Агата Кристи
Предизвестено убийство (34)

Госпожица Марпъл отива на чай

Ако Летиша Блеклок имаше леко разсеян вид, когато госпожа Хармън пристигна на чай и доведе със себе си една своя приятелка — госпожица Марпъл, която гостуваше в дома й — въпросната гостенка едва ли би могла да забележи това, тъй като я виждаше за пръв път.

Старата дама беше много симпатична с милата си предразполагаща бъбривост. Тя веднага показа, че темата за крадците я вълнува силно.

— Вече нищо не може да им се опре, мила — уверяваше тя домакинята. — Абсолютно нищо. Има какви ли не американски приспособления. Лично аз разчитам на едно доста старо и изпитано устройство — кука във вид на телено копче. Нека си отключват брави и махат резета, но месинговата кука направо ги съсипва. Опитвали ли сте я?

— Боя се, че не ни бива много по бравите и резетата — отвърна домакинята развеселена. — Няма и кой знае какво за крадене.

— Една верига на главния вход — посъветва я госпожица Марпъл. — Прислужничката трябва само леко да открехне вратата и да погледне през процепа кой е, и те няма да могат да влязат.

— Предполагам, че това много ще се хареса на Мици — нашето девойче от Средна Европа.

— Този въоръжен обир, който сте преживели — трябва да е бил нещо ужасно — откликна гостенката. — Бънч всичко ми разказа.

— Бях се вцепенила от страх — потвърди Бънч.

— Страшно си беше — съгласи се госпожица Блеклок.

— Сякаш е било Провидението, че този тип се е спънал и се е застрелял сам. Крадците са станали брутални. Но как е влязъл?

— Боя се, че през повечето време вратите ни стоят отключени.

— Ах, Лети — възкликна госпожица Бънър, — забравих да ти кажа, че инспекторът се държа много особено днес. Настоя да отвори втората врата — нали знаеш, онази, дето никога не се отваря. Тършува и намери ключа, и установи, че вратата е била смазвана. Не разбирам защо, понеже…

Тя твърде късно забеляза, че госпожица Блеклок й правеше знак да мълчи, и остана с отворена уста насред изречението.

— О, Лети, аз толкова… съжалявам — искам да кажа, моля ти се да ме извиниш, много съм глупава.

— Няма значение — отвърна тя, макар че бе нервирана. — Просто смятам, че инспектор Крадък не желае да се обсъжда това. Не знаех, че си била тук, когато е пробвал вратата, Дора. Нали ме разбирате, госпожо Хармън?

— О, да — успокои я Бънч, — ще бъдем неми като гроб, нали, лельо Джейн? Само се чудя защо той…

Тя се отдаде на размисъл. Госпожица Бънър страшно се притесни, видът й бе нещастен, накрая не издържа и се обади:

— Всичко обърквам. О, Боже, аз съм такова бреме за теб, Лети.

Приятелката й побърза да я успокои:

— Ти си моята голяма утеха, Дора. И без това в малко село като Чипинг Клегхорн няма тайни.

— Много сте права — вметна госпожица Марпъл. — Боя се, че слуховете се разнасят по най-невероятните начини, нали знаете? Да вземем прислугата, но пък и не само те — днес хората нямат много помощници. Сега се наемат жени, които идват само за по няколко часа през деня, а с тях е още по-зле, защото те ходят и при други хора и разнасят клюките.

— О! — извика неочаквано Бънч. — Сетих се! Ами, разбира се, ако тази врата също се отваря, някой би могъл да излезе през нея в тъмнината и да извърши въоръжения грабеж — само че, естествено, не е било така — защото това беше младежът от хотел „Роял“. Или не е бил той?… Не, в крайна сметка, не разбирам… — Тя се смръщи.

— Значи всичко е станало в тази стая? — попита госпожица Марпъл и добави извинително: — Боя се, че сигурно ме мислите за безнадеждно любопитна, госпожице Блеклок, но наистина толкова е интригуващо, че просто горя от желание да чуя всичко и да си го представя, ако разбирате какво имам предвид…

И тя моментално получи един твърде объркан и словоохотлив отчет за събитията от Бънч и госпожица Бънър, а госпожица Блеклок от време на време се намесваше, за да ги поправи.

В разгара на разказа влезе Патрик и с ентусиазъм се включи в сцената, като стигна дотам, че взе да играе ролята на Руди Шерц.

— А леля Лети стоеше там — в ъгъла до портала… Иди да застанеш там, лельо Лети.

Тя се подчини. Тогава показаха на госпожица Марпъл и самите дупки, издълбани от куршумите.

— Чудо на чудесата е, че сте се отървали — сякаш Провидението се е намесило! — ахкаше тя.

— Тъкмо се канех да предложа цигари на гостите — госпожица Блеклок посочи голямата сребърна кутия на масата.

— Хората са толкова небрежни, когато пушат — неволно изтърси госпожица Бънър. — Никой вече не цени хубавите мебели както едно време. Вижте как ужасно е изгорена с цигара тази хубава маса — някой си е изгасил цигарата в нея. Срамота.

Госпожица Блеклок въздъхна:

— Боя се, че понякога хората отдават прекалено голямо значение на вещите си.

— Но масата е толкова красива, Лети.

Госпожица Бънър бе така ревностно привързана към вещите на приятелката си, сякаш бяха нейни. Бънч намираше тази нейна черта за много мила. У нея нямаше капчица завист.

— Масата е прекрасна, наистина — учтиво потвърди госпожица Марпъл. — И колко е красива тази порцеланова лампа върху нея.

Отново комплиментите прие госпожица Бънър, като че ли тя, а не госпожица Блеклок бе собственичка на лампата.

— Нали е чудесна? Дрезденски порцелан. Лампите са две. Другата е в свободната стая, струва ми се.

— Ти знаеш къде се намира всяко нещо в тази къща, Дора, или поне така смяташ — добродушно отбеляза приятелката й. — И трепериш над вещите ми много повече от мен.

Дора Бънър се изчерви.

— Аз наистина обичам хубавите неща — каза. В гласа й се четеше предизвикателство, примесено с копнеж.

— Трябва да си призная — заяви госпожица Марпъл, — че и на мен малкото вещи, които имам, са ми много скъпи — свързани са с толкова спомени, нали разбирате? Така е и със снимките. Днес хората нямат много снимки. Аз пък обичам и пазя всички снимки на моите племенници и племеннички още от бебета и после като по-големи деца и така нататък.

— Имаш една моя ужасна снимка — там съм на три години — намеси се Бънч. — Държа в ръцете си един фокстериер и съм примижала от слънцето.

— Сигурно леля ви има много ваши снимки — обърна се госпожица Марпъл към Патрик.

— О, ние сме далечни братовчеди и нищо повече — отвърна той.

— Мисля, че Елинор ми беше изпратила една твоя снимка, когато си бил бебе, Пат — досети се госпожица Блеклок. — Но се боя, че не я пазя. Наистина бях забравила колко деца имаше тя и как се казваха, докато Елинор не ми писа, че вие двамата сте тук.

— Още един отличителен белег на времето — забеляза гостенката. — Днес хората често въобще не познават по-младите си родственици. А в миналото, когато са се правили големи събирания на целия род, това просто е било невъзможно.

— За последен път видях майката на Пат и Джулия на сватбата й преди трийсет години — промълви госпожица Блеклок. — Беше много красиво момиче.

— Затова има такива хубави деца — подхвърли ухилен Патрик.

— Ти имаш разкошен стар албум — каза Джулия. — Помниш ли, лельо Лети, че го разглеждахме онзи ден? Шапките!

— За колко елегантни се мислехме — въздъхна госпожица Блеклок.

— Хич да не ти пука, лельо Лети — утеши я Патрик. — И Джулия може да попадне на някоя своя стара снимка след трийсет години и да си каже, че на нея прилича на момче!

— Нарочно ли направи това? — попита Бънч, когато с госпожица Марпъл тръгнаха към къщи. — Да подхванеш разговор за снимките, имам предвид.

— О, мила моя, интересно е наистина, че госпожица Блеклок не знае как са изглеждали младите й родственици… Да, струва ми се, че това ще заинтригува инспектор Крадък.