Агата Кристи
Предизвестено убийство (19)

I.

Очевидно бе, че Дейъс Хол е пострадал от войната. Троскот растеше на воля там, където някога е имало леха с аспержи, а тя пък си личеше от ветреещите се тук-там туфи с листа от аспержи. Кръстец, повет и други градински бурени показваха всички признаци на буен растеж.

Част от градината като че ли бе приведена в известен ред и там Крадък видя старец с огорчен вид, облегнат тъжно на лопатата си.

— Госпожа Еймс ли търсите? Не мога да ви кажа къде ще я намерите. Само тя си знае какво си е наумила да прави. Не взема акъл от никого. Аз мога да й покажа — искам — но какъв смисъл има, като не взема от дума? Такива са тези млади дами! Обули си бричове и щом веднъж се качат на трактор, смятат, че вече знаят всичко. Но тук се иска да разбираш от градинарство. А това не се учи за един ден. Градинарство се иска тук.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Крадък.

Старецът възприе забележката му като опит за унижение.

— Погледнете тук, господине, какво според вас може да се направи с такова голямо място? Тук работеха трима мъже и едно момче — ни повече, ни по-малко. И точно от толкова души има нужда. Малко мъже могат да се справят с толкова работа, колкото върша аз. Понякога оставам до осем вечерта. До осем.

— На каква светлина работите? Газена лампа?

— Ама, нямам предвид този сезон на годината. Как ли пък не. Говоря за летните вечери.

— Аха — промърмори Крадък. — Я да отида да потърся госпожа Хеймс.

Селянинът прояви любопитство:

— За какво я търсите? От полицията сте, нали? Да не се е случило нещо с нея, или сте дошли заради случката в Литъл Падъкс? Маскирани мъже да нахълтат вътре и да държат на мушка пълна стая с хора с един револвер. Е, такова нещо не можеше да се случи преди войната. Дезертьори — ето какви са те. Отчаяни хора, които кръстосват провинцията. Защо не вземат да ги подберат военните?

— И аз не знам — отвърна Крадък. — Предполагам, че този въоръжен обир е възбудил доста приказки?

— Така е. Накъде отиваме? Туй го каза Нед Баркър. Това е от многото ходене на кино, обясни той. А пък Том Райли му отвърна, че е от туй, дето сме пуснали чужденците да се скитат на свобода. Помнете ми думата — продължи той, онуй момиче, дето готви за госпожица Блеклок, с лошия нрав, то има пръст в тази работа. Тя е комунистка, рече той, че даже и по-лошо, и ние не щем такива тук. А Марлен — барманката, де — мисли, че госпожица Блеклок държи нещо много скъпо в къщата си. Като я гледаш как ходи — няма и да помислиш такова нещо, вика тя — госпожица Блеклок се облича от скромно по-скромно, освен няколкото реда фалшиви перли, дето ги носи. Ами я си представете, че перлите са истински. А Флори — дъщерята на стария Белами — разправя: „Глупости, евтина работа“ — ето какво са — „масова бижутерия“. Масова бижутерия — добро име са им измислили на фалшивите перли. Римски перли, тъй са им викали някога благородниците, и парижки диаманти. Жена ми е била прислужничка на една дама, та знам. Но всъщност е просто стъкло! Предполагам, че това, което госпожица Симънс носи, също е „масова бижутерия“ — разни листенца, кученца и тем подобни. В днешно време рядко можеш да видиш истинско злато — дори и венчалните халки ги правят от тази сивкава платина. Според мен изглеждат евтини, но въпреки това струват цяло състояние.

Старият Аш спря да си поеме дъх и продължи:

— „Госпожица Блеклок не държи вкъщи много пари, знам го със сигурност“ — тъй рече Джими Хигинс, когато взе думата. И сигурно е така, защото жена му ходи да работи в Литъл Падъкс, а тя знае всичко — пъха си носа навсякъде, ако питате мен.

— Той каза ли ви на какво мнение е госпожа Хигинс?

— Мици е замесена в историята, така смята тя. Ужасен характер имала и много си въобразявала! Онзи ден нарекла в лицето госпожа Хигинс работничка!

Крадък остана така известно време, осмисляйки с методичния си ум казаното от стария градинар. Успя да добие ясна представа за хорското мнение в Чипинг Клегхорн, но това не улесняваше с нищо задачата му. Обърна се и си тръгна, а градинарят извика недоволно след него:

— Сигурно ще я намерите в овощната градина. По-млада е от мен за бране на ябълки.

Крадък действително откри Филипа Хеймс в овощната градина. Първото нещо, което съзря, бяха хубави крака, които ловко се спускаха по дънера на едно дърво. След това Филипа, със зачервено лице и разрошена от клоните руса коса, застана пред него и го погледна стреснато.

Би била добра в ролята на Розалинда, помисли си автоматично Крадък. Той беше страстен почитател на Шекспир и играеше с голям успех ролята на меланхоличния Жак в представлението на „Както ви се харесва“ в Дома за сираци, който беше под патронажа на полицията.

Само след миг обаче промени мнението си. Филипа Хеймс беше твърде скована за Розалинда, а светлата й коса и студенината й бяха прекалено английски — но от двайсети, а не от шестнайсети век. Благовъзпитана, хладна, по английски резервирана, без искрица дяволитост.

— Добро утро, госпожо Хеймс. Съжалявам, ако съм ви стреснал. Аз съм инспектор-детектив Крадък от полицията в Мидълшир. Исках да поговоря с вас.

— За снощи ли?

— Да.

— Дали да не седнем — дълго ли ще трае?

Тя се огледа колебливо наоколо.

Крадък посочи едно повалено дърво.

— Съвсем неофициално — отвърна любезно той. — Не искам да прекъсвам работата ви повече отколкото е необходимо.

— Благодаря ви.

— Ще ми трябва само за справката — в колко часа се върнахте от работа снощи?

— Към пет и половина. Забавих се около двайсет минути, за да свърша с поливането в парника.

— През коя врата влязохте?

— През страничната. Минавам за по-пряко покрай патиците и курника откъм пътеката. Така не заобикалям, а и верандата не се цапа. Понякога се връщам доста изпоцапана.

— Винаги ли минавате оттам?

— Да.

— Вратата беше ли отключена?

— Да. През лятото обикновено стои широко отворена. А по това време на годината се затваря, но не се заключва. Всички влизаме и излизаме през нея доста често. Заключих я, когато влязох.

— Винаги ли постъпвате така?

— През последната седмица, да. Нали разбирате, в шест вече е тъмно. Понякога вечер госпожица Блеклок отива да заключи патиците и кокошките, но тя най-често излиза през кухненската врата.

— И вие сте съвсем сигурна, че и този път заключихте страничната врата?

— Да, съвсем сигурна съм, наистина.

— Добре, госпожо Хеймс. И какво правихте, след като влязохте?

— Свалих калните обувки и се качих горе да се изкъпя и да се преоблека. След това слязох долу и видях, че ще има нещо като парти. Едва тогава разбрах за странната обява във вестника.

— А сега, моля ви, опишете точно какво се случи по време на въоръжения обир.

— Ами светлините изведнъж угаснаха…

— Къде бяхте вие?

— До камината. Търсех си запалката — мислех, че съм я оставила там. Светлините угаснаха и всички се изкискаха. След това вратата рязко се отвори и онзи мъж насочи светещия си фенер към нас, измъкна пистолет и ни заповяда да си вдигнем ръцете.

— Което вие съответно изпълнихте?

— Не, аз всъщност не ги вдигнах. Мислех си, че е шега, а освен това бях изморена и не сметнах за нужно да се подчинявам.

— В действителност всичко това ви е било досадно?

— Да, и то доста. И тогава пистолетът гръмна. Изстрелите бяха оглушителни и аз наистина се изплаших. Фенерът се завъртя, светлината му се насочи надолу и изгасна, и тогава Мици се развика. Сякаш колеха прасе.

— Заслепяваща ли бе светлината на фенера?

— Не, не особено. Но беше доста силна. За момент освети госпожица Бънър — тя приличаше на призрак — беше бяла като платно, със зяпнала уста и облещени очи.

— Мъжът местеше ли фенера?

— О да, разхождаше го из цялата стая.

— Като че търсеше някого?

— Не точно така, струва ми се.

— И какво стана после, госпожо Хеймс?

Филипа Хеймс се смръщи.

— О, настъпи ужасна бъркотия и паника. Едмънд Суетънхам и Патрик Симънс светнаха със запалките си и излязоха в антрето, а ние ги последвахме. Някой отвори вратата на трапезарията — бушоните там не бяха изгорели — и Едмънд Суетънхам така ужасно зашлеви Мици през лицето, че я накара да млъкне и след това нещата се поуталожиха.

— Вие видяхте ли трупа на убития?

— Да.

— Беше ли ви познат? Бяхте ли го виждали преди?

— Никога.

— Как смятате, дали смъртта е настъпила случайно или той се е застрелял умишлено?

— Нямам никаква представа.

— Вие не сте го виждали, когато е идвал в къщата преди това?

— Не, това май е било преди обяд, а по това време аз обикновено не съм там. По цял ден съм навън.

— Благодаря ви, госпожо Хеймс. Само още едно нещо — имате ли някакви ценни бижута — пръстени, гривни или нещо подобно?

Филипа поклати глава.

— Венчалният ми пръстен и две брошки.

— И доколкото ви е известно, в къщата не се държи нищо особено ценно?

— Не. Тоест има хубави сребърни прибори, но те не са нещо изключително.

— Благодаря ви, госпожо Хеймс.