Агата Кристи
Предизвестено убийство (32)

II.

Филипа Хеймс изправи гръб и отметна кичур коса от влажното си чело. Тя почистваше бордюра на цветната леха.

— Да, инспекторе?

Изгледа го въпросително.

В отговор той й отправи твърде изпитателен поглед. Да, хубаво момиче, типична англичанка със светлата си пепеляворуса коса и продълговато лице. Упорита брадичка и уста. Сякаш потискаше нещо дълбоко в себе си — видът й издаваше напрегнатост. Очите й бяха сини, с много твърд поглед, който не разкриваше нищо. Явно бе от момичетата, които умеят да пазят тайна.

— Съжалявам, че все така се случва да прекъсвам работата ви, госпожо Хеймс — извини се Крадък, — но не исках да чакам, докато се приберете за обяд. Освен това реших, че може би е по-лесно да разговаряме тук, по-далеч от Литъл Падъкс.

— Да, инспекторе?

Гласът й беше безстрастен и не издаваше почти никакъв интерес. Но дали не долови в него нотка на предпазливост, или само така му се стори?

— Тази сутрин пред мен бе направено едно изявление и то засягаше вас.

Филипа едва забележимо повдигна вежди.

— Вие ми казахте, госпожо Хеймс, че този човек — Руди Шерц — ви е съвършено непознат?

— Да.

— И че всъщност за пръв път сте го видели, когато вече е лежал мъртъв в стаята. Така ли е?

— Разбира се. Не бях го виждала никога преди това.

— И не сте разговаряли с него, да речем, в беседката на Литъл Падъкс?

— В беседката?

Той беше почти сигурен, че долови страх в гласа й.

— Да, госпожа Хеймс.

— Кой ви каза това?

— Казаха ми, че сте разговаряли с този човек, Руди Шерц, и той ви е попитал къде може да се скрие, а вие сте му отговорили, че ще му покажете. Освен това е бил посочен точен час — шест и четвърт. Тоест, горе-долу в шест и четвърт Шерц е трябвало да пристигне тук от автобусната спирка във вечерта на въоръжения грабеж.

За момент настъпи мълчание. След това тя се изсмя с кратък презрителен смях. Изглежда, й стана забавно.

— Не знам кой ви е казал това — рече, — но мога да се досетя. Доста глупаво скалъпена история, при това злобна. Мици кой знае защо ме мрази, и то повече от всички останали.

— Значи отричате?

— Разбира се, че не е вярно… Никога в живота си не съм се срещала или виждала с Руди Шерц и онази сутрин въобще не съм била близо до къщата. Бях тук и работех.

Инспектор Крадък попита съвсем меко:

— Коя сутрин?

Настъпи кратка пауза. Клепките й трепнаха.

— Всяка сутрин. Тук съм всяка сутрин. И не си тръгвам преди един часа. — Добави презрително: — Няма никакъв смисъл да слушате Мици. Тя непрекъснато лъже.

— Това е положението — обърна се Крадък към Флечър, когато се отдалечиха от къщата. — Две млади жени, чиито разкази напълно си противоречат. На коя от двете да вярвам?

— Всеки изглежда е на мнение, че чужденката говори измислици — отвърна Флечър. — От опита си с чужденците съм разбрал, че им е по-лесно да излъжат, отколкото да кажат истината. Явно тя изпитва някаква злоба към госпожа Хеймс.

— Значи на мое място ти би повярвал на госпожа Хеймс?

— Освен ако нямате причина да мислите обратното, сър.

А Крадък всъщност нямаше причина. Освен спомена за прекалено съсредоточения поглед на сините й очи и случайно изплъзналите се думи „онази сутрин“. Защото — добре си спомняше това — той не бе споменавал, че срещата в беседката се е състояла сутрин. И все пак госпожица Блеклок или госпожица Бънър, може би са споменали за посещението на младия чужденец, дошъл да изпроси завръщането си в Швейцария, и оттам Филипа да е заключила, че разговорът следва да се е състоял именно в онази сутрин.

Въпреки това инспекторът остана с впечатлението, че в гласа й се бе прокраднал страх, когато го попита: „В беседката?“

Затова реши да има едно наум по въпроса.