Агата Кристи
Предизвестено убийство (5)

V.

— О-о, великолепно! — провикна се през масата госпожа Хармън към съпруга си, преподобния Джулиън Хармън, докато закусваха. — У госпожица Блеклок ще има убийство.

— Убийство ли? — попита позачуден съпругът й. — Кога?

— Днес следобед… Е, не точно следобед, ами довечера в 18.30 ч. Ах, какъв лош късмет, скъпи! Точно тогава трябва да се готвиш за конфирмацията. Безобразие! Ти толкова обичаш убийствата!

— Наистина не разбирам за какво говориш, Бънч.

Съпругата му, чиито закръглени форми и обло лице отрано й бяха спечелили прякора „Бънч“ (сноп), заместващ кръщелното й име Даяна, подаде „Седмичника“ през масата.

— Ето виж. Сбутано е сред старите пиана и зъби.

— Що за необичайно съобщение!

— Нали? — весело откликна Бънч. — Минавало ли ти е през ума, че госпожица Блеклок се занимава с убийства и разни подобни игри, а? Предполагам, че младите Симънс са й погодили този номер. Все пак имах чувството, че Джулия Симънс смята убийствата за груба работа. Но фактът си е факт, скъпи, и просто е срамота, че няма да си там. Аз обаче ще отида и ще ти разкажа всичко. При все че тези работи не са за мен. Не обичам игрите на тъмно. Страхлива съм и дано аз не бъда убитата. Ако някой изведнъж сложи ръка на рамото ми и прошепне „Убита си!“, сърцето ми така ще подскочи, че може наистина да умра!

— Не, Бънч. Мисля, че ще доживееш до дълбока старост заедно с мен.

— И ще умрем в един и същи ден, и ще ни погребат заедно в един гроб. Чудесно ще бъде.

Тя се засмя при мисълта за тази приятна перспектива.

— Много си щастлива, а, Бънч? — рече съпругът й с усмивка.

— Че кой няма да е щастлив на мое място? — смутено попита тя. — С теб и Сюзън, и Едуард. Всички сте така привързани към мен и не обръщате внимание, че съм глупава… И слънцето грее! Ами тази голяма прекрасна къща, в която живеем?

Преподобният Джулиън Хармън огледа просторната гола трапезария и неуверено се съгласи:

— Някои хора биха решили, че да живееш в такава голяма, неудобно построена и изложена на ветровете къща е цяло наказание.

— Аз обичам големите стаи. Всички приятни аромати отвън влизат и остават там. Можеш да разхвърляш и да оставяш всичко, където ти попадне, и пак не се създава хаос.

— Без домакинските уреди, които ти спестяват труда и без парно отопление? Това означава много работа за теб, Бънч.

— О не, Джулиън. Сутрин ставам в шест и половина, пускам бойлера, понасям се като парна машина и до осем съм свършила всичко. Как мислиш, дали поддържам къщата в добър вид? Всичко е излъскано с пчелен восък и има големи вази, пълни с есенни листа? Всъщност съвсем не е по-трудно да чистиш голяма, отколкото малка къща. Навсякъде минаваш с парцала много по-бързо, без да блъскаш със задник разни предмети, както става, ако е тясно. Освен това обичам да спя в голяма и студена стая — толкова е приятно да се сгушиш под завивките и само с върха на носа си да усещаш какво има отвън. А и в колкото и голяма къща да живееш, пак белиш картофи, миеш чинии и въобще работата си е все същата. Помисли колко е хубаво, че Едуард и Сюзън имат такава просторна стая за игра — има място и за влакчетата, могат да си устройват кукленски партита на пода, без да е необходимо да прибират всичко след това. Освен това хубаво е да имаш няколко стаи в повече, където да пуснеш хора да живеят. Иначе Джими Саймс и Джони Финч щяха да живеят при родителите на един от двамата. А ти знаеш, Джулиън, че не е хубаво да се живее с родители. Привързан си към мама, но едва ли би желал да започнем семейния си живот заедно с мама и татко. И на мен не би ми харесало. Щях да продължавам да се чувствам като момиченце.

Съпругът й й се усмихна:

— Ти и сега си като момиченце, Бънч.

Самият Джулиън сякаш бе създаден от природата като модел на шейсетгодишен човек. Оставаха му още около двайсет и пет години, докато достигне предопределението си.

— Знам, че съм глупава…

— Не си глупава, Бънч. Много си умна.

— Не, не съм. Изобщо не съм интелигентна. Макар че се опитвам… И много ми харесва, когато ми говориш за книги, за история и за други неща. Мисля обаче, че идеята ти да ми четеш на глас Гибън вечерно време, май не е от най-добрите, защото вятърът навън е студен, вътре до огъня в камината е приятно и топличко, а в Гибън нещо ме кара на сън.

Съпругът й се засмя.

— Но аз обичам да те слушам, Джулиън. Разкажи ми пак историята за стария викарий, който проповядвал за Ейхазуриъс.

— Ти вече я знаеш наизуст, Бънч.

— Нищо. Разкажи ми я пак, моля ти се!

Накрая той склони:

— Това бил старият Скримджър. Един ден някой надникнал в черквата му. Той се бил надвесил от амвона и пламенно проповядвал на двете жени, които чистели в момента. Размахвал пръста си към тях и им викал: „Аха! Знам какво си мислите. Вие си мислите, че Ейхазуриъс от Първата книга на библията е Артаксеркс Втори. Само че не е!“, след което заявил победоносно: „Той е Артаксеркс Трети!“

Самият Джулиън никога не бе смятал тази история за особено забавна, но тя всеки път разсмиваше Бънч. Разнесе се ясният й смях.

— Какъв сладък старец! — възкликна тя. — Мисля, че един ден ще бъдеш точно като него, Джулиън.

— Знам — произнесе засрамено той, — съвсем ясно съзнавам, че невинаги намирам най-правилния и прост подход.

— На твое място не бих се тревожила — успокои го Бънч, като стана и започна да трупа чиниите от закуската върху един поднос. — Вчера госпожа Бът ми каза, че Бът, който никога не ходи на църква и всички го знаят като местния атеист, идвал всяка неделя специално за твоите проповеди.

Тя продължи, имитирайки доста сполучливо госпожица Бът:

— „Онзи ден, мадам, Бът увери господин Тимкинс от Литъл Уърсдейл, че тук, в Чипинг Клегхорн, имаме истинска култура. Не като господин Гос и Литъл Уърсдейл, който говори на паството, сякаш са неуки деца. Ами истинска култура — ето какво имаме тук, така каза Бът. Нашият свещеник е високообразован джентълмен — Оксфорд, а не просто Милчестър, и ние черпим от образованието му с пълни шепи. Той знае всичко за римляните, гърците, за вавилонците и асирийците. Дори и котката на свещеника, както казва Бът, е кръстена на асирийски цар!“ Значи ти се носи славата — завърши Бънч победоносно. — Господи, трябва да се хващам за работа, че доникъде не съм стигнала. Я ела, Тиглат Пайлизър, за теб има кости от херингата.

Като отвори вратата и я задържа открехната с крака си, тя се промъкна с отрупания поднос, тананикайки високо и малко фалшиво собствена версия на една спортна песен:

Чудесен ден за убийство, (пееше Бънч)

мек като през май.

Копоите опразниха селото.

Издрънчаването на струпаните в мивката чинии заглуши следващите думи, но на излизане от къщи преподобният Джулиън Хармън успя да чуе последната триумфален стих:

Днес всички ний отиваме на бой!