Харуки Мураками
Страна на чудесата за непукисти и Краят на света (15)

15.
Уиски, изтезания, Тургенев

Бабаита не остави и една-единствена несчупена бутилка. Нито една бутилка от колекцията ми уиски. От доста време продавачът на спиртни напитки в квартала беше мой човек и ми доставяше всички вносни марки уиски с отстъпка, затова бях натрупал огромни запаси. Но тях вече ги нямаше.

Канарата започна от две бутилки „Уайлд Търки“, сетне се пренесе на бутилка „Къти Сарк“ и на три „А. У. Харпърс“, след това унищожи два „Джак Даниъл“-а, бутилките „Фор Роузис“ и „Хейг“, а за накрая си остави пет-шест бутилки „Чивас Рийгъл“. Трясъкът беше оглушителен, но още по-страшна беше миризмата.

— Напивам се само като седя тук — отбеляза възхитен Дребосъка.

Не можех да направя нищо друго, освен да се облакътя на масата и да гледам как в мивката се трупа купчина натрошено стъкло. През цялото време Бабаита си свирукаше. Не се сещах коя е мелодията, ако изобщо имаше такава. Първо висока и писклива, после ниска и груба, звучеше по-скоро като стържене на лък на цигулка. Скрибуцането беше безумно.

Бабаита не пропускаше нищо в безсмисленото унищожение. За тях може и да имаше смисъл, но за мен — не. Той преобърна леглото, раздра дюшека, разбърка гардероба, изсипа чекмеджетата на бюрото върху пода, изтръгна от стената климатика. Преобърна боклука, после се нахвърли на дрешника със спалното бельо, като междувременно трошеше всичко, изпречило му се на пътя. Бърз и оправен.

След това се премести в кухнята: чинии, чаши, кафеварка, електроуреди.

Ние с Дребосъка отидохме да седнем във всекидневната. Изправихме преобърнатото канапе, което, странно, беше извадило късмета да си остане без драскотинка, и седнахме на срещуположните странични облегалки. Канапето наистина беше много удобно, много моден модел — бях го купил на сметка от един приятел оператор, който насред шеметната си кариера в рекламата взе, че се ядоса нещо и отиде да се усамоти в затънтения Нагано. Много лошо, че се ядоса така, но не и за канапето, с което благодарение на всичко това се бях сдобил. И не беше никак изключено то все пак да подлежи на спасяване.

Въпреки шума, който Бабаита вдигаше, никой от другите в блока не дойде да провери какво става. Е, да, почти всички на етажа бяха несемейни и през деня ходеха на работа — факт, който очевидно не беше убягнал на гостите ми. Тези типове тук си бяха главорези, но това не означаваше, че са тъпи.

От време на време ниският мъж си поглеждаше ролекса, сякаш да провери как напредва акцията, а Бабаита продължи обиколката на задължителното унищожение, без да прави и едно-единствено излишно движение. Беше толкова прилежен, че и да исках, нямаше да успея да укрия и молив. Въпреки това, както в началото беше оповестил и Дребосъка, те всъщност не търсеха нищо. Просто ми показваха, че не си поплюват.

Защо ли?

За да убедят някого другиго, че обръщат внимание на дребните неща?

И кой можеше да бъде този някой друг?

Допих бирата и оставих празната кутийка на масичката. Бабаита се беше добрал до храната: във всички посоки се разхвърчаха сол, брашно и ориз, десетина замразени скариди, телешко филе, сметанов сладолед, масло екстра качество, трийсетсантиметрова опаковка бит хайвер, домашният ми доматен сок, които нападаха по линолеума като метеорити, пикиращи по асфалт.

След това Бабаита грабна хладилника и го събори с вратата напред върху пода. Кабелът даде на късо и се отскубна сред дъжд от искри. Кой ли електротехник щеше да повярва? Заболя ме сърцето.

После унищожението спря точно толкова внезапно, както и беше започнало. Без „ако“, „и“ и „но“: разрушението беше прекратено в миг, а Бабаита застана много нехайно на рамката на вратата между кухнята и всекидневната.

Колко ли време му беше отнело да опустоши напълно и толкова изискано жилището ми? Петнайсет минути, трийсет минути? Някъде там. Петнайсет бяха твърде малко, трийсет пък бяха твърде много. Но колкото и време да му беше отнело, гордостта, с която Дребосъка си гледаше ролекса, идваше да подскаже, че Бабаита се е справил достатъчно бързо. Както при маратонските бягания и при ролките тоалетна хартия трябва да има някаква мярка — за сравнение.

— Както личи, ще ви се отвори доста чистене — каза ми Дребосъка.

— И ще се охарча здравата — допълних.

— Парите не са важни. Това тук е война. Никой няма да спечели война, ако спира, за да изчислява цената.

— Това не е моята война.

— Все едно чия е. Все едно е и чии са парите. Това е то войната.

Дребосъка се изкашля в бяла носна кърпа, огледа я и чак тогава я прибра в джоба си. Както обичам да казвам, никога не се доверявайте на мъж, който носи носна кърпа. Едно от многото основни правила, основаващи се на предразсъдъците.

— А сега слушайте — подхвана вече сериозно Дребосъка, — малко след като си тръгнем, ще наминат от Системата — да ви засвидетелстват уважението си. Не се притеснявайте, разкажете им за нас. Кажете, че сме проникнали с взлом и сме преобърнали всичко, защото сме търсели нещо. Оплачете се, че сме питали къде е черепът, но вие не сте знаели нищо за никакъв череп. Разбрахте ли? Няма как да се изпуснете за нещо, за което не знаете, и да дадете нещо, което не е у вас. Дори и да ви изтезават. Затова ще си тръгнем с празни ръце, както и дойдохме.

— Да ме изтезават ли? — задавих се аз.

— Никой няма да се усъмни в думите ви. Те и не знаят, че сте ходили при професора. Засега знаем само ние. Затова няма да ви навредят. Калкутех като вас, с такова примерно поведение? Ами да, нямат друг избор, освен да ви повярват. Ще решат, че сме от Фабриката. И че трябва да предприемат нещо. Обмислили сме всичко.

— Да ме изтезават ли? — задавих се още веднъж. — Как така да ме изтезават?

— Ще разберете много скоро — увери ме ниският мъж.

— Ами ако пропея пред ония в Централата? Просто се сетих да питам.

— Не изглупявайте. Вашите ще ви направят на сол. Не преувеличавам. Сам помислете. Ходили сте по работа в лабораторията на професора, а не сте предупредили Системата. Нарушили сте забраната да се разбъркват данни. И още по-лошо, допуснали сте професорът да ви използва в експериментите си. Мислите, че ще им хареса ли? Вие, моето момче, си играете с огъня.

Лицата ни се срещнаха от двата края на канапето.

— Имам въпрос — казах аз. — Какво ще спечеля, ако сътруднича на вас и излъжа Системата? Изобщо не ви знам кои сте. Каква е ползата за мен?

— Много просто — изчурулика Дребосъка. — Знаем прекрасно в какво сте се забъркали, но ви оставяме жив. Организацията ви и не подозира в какво положение сте изпаднали. А ако научат, сигурно ще решат да ви очистят. Според мен е много по-добре да заложите на нас.

— Рано или късно Системата ще научи за положението, както се изразихте вие. Не знам какво е това положение, но там не са вчерашни.

— Дори и да е така — отвърна Дребосъка. — Но вие говорите за по-нататък. А аз ви говоря за сега. Ако всичко върви по план, ние с вас междувременно ще решим въпроса. Ето го вашия избор, ако изобщо търсите такъв. Нека го кажа по друг начин: като в шахмата е. Ако ви обявят шах, преминавате в отстъпление. И докато се опитвате да се спасите, вашият противник може да сгреши. Всеки греши, дори най-умните играчи.

Дребосъка си погледна отново часовника, после се обърна към Бабаита и щракна с пръсти. Канарата примига, оживя като включен робот. Вдигна брадичка, метна се на канапето и застана така, все едно е стена, разделяща помещението. Не, не стена, разделяща помещението, а по-скоро киноекран в лятно кино. Затули с туловището си лампата на тавана и хвърли върху мен бледа сянка както навремето, в началното училище, когато всички държаха парчета опушено със свещ стъкло, за да гледат слънчевото затъмнение. Било е преди четвърт век. Вижте къде се озовах след четвърт век.

— А сега се опасявам, че се налага нещата да станат малко неприятни — подхвана пак Дребосъка. — Е, сигурно ще решите, че са повече от неприятни. Но не забравяйте, правим го за ваше добро. Не че искаме. Правим го, защото нямаме избор. Свалете панталона.

Подчиних се. Сякаш и аз имах избор.

— Застанете на колене.

Коленичих. Стори ми се странно, че го правя, както съм по тениска и боксерки, но нямах много време за размишления, защото Бабаита се наведе и ми изви китките на кръста. После стисна здраво между краката си глезените ми. Движенията му бяха много плавни. Всъщност не се чувствах вързан, но когато се опитах да се размърдам, ме прониза остра болка. Бях обездвижен като патица на стрелбище.

През това време Дребосъка намери ножа на Бабаита. Отвори седемсантиметровото острие, сетне го прокара през пламъка на запалката си. Малкият нож не приличаше на смъртоносно оръжие, но очевидно не беше и евтина играчка от сергия. Беше достатъчно остър, за да те накълца на парчета. Човешкият плод винаги е узрял за белене.

След като стерилизира острието, Дребосъка го остави да поизстине. После смъкна надолу боксерките ми за ластика и оголи члена ми.

— Сега ще ви заболи малко — каза той.

Буцата въздух колкото топка за тенис отскочи от стомаха ми и заседна на гърлото. По носа ми избиха капчици пот. Треперех. С това темпо никога нямаше да получа ерекция.

Но не, този тип не направи нищо на члена ми. Само го стисна до смърт, после взе още топлото острие и го плъзна по корема ми. Права като прокарана с линия черта, шестсантиметрова водоравна рана, на два сантиметра под пъпа ми.

Опитах се да си глътна стомаха, но заклещен между Бабаита, който ме стискаше отзад за кръста, и между Дребосъка, който ме държеше за члена, не можех да се помръдна и на милиметър. От всяка пора по тялото ми бликна студена пот. После, миг след операцията, бях разтърсен от пронизваща болка.

Дребосъка избърса с хартиена салфетка ножа и го сгъна. Бабаита ме пусна. Белите ми боксерки ставаха червени. Бабаита донесе от банята хавлиена кърпа и аз я притиснах до раната.

— Седем шева и ще бъдете като нов — сложи ми диагноза Дребосъка. — Ще ви остане белег, но няма да се вижда. Съжалявам, че бяхме принудени да го направим, но ще живеете.

Махнах хавлиената кърпа и погледнах раната. Не беше много дълбока, но все пак видях розовата плът.

— Вече ще тръгваме. Когато се появят вашите от Системата, им покажете този малък образец на необуздано насилие. Обяснете им, че когато не сте пожелали да ни кажете къде е черепът, направо сме полудели. Но другия път целите ни може и да не са толкова възвишени и тогава вече ще полудеете вие, хе-хе. Предайте им, че сме го казали. При всички положения не сте знаели нищо, затова не сте ни казали нищо. А ние сме решили да проверим. Схващате ли? Стига да поискаме, знаем как да се справим. Скоро, ако ни остане време, може би ще ви покажем отново.

Седях свит и притисках кърпата до корема си. Не ме питайте защо, но останах с впечатлението, че е по-добре да им играя играта.

— Значи все пак вие сте пратили онзи клетник, инкасатора? — изпелтечих. — Пратили сте го нарочно, за да скрия онова нещо.

— Умно, умно — заяви ниският мъж. — Погрижете се главата ви да работи и занапред и може би ще отървете кожата.

След тези думи двамата ми гости си тръгнаха. Не се налагаше да ги изпращам. Металната ми врата с обезобразена рамка беше отворена за целия свят.

 

 

Смъкнах окървавеното бельо и го метнах в боклука, после навлажних малко марля и измих кръвта по раната. При всяко движение ме пронизваше болка. Ръкавите на тениската също бяха наквасени с кръв, затова изхвърлих и нея. После намерих сред дрехите, нахвърляни по пода, тъмна тениска, по която кръвта нямаше да личи толкова, чифт боксерки и широк панталон.

След трийсет минути, като по часовник, дойдоха трима от Централата. Единият, онзи умник, младокът за свръзка, който беше идвал и друг път да взима обработени данни, беше издокаран в обичайния официален костюм, бяла риза и вратовръзка на банков чиновник. Другите двама бяха облечени като хамали. Въпреки това изобщо не приличаха на банков чиновник и на хамали. Очите им шареха, всяко тяхно движение беше напрегнато.

И те не почукаха, преди да влязат в жилището, и не си направиха труда да се изуят. Двамата хамали веднага тръгнаха да оглеждат стаите, а банковият чиновник се зае да ме разпитва. Записваше си фактите с автоматичен молив в черен бележник. Както му обясних, с взлом в жилището ми са проникнали двама души, които са поискали някакъв череп. Аз не съм знаел нищо за никакъв череп, те са се разбеснели и са ми разрязали стомаха. Смъкнах си гащите. Чиновникът огледа тутакси раната, но не каза нищо.

— Череп ли? Какъв череп?

— Нямам представа — отвърнах. — И аз искам да разбера.

— Наистина ли не знаете? — продължи да ме разпитва с непроменен глас банковият чиновник. — Много е важно, затова помислете добре. По-късно няма да можете да премените показанията си. Семиотехите не предприемат нищо, ако не са сигурни. Щом са дошли да търсят в жилището ви череп, явно са имали основания да смятат, че държите тук череп. Няма дим без огън. Освен това този череп явно е бил достатъчно ценен, щом са дошли да го търсят. При тези очевидни факти не е за вярване, че не знаете нищо.

— Щом сте толкова умен, защо не ми обясните каква е тая история с черепа? — подканих аз.

— Ще проучим случая — увери ме банковият чиновник, като почукваше с автоматичния молив по бележника. — Най-подробно, а вие знаете колко подробно проучва Системата. Мислете му, ако се установи, че сте скрили нещо. Нали го осъзнавате?

Казах му, че го осъзнавам. Не знаех какво ще излезе от всичко това, но те също не знаеха. Все пак не сме ясновидци.

— Подозирахме, че семиотехите са намислили нещо. Мобилизират се. Но не знаем какво ще предприемат, затова не сме наясно и какво е вашето място във всичко това. Не знаем и какъв е този череп. Но след като започнат да постъпват и други доказателства, можете да бъдете сигурен, че ще се доберем до истината. Винаги го правим.

— И какво се очаква от мен?

— Внимавайте много. Отложете всякаква работа, която имате. Вижте дали няма да забележите нещо необичайно. Ако изникне нещо, свържете се незабавно с мен. Телефонът работи ли още?

Вдигнах слушалката и чух сигнала. Двамата главорези явно бяха решили да не се занимават с телефона.

— Работи.

— Добре — каза той. — Не забравяйте, ако се случи нещо, колкото и незначително да е то, се свържете незабавно с мен. И през ум да не ви минава да се опитвате да решавате нещата сам. И да криете нещо. Тези типове не си поплюват. Следващия път няма да се отървете само с драскотина.

— С драскотина ли? На това тук драскотина ли му викате?

След като огледаха жилището, хамалите дойдоха да докладват:

— Претърсихме всичко педя по педя — рече по-възрастният. — Не са пропуснали нищо, проверили са навсякъде. Пипали са професионално. Семиотехи.

Човекът за свръзка кимна и помощниците му излязоха. Останахме само двамата с него.

— Ако са търсели единствено черепа — започнах да разсъждавам аз на глас, — защо ми разкъсаха дрехите? Как ще скрия там череп? Ако изобщо е имало череп де.

— Били са професионалисти. Професионалистите отчитат всички възможности. Може би са търсели ключ, в случай че сте скрили черепа в банков трезор. Ключ, който може да се пъхне навсякъде.

— Така е — казах.

Наистина си беше така.

— Между другото, ония негодници от Фабриката правили ли са ви предложение?

— Предложение ли?

— Да, предложение. Да се хванете на работа при тях например. Предложение за пари, за постове.

— И да са направили, не съм го чул. Просто си искаха черепа.

— Чудесно — рече мъжът за свръзка. — Ако ви направят предложение, забравете го. Само това оставаше, да играете разни игри. Научи ли Системата, че сте се сдушили с тях, ще ви открием, където и да сте, и ще ви унищожим. Това не е празна закана. Системата — това е държавата. Няма нещо, което да не можем да направим.

— Ще го имам предвид — отвърнах.

 

 

Щом останах отново сам, си повторих всичко част по част. Както и да редях най-важните подробности, те не ме отвеждаха никъде. Ключов в загадката беше професорът и онова, което той правеше. Ако не разберях какво е намислил, нямаше да разбера нищо. А нямах и най-бегла представа какво се върти в старата му глава.

Единственото, което знаех със сигурност, беше, че съм допуснал да предам Системата. Научеха ли — а в най-скоро време те щяха да научат, — с мен беше свършено точно както беше любезен да изтъкне и онзи умник, моят банков чиновник за свръзка. Нищо че ме бяха принудили да излъжа. Системата беше известна с това, че не правеше изключения.

Докато обмислях положението, раната пак ме заболя. Я по-добре да отида до болницата. Повиках по телефона такси. После нахлузих обувките. Когато се наведох да ги завържа, ме заболя ужасно, имах чувството, че ще се разцепя на две.

Оставих апартамента широко отворен — сякаш имах друг избор — и слязох с асансьора. Зачаках таксито зад живия плет при входа. Часовникът ми показваше един и половина. Два и половина часа, след като беше започнало дербито по разрушаването. Много дълги два и половина часа.

Покрай мен минаваха домакини с пазарски пликове от супермаркета, над които стърчаха праз лук и бяла ряпа. Усетих, че им завиждам. На тях не им бяха изтърбушили хладилниците и не им бяха разпорили коремите. Праз лук, бяла ряпа и оценките на децата — всичко им беше наред. Никакви черепи на еднорози, никакви тайни шифри и програмиране на съзнанието. Нормален делничен живот.

Сетих се за замразените скариди, телешкото и доматения сос по пода в кухнята. Може би до довечера трябваше да ги изям. За да не се развалят. Ден година храни. Лошото беше, че не ми се ядеше.

Пощальонът пристигна с малък червен автомобил и пусна пощата по кутиите при входа в блока. Някои кутии поеха тонове поща, други не поеха почти нищо. Пощальонът не се и докосна до моята. Дори не я погледна.

При пощенските кутии имаше фикус в керамична саксия, пълна с клечки от сладолед и угарки. Фикусът изглеждаше точно толкова изнемощял, колкото се чувствах аз. Явно всеки, минал покрай клетото растение, си беше излял яда върху него. Не знам откога беше тук. Сигурно съм го подминавал всеки ден, но изобщо не го бях забелязал, докато не ме наръгаха с нож в корема.

 

 

След като лекарят прегледа раната ми, първото, което ме попита, беше как съм успял да се порежа така.

— Посдърпахме се — за жена — обясних аз.

Не измислих нищо друго.

— В такъв случай трябва да съобщя в полицията — заяви лекарят.

— В полицията ли? Не, сам си бях виновен, пак добре, че раната не е дълбока. Не можем ли да минем без полиция, много ви моля.

Лекарят замърмори и се засуети, но накрая се предаде. Проми раната, би ми две-три инжекции, после донесе игла и конец. Сестрата ме гледаше подозрително, докато залепваше върху шевовете плътен слой марля, след това намота около кръста ми нещо като гумен бандаж — да държи превръзката. Почувствах се смешен.

— Избягвайте физическо натоварване — предупреди лекарят. — Никакъв секс и силен смях. Карайте по-спокойно, четете книга и утре елате пак.

Благодарих, платих и се прибрах. С големи мъки и усилия подпрях вратата на рамката, после, както ми беше наредил лекарят, легнах на онова, което преди ми беше легло, с „Рудин“ на Тургенев. Всъщност ми се четяха „Пролетни води“, но къде ти ще ги намеря в разхвърляното жилище. Пък и, ако наистина се замисли човек, романът „Пролетни води“ не е чак толкова по-добър от „Рудин“.

Станах от леглото и отидох в кухнята, където затърсих из купчината натрошени бутилки в мивката. Там, под острите като копия парчета стъкло, намерих дъното на „Чивас“, което, общо взето, си стоеше непокътнато и в което имаше няколко пръста безценна кехлибарена течност. Вдигнах дъното на бутилката срещу светлината и тъй като не забелязах парчета стъкло, се престраших да използвам възтоплото уиски като медицинска сестра край леглото си.

Вече бях чел „Рудин“, но преди цели петнайсет години, още в университета. Този следобед, докато го препрочитах, — както бях омотан в бандаж и си пиех уискито в леглото, отново почувствах симпатия към главния герой Рудин. Почти никога не се отъждествявам с героите на Достоевски, но всички в старовремските романи на Тургенев са жертва на обстоятелствата и аз веднага се поставям на тяхно място. Имам слабост към несретниците. Собствените ти недостатъци те карат да се отнасяш снизходително към недостатъците на другите. Не че героите на Достоевски не пораждат патос, но техните слабости са такива, че не ги възприемаш като недостатъци. И понеже стана дума за това, недостатъците при героите на Толстой са толкова епични, извънгабаритни и застинали, че приличат на декор.

Дочетох „Рудин“ и метнах книгата с меки корици върху онова, което навремето беше библиотека, после се върнах при купчината стъкло в мивката, за да потърся още скрито някъде по шишетата уиски. В дъното на камарата зърнах малко „Джак Даниъл“, измъкнах го и се върнах в леглото заедно с „Червено и черно“ на Стендал. Какво да кажа? Явно бях в настроение за литература от отминали времена. Днес, в наши дни, кой от младите ще седне да чете „Червено и черно“?

Какво от това! Аз пък се отъждествявах и с Жулиен Сорел. Най-големите недостатъци в характера му се бяха циментирали още по времето, когато той е на петнайсет години, факт, заради който ми стана още по-симпатичен. Откъдето и да го погледнеш, си беше трагедия всички тухли в сградата на живота ти вече да са си на мястото на такава крехка възраст. Все едно да се залостиш в тъмница. Да се зазидаш между стените и да няма къде да отидеш освен при собствената си участ.

Стени.

Свят, ограден отвсякъде със стени.

Затворих книгата и след като се сбогувах с последния пръст „Джак Даниъл“, насочих мислите си към образа на света, ограден отвсякъде със стени. Представих си го без всякакво усилие. Много висока стена, много широка порта. Мъртвешка тишина. И аз между стените. Ако не броим това, сцената беше мъглява. Подробностите от света изглеждаха сравнително ясни, но в същото време всичко около мен тънеше в мрак и беше размазано. И някъде от неясните далечни разстояния ме викаше глас.

Беше като сцена от филм, от исторически блокбъстър. Но кой? Не „Ел Сид“, не „Бен Хур“, не „Спартак“. Не, сцената явно беше сътворена от подсъзнанието ми.

Тръснах глава, за да изчистя съзнанието си от образа. Бях ужасно уморен.

Стените със сигурност олицетворяваха ограниченията в живота ми. Тишината беше останала от срещата ми с изключения звук. Размазаният образ на света наоколо показваше, че въображението ми е изправено пред близка криза. Гласът, който ме викаше, вероятно беше момичето в розово.

След като подложих халюцинацията на бърза, бегла психоанализа, отворих отново книгата. Но вече не можех да се съсредоточа. Помислих си, че животът ми си е едно нищо. Кръгла нула. Пустош. Какво бях постигнал през живота? Нищо. Нямах дом. Нямах семейство. Нямах приятели. Нямах врата на жилището. Нямах и ерекция. Много скоро нямаше да имам и работа.

Докато лежах, щастливата мечта за гръцкия език и виолончелото започна да се изпарява. Останех ли без работа, можех да забравя, че ще си живея живота. А ако Системата ме подгонеше до края на света, кога щях да намеря време да запаметявам неправилните гръцки глаголи?

Затворих очи и въздъхнах тежко, после се върнах към „Червено и черно“. Било каквото било. И да си изгубил нещо, каквото и да предприемеш, не можеш да си го върнеш, не можеш да върнеш нещата, не можеш да отидеш назад.

 

 

Нямаше и да забележа, че е станало вечер, ако около мен не се беше промъкнал Тургенево-Стендаловият мрак.

Държах краката си нависоко и сигурно затова болката в корема ме беше поотпуснала. Вътре в раната понякога туптяха глухи басови тактове, но аз просто ги заглушавах. Мисълта за болката отминаваше.

Часовникът показваше седем и половина, но аз не изпитвах глад. След деня, който бях преживял, човек би си помислил, че ще ми се прияде нещо, но аз трепвах дори при мисълта за храна. Не си бях доспал, коремът ми беше разпорен, жилището ми беше изтърбушено. Нямаше място за апетит.

Докато гледах всевъзможните отломъци наоколо, си представих как в близко бъдеще светът се превръща в бунище, затрупан от собствения си боклук. Научнофантастичен роман, който бях чел. Е, жилището ми изглеждаше така. Накъсан на парчета костюм, счупени видео и телевизор, парчета саксия, огънат лампион, стъпкани грамофонни плочи, доматен сос, изтръгнати кабели на тонколони… романи на Джоузеф Конрад и Томас Харди, напръскани с мръсна вода от ваза, срязани гладиоли в памет на падналия в боя кашмирен пуловер с петно мастило „Пеликан“ върху ръкава… Все безполезни боклуци.

Щом умрат, микроорганизмите се превръщат в нефт, щом бъдат повалени, огромните дървета стават на въглища. Докато всичко тук си беше чист, неподправен боклук, от който нямаше да се получи нищо. В какво ще се превърне едно натрошено видео?

Върнах се в кухнята, за да се опитам да спася още няколко глътки уиски, но не успях да открия никъде пословичната последна капка. Беше заминала в канализацията, в света на ИНК-ите.

Докато ровех из мивката, си порязах на едно стъкло пръста. Загледах го, докато кръвта се стичаше капка по капка върху етикета на едно от уискитата. Какво е след истинска рана някакъв си порязан пръст? Никой досега не е умирал от порязан пръст.

Оставих кръвта да тече и да капе. Кървенето не даваше признаци, че ще спре, затова накрая сложих отгоре хартиена кърпичка.

Наоколо като шрапнели след минохвъргачен обстрел се търкаляха празни кутийки от бира. Наведох се да взема една — металът беше топъл. Казах си: по-добре топли капки бира, отколкото никакви капки. Затова пренесох в леглото празните кутийки и продължих да чета „Червено и черно“, докато вадех от всяка кутийка последните няколко милилитра. Имах нужда от нещо, с което да разсея напрежението и да си почина. Много ли исках? Идеше ми да заспя и да не се будя, докато светът не се завърти заедно с Майкъл Джексън около оста си.

В девет без нещо в пущинака, в който се беше превърнал домът ми, при мен дойде сънят. Метнах на пода „Червено и черно“, изключих лампата и се свих на кълбо, за да поспя. Като зародиш насред опустошението.

 

 

Но само за два часа. В единайсет пълното момиче в розовия костюм ме разтресе за раменете.

— Събуди се, моля те. Много те моля! — извика то. — Сега не е време да спиш — заудря ме момичето с юмруци. — Моля те. Ако не станеш, ще настъпи краят на света.