Агата Кристи
Предизвестено убийство (53)

I.

За свое голямо неудоволствие пощальонът бе получил указание, освен сутрешното раздаване на пощата в Чипинг Клегхорн да разнася писма и следобед.

Този следобед, точно в пет без десет той пусна три писма в кутията на Литъл Падъкс.

Едното, надписано с детски почерк, беше адресирано до Филипа Хеймс; другите две бяха за госпожица Блеклок. Тя ги отвори, когато с Филипа Хеймс седнаха да пият чай. Този ден Филипа бе успяла да си тръгне по-рано от Дейъс Хол поради проливния дъжд, тъй като след затварянето на оранжерията нямаше какво повече да прави там.

Летиша скъса плика на първото писмо, което съдържаше сметката за поправения бойлер в кухнята, и изсумтя ядосано:

— Цените на Даймънд са абсурдни, направо абсурдни. Но предполагам, че и всички останали са един дол дренки.

После отвори второто писмо, чийто почерк й бе непознат:

Скъпа братовчедке Лети,

Надявам се, че няма да е неудобно, ако дойда у вас във вторник? Писах на Патрик преди два дни, но той не ми отговори. Затова реших, че няма да е неудобно. Майка пристига в Англия следващия месец и се надява да се видите тогава. Влакът ми пристига в Чипинг Клегхорн в 6.15, дано това те устройва?

С обич, Джулия Симънс.

Прочете веднъж писмото в пълно недоумение, но при втория му прочит изражението й стана твърде сурово. Погледна към Филипа, която се усмихваше на писмото от сина си.

— Знаеш ли дали Патрик и Джулия са се върнали?

По-младата жена вдигна поглед.

— Да, върнаха се малко след мен и се качиха горе да се преоблекат. Бяха мокри.

— Надявам се, няма да имаш нищо против да ги извикаш.

— Да, разбира се.

— Чакай малко. Искам да прочетеш това.

Тя й подаде писмото, което бе получила. Филипа го прочете и се намръщи.

— Нищо не разбирам…

— Нито пък аз, напълно… Но мисля, че е крайно време да разбера. Извикай Патрик и Джулия, Филипа.

Филипа им викна от долната площадка на стълбите:

— Патрик! Джулия! Госпожица Блеклок ви вика.

Патрик слезе на бегом по стълбите и влетя в стаята.

— Здравей, лельо Лети — изрече весело той, — трябвам ли ти?

— Да. Може би ще ми обясниш това?

Докато го четеше, на лицето му се изписа почти комичен ужас.

— Щях да й телеграфирам! Какво магаре съм!

— Това писмо, предполагам, е от сестра ти Джулия?

— Да — да, от нея е.

Летиша Блеклок строго попита:

— Тогава мога ли да знам коя е младата жена, която ти доведе тук и ми представи като Джулия — твоята сестра и моя братовчедка?

— Ами — разбираш ли, лельо Лети — в интерес на истината, между другото — мога всичко да ти обясня. Знам, че не биваше да го правя, но това наистина беше най-голямата щуротия, която съм… нека да ти обясня.

— Чакам обяснението ти. Коя е тази млада жена?

— Ами запознахме се на един коктейл наскоро след демобилизацията и се заприказвахме. Казах й, че съм тръгнал за насам — и просто решихме, че ще бъде страхотно, ако я взема със себе си… Разбираш ли, Джулия, истинската Джулия, беше пощуряла да става театрална актриса и майка ми получи седем припадъка, когато научи. Въпреки това сестра ми успя да се включи в една много добра театрална трупа в Пърт и реши да опита късмета си, а за да не тревожи майка, реши да й каже, че е тук с мен и че учи за аптекарка като послушно момиченце.

— Аз все пак искам да знам коя е другата млада жена тук.

Патрик се обърна с облекчение при влизането на Джулия — както обикновено хладно надменна.

— Балонът се спука — съобщи й той.

Веждите на Джулия се повдигнаха учудено, след което със същото студено безразличие пристъпи напред и седна.

— Добре. Това е положението, значи. Предполагам, че си много сърдита? — Тя изучаваше лицето на госпожица Блеклок с безстрастно любопитство. — На твое място и аз бих се сърдила.

— Коя сте вие?

Джулия въздъхна:

— Изглежда е дошъл моментът да си призная всичко. И така, аз съм едната половинка от комбинацията Пип и Ема. За да бъда точна, кръщелното ми име е Ема Джослин Стамфордис, но татко скоро заряза фамилията Стамфордис и мисля, че следващото му име стана Де Кърси. Трябва да ти кажа, че баща ми и майка ми се разделиха около три години след като се родихме с Пип. Всеки тръгна по свой път. Разделиха и нас. Аз бях татковата половинка. Общо взето, не го биваше за родител, но пък беше много забавен. Имала съм дълги периоди на убийствена скука, когато се местех от манастир в манастир, за да продължа обучението си, а татко оставаше без пукната пара или се канеше да се включи в някоя особено нечестна сделка. Обикновено плащаше за първия срок, проявявайки щедрост във всяко едно отношение, след което заминаваше и ме оставяше на монахините за някоя и друга година. В промеждутъците двамата си прекарвахме доста приятно, движейки се в космополитно общество. Обаче войната ни раздели окончателно. Нямам представа какво е станало с него. Самата аз се впуснах в поредица приключения. Даже известно време участвах във френската съпротива. Беше вълнуващо. Да не изпадам в подробности — накрая се озовах в Лондон и се замислих за бъдещето си. Знаех, че братът на майка ми, с когото навремето са се скарали ужасно, е починал като много богат човек. Проверих завещанието му, за да видя дали не е оставил нещо за мен. Нямаше нищо — поне не в прекия смисъл. Направих запитвания за неговата вдовица — оказа се, че тя е съвсем тра-ла-ла, поддържа се с опиати и бавно умира. Честно казано, ти изглеждаше най-добрият ми шанс. Щеше да наследиш невероятно много пари и доколкото успях да науча, нямаш почти никого, за когото да ги харчиш. Ще бъда съвсем откровена. Хрумна ми, че ако те опозная и ти ме харесаш — в края на краищата нещата се промениха след смъртта на чичо ми Рандъл, нали? Искам да кажа, че всичките пари, които имахме, бяха пометени от европейските катаклизми. Реших, че ти евентуално може да съжалиш едно бедно момиче — сираче, при това съвсем само на този свят, и да му отпуснеш известна скромна сума, с която да преживява.

— Така значи? — каза сурово госпожица Блеклок.

— Да. Разбира се, тогава още не те познавах… Очаквах от теб сълзливо отношение… И после по едно прекрасно и щастливо стечение на обстоятелствата срещнах тук Патрик, и той се оказа твой племенник или братовчед. Приех го като невероятен късмет. Е, хванах се здраво за Патрик, а той си падна по мен по един доста приятен начин. Истинската Джулия вече беше затънала в тази актьорска история и скоро успях да я убедя, че е неин дълг към изкуството да си намери квартира в Пърт и да се посвети на кариерата на една нова Сара Бернар. Не бива да виниш Патрик прекалено много. Той ужасно ме съжали, че съм сама на този свят, и скоро реши, че ще бъде страхотна идея, ако дойда тук като негова сестра, за да изпълня намеренията си.

— И одобри идеята ти да наговориш куп лъжи пред полицията, нали?

— Имай милост, Лети. Не разбираш ли, че когато се случи тази абсурдна история с въоръжения грабеж, или по-точно след това, започнах да усещам как съм се накиснала. Ако погледнем фактите, аз разполагам с идеален мотив да те отстраня от пътя си. Сега имаш само моята дума, че не аз се опитах да го извърша. Предполагам, не очакваш от мен да отида и нарочно да се самообвиня. Дори и Патрик от време на време си мислеше лоши неща за мен, а щом на него му е минала подобна мисъл, какво остава за полицията? Детектив-инспекторът ми се вижда изключително недоверчив човек. Не, аз просто реших, че единственото, което ми остава, е да продължавам твърдо да се правя на Джулия, докато накрая всичко се разкрие. Откъде можех да знам, че тази глупачка Джулия — истинската Джулия — ще се скара с режисьора и ще зареже всичко просто на инат? И че ще пише на Патрик да го пита може ли да дойде тук, а той, вместо да й отговори „стой настрана“, напълно изключва какво трябва да направи! — Тя ядосано изгледа Патрик. — Идиот такъв!

Последва въздишка.

— Не знаеш какво правех в Милчестър! Естествено, не посещавах курсовете в болницата, но все някъде трябваше да ходя. И прекарвах по цели часове в киното да гледам по сто пъти най-кошмарните филми!

— Пип и Ема — промърмори госпожица Блеклок. — Независимо от онова, което спомена инспекторът, аз не вярвах, че те съществуват.

Тя погледна изпитателно Джулия:

— Ти си Ема — рече тя, — а къде е Пип?

Очите на Джулия — ясни и невинни — срещнаха нейните.

— Не знам — отвърна. — Нямам никаква представа.

— Не ти вярвам, Джулия. Кога го видя за последен път?

Джулия се поколеба, преди да отговори ясно и уверено:

— Не съм го виждала от тригодишна възраст, когато майка ми го отведе със себе си. Оттогава не съм срещала нито него, нито майка си. Не знам къде са.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Джулия въздъхна:

— Бих могла да кажа, че съжалявам. Но всъщност няма да е вярно, защото ако се наложеше, отново бих постъпила по същия начин, стига да не бях научила за тази история с убийството, разбира се.

— Джулия — каза госпожица Блеклок, — наричам те така, защото вече свикнах — ти спомена, че си участвала във френската съпротива, нали така?

— Да. Осемнайсет месеца.

— Значи, предполагам си се научила да стреляш?

Студените сини очи отново срещнаха нейните.

— Стрелям добре. Даже съм първокласен стрелец. Но не аз стрелях в теб, Летиша Блеклок, въпреки че можеш да разчиташ само на моята честна дума. Но мога да ти кажа едно нещо — ако бях стреляла аз, едва ли щях да пропусна.