябва, без да го разбирам, и се отклонявам.

— Как е възможно съзнанието, духът да са толкова несъвършени? — усмихва се жената.

Аз си поглеждам ръцете. Окъпани в лунна светлина, те приличат на статуи, които ей така, без причина, са изваяни съразмерни.

— Може и да са несъвършени — казвам, — но оставят следи. И ние можем да тръгнем по тях, както по стъпки в снега.

— Накъде отвеждат те?

— Към самите нас — отвръщам аз. — Духът е точно това. Без дух нищо не води наникъде.

Вдигам очи. Зимната луна блести над Града, горе над Стената.

— Ти нямаш никаква вина — утешавам аз жената.