Агата Кристи
Предизвестено убийство (54)

II.

Шумът от кола, която спря пред къщата, наруши напрегнатия момент.

— Кой ли може да е? — попита госпожица Блеклок.

Мици подаде вътре разрошената си глава.

— Пак са дошли от полицията — съобщи тя. — Не, това е направо преследване! Няма ли да ни оставят на мира? Повече няма да търпя. Ще пиша до министър-председателя. И до краля.

Ръката на Крадък я отстрани твърдо и не особено любезно. Той влезе в стаята с мрачно стиснати устни и всички изтръпнаха. Това беше друг инспектор Крадък.

Той строго изрече:

— Госпожица Мъргатройд е убита. Удушена е преди не повече от час. — Очите му се спряха върху Джулия. — Къде бяхте през целия ден?

Тя предпазливо отвърна:

— В Милчестър. Преди малко се прибрах.

— А вие? — Погледът му се премести върху Патрик.

— Да.

— Двамата заедно ли се върнахте тук?

— Да — да, заедно — потвърди той.

— Не — възрази Джулия, — няма смисъл, Патрик. Такава лъжа веднага ще лъсне. Хората от автобуса добре ни познават. Аз се върнах с по-ранния автобус, инспекторе — с този, който пристига в четири часа.

— Какво правихте, след като пристигнахте?

— Тръгнах да се поразходя.

— В посока Боулдърс?

— Не. Минах през ливадите.

Той я изгледа втренчено. Джулия отвърна на погледа му с пребледняло лице и стиснати устни.

Преди някой да каже нещо, телефонът иззвъня.

Госпожица Блеклок хвърли въпросителен поглед към Крадък и вдигна слушалката.

— Да. Кой? О, Бънч. Какво? Не, не се е обаждала. Нямам представа… Да, той е тук в момента. — Тя закри слушалката с ръка и промълви: — Госпожа Хармън иска да говори с вас, инспекторе. Госпожица Марпъл не се е прибирала у тях и тя се тревожи за нея.

Крадък пристъпи напред и грабна слушалката.

— Крадък на телефона.

— Безпокоя се, инспекторе — гласът на Бънч отсреща трептеше по детски, — леля Джейн я няма и не знам къде е. И казват, че госпожица Мъргатройд била убита. Вярно ли е?

— Да, вярно е, госпожо Хармън. Госпожица Марпъл е била там с госпожица Хинчклиф, когато са открили тялото й.

— Ох, значи ето къде била. — В гласа на Бънч прозвуча облекчение.

— Не — не, боя се, че не е там в момента. Тръгнала си е — момент да видя — преди половин час. Още ли не се е прибрала?

— Не. От тях до нас е само десет минути пеш. Къде ли може да е?

— Да не се е отбила у някои от съседите ви?

— Звънях на всички. Не е там. Страхувам се, инспекторе.

— И аз — каза той и бързо добави: — Идвам веднага у вас.

— О, непременно елате — има някакъв лист хартия. Писала е нещо по него, преди да излезе. Не знам дали означава нещо… Прилича ми на драсканица.

Крадък затвори телефона. Госпожица Блеклок попита угрижено:

— Да не се е случило нещо с госпожица Марпъл? Ох, надявам се, че не.

— И аз се надявам. — Той стисна сурово устни.

— Тя е толкова възрастна и уязвима.

— Знам.

Застанала права, подръпваща нервно гердана от перли, който висеше на врата й, Летиша Блеклок изрече с пресипнал глас:

— Става все по-лошо и по-лошо. Който и да е извършил всичко това, трябва да е луд, инспекторе, съвсем луд…

— Чудя се.

Герданът й от перли внезапно се скъса при едно по-силно подръпване на нервните й пръсти. Гладките бели мъниста се пръснаха из цялата стая.

Госпожица Блеклок проплака:

— Перлите ми — перлите ми. — Мъката й беше толкова силна, че всички я загледаха с изумление.

Тя рязко се обърна и с ръка на шията си избяга ридаейки от стаята.

Филипа започна да събира перлите.

— Никога не съм я виждала толкова разстроена — каза. — Вярно е, че не ги сваля въобще. Мислите ли, че може да й ги е подарил някой скъп за нея човек? Рандъл Гьодлер например?

— Възможно е — промълви инспекторът.

— Но те не са… възможно ли е да са истински? — попита Филипа от мястото, където бе коленичила и продължаваше да събира блестящите бели топчета.

Крадък взе едно от тях. На устата му беше да отговори с презрение: „Истински? Разбира се, че не!“, но неочаквано се спря. Ами ако все пак бяха истински?

Те бяха толкова едри, така еднакви и бели, че фалшът им изглеждаше почти очевиден, но той изведнъж си спомни за един случай от полицейската си практика, когато наниз от истински перли бе закупен за няколко шилинга от вехтошарски магазин.

Летиша Блеклок го уверяваше, че в къщата си не държи ценни накити. Ако тези перли случайно се окажеха истински, навярно биха имали баснословна стойност. А ако й ги бе подарил Рандъл Гьодлер, наистина можеха да струват колкото си искат.

Изглеждаха фалшиви и сигурно бяха фалшиви, но ако въпреки всичко бяха истински?

Защо не? Тя самата можеше да не знае стойността им. Или бе решила да пази съкровището си, отнасяйки се с него като с евтино украшение, което не може да струва повече от няколко гвинеи? Колко ли можеха да струват, ако бяха истински? Вероятно фантастична сума… заради която си струваше да извършиш убийство — стига да си знаел за тях.

Инспектор Крадък внезапно се отърси от мислите си. Госпожица Марпъл бе изчезнала. Трябваше да бърза към къщата на свещеника.