Агата Кристи
Предизвестено убийство (50)

II.

В мрачната дневна на Боулдърс, с нейния нисък таван и прозорци с решетки, госпожиците Хинчклиф и Мъргатройд се препираха за нещо.

— Бедата при теб, Мъргатройд — заяви Хинчклиф, — е, че не правиш опит.

— Но нали ти казах, Хинч, нищо не си спомням.

— Виж сега, Ейми Мъргатройд — ще потренираме малко конструктивно мислене. Дотук не успяхме да се изявим като детективи. Бях на съвсем погрешен път по въпроса с вратата. В крайна сметка излезе, че не ти си държала вратата отворена за убиеца. Значи си чиста, Мъргатройд!

Госпожица Мъргатройд се усмихна през сълзи.

— Голям късмет извадихме с единствената мълчалива чистачка в Чипинг Клегхорн — продължи госпожица Хинчклиф. — По принцип съм й благодарна за това, но в случая тя означава за нас неуспех. Всички в селото разбраха, че е била използвана втората врата в гостната, само ние научихме за това едва вчера.

— Все още не ми е съвсем ясно как…

— Съвсем просто е. Първоначалните ни предположения са били съвсем правилни. Не можеш едновременно да държиш вратата отворена, да размахваш фенер и да стреляш с пистолет. Оставихме пистолета и фенера, а зачеркнахме вратата. Само че допуснахме грешка. Трябвало е да зачеркнем пистолета.

— Но нали той имаше пистолет — упорстваше Мъргатройд, — видях го. Беше на пода до него.

— Да, когато вече бе мъртъв. Съвсем ясно е. Не той е стрелял с пистолета.

— Е, тогава кой?

— Точно това ще разберем сега. Но който и да е бил, същият човек е сложил двата аспирина, които видяха сметката на Дора Бънър, до леглото на Лети Блеклок. Не може да е Руди Шерц, защото той е съвсем мъртъв. Бил е някой, който се е намирал в гостната вечерта на въоръжения обир и по всяка вероятност е присъствал и на рождения ден. Значи единствената, която можем да изключим, е госпожа Хармън.

— Мислиш, че някой е сложил аспирините там по време на тържеството за рождения ден?

— Защо не?

— Но как е успял?

— Нали всички ходихме в тоалетната? — отвърна безцеремонно госпожица Хинчклиф. — И аз си мих ръцете в банята заради тази лепкава торта. Както и малката сладурана Истърбрук, която ходи да си пудри личицето в спалнята на Блеклок, нали така?

— Хинч! Мислиш ли, че тя…

— Още не знам. Прекалено явно би било, ако е тя. Не мисля, че ако се кани да слага там таблетки, ще иска изобщо да я виждат в спалнята. О, да, имаше достатъчно удобни случаи все пак.

— Мъжете не се качваха на горния етаж.

— Има задни стълби. В края на краищата, ако един мъж излезе от стаята, ти не тръгваш след него да видиш дали наистина отива там, където си мислиш. Няма да е много деликатно! Както и да е, недей да спориш, Мъргатройд. Искам да се върнем към първия опит за убийство на Лети Блеклок. Сега преди всичко трябва здраво да наместиш фактите в главата си, защото всичко зависи от теб.

Госпожица Мъргатройд имаше тревожен вид.

— О, Хинч, нали знаеш как се обърквам!

— В случая не става въпрос за мозъка ти или за сивата пихтия, която при теб минава за мозък. Става въпрос за очите. Важното е какво си видяла.

— Но аз нищо не видях.

— Бедата при теб, Мъргатройд, е, както току-що казах, че просто не правиш опит. Сега внимавай. Ето какво се е случило. Който и да е бил човекът, който има зъб на Лети Блеклок, той е присъствал в гостната онази вечер. Той (казвам „той“, защото е по-лесно, но не е задължително да е бил мъж, освен че мъжете са долни животни) — така, той предварително е смазал другата врата, през която може да излезе от гостната и за която се знае, че е закована или нещо подобно. Не ме питай кога го е направил, защото ще объркаш нещата. Всъщност, ако избера подходящ момент, мога да вляза във всяка къща в Чипинг Клегхорн и за половин час да направя каквото си поискам, без никой да разбере. Цялата философия е да знаеш предварително къде са прислужничките, когато обитателите ги няма, точно къде са отишли и колко ще се бавят. С други думи — да си изпипаш работата. Сега продължавам. Той е смазал втората врата и тя се отваря съвсем безшумно. Ето сценария: светлините угасват, врата „А“ (нормалната врата) се отваря със замах. Следва историята с фенера и репликите при въоръжен обир. Докато ние се кокорим, „Х“ (така е най-добре да го наричаме) се измъква тихо през врата „Б“ в тъмното антре, отива зад гърба на този идиот, швейцареца, изстрелва два куршума в Лети Блеклок и след това застрелва швейцареца. Пуска пистолета там, където лениви мозъци като твоя трябва да го приемат за доказателство, че е стрелял швейцарецът, и се шмугва обратно в гостната, докато някой намери запалка, която работи. Схвана ли?

— Д-д-д-а, но кой е този човек?

— Е, ако ти не знаеш, Мъргатройд, значи никой не знае!

— Аз? — Приятелката й цялата се разтрепери. — Но аз нищичко не знам. Наистина не знам, Хинч!

— Напрегни тази сива пихтия, която наричаш мозък. Първо — къде са били всички, когато светлините угаснаха?

— Не знам.

— Знаеш. Ще ме побъркаш, Мъргатройд. Нали знаеш къде си била ти? Била си зад отворената врата.

— Да, да, там бях. Удари ме по мазола, когато се отвори.

— Защо не идеш на свестен педикюрист, вместо непрекъснато да се занимаваш с краката си? Ще вземеш да си навлечеш отравяне на кръвта. Както и да е — значи ти си зад вратата. Аз съм застанала пред камината и чакам пиенето с изплезен език. Лети Блеклок е до масата при портала, за да вземе цигарите. Патрик Симънс е минал през портала и е отишъл в малката стая, където Лети Блеклок държи напитките. Разбрахме ли се?

— Да, да, всичко това го помня.

— Добре. Сега, някой тръгва след Патрик към онази стая или се кани да тръгне. Един от мъжете. Неприятното е, че не мога да си спомня дали беше Истърбрук или Едмънд Суетънхам. Ти помниш ли?

— Не, не си спомням.

— Сигурна бях! Още един човек минава в малката стая: Филипа Хеймс. Спомням си го много ясно, защото забелязах колко хубав и изправен гръб има и си помислих: „Това момиче ще изглежда много добре на кон.“ Наблюдавах я и точно това си помислих. Тя отиде до камината в другата стая. Не знам за какво обаче, защото точно тогава светлините угаснаха. Значи ето разположението: в малката стая са Патрик Симънс, Филипа Хеймс и или полковник Истърбрук, или Едмънд Суетънхам — не знам кой от двамата. Сега, Мъргатройд, внимавай. Най-вероятно е бил някой от тези тримата. Ако човек иска да излезе през отдалечената врата, естествено ще гледа да заеме съответна позиция, когато лампите угаснат. Така че, както казах, по всяка вероятност е един от тримата. И в такъв случай, Мъргатройд, нищо не може да се направи!

Госпожица Мъргатройд видимо се поуспокои.

— От друга страна — продължи госпожица Хинчклиф, — има вероятност да не е бил един от тримата. И ето къде идваш ти, Мъргатройд.

— Но откъде мога да знам нещо за това?

— Както казах и преди, ако ти не знаеш, значи никой не знае.

— Но аз не знам! Наистина не знам! Нищо не можах да видя!

— Напротив, могла си. Ти си единствената, която е могла да види. Стояла си зад вратата. Не си могла да видиш фенера, защото вратата е била между теб и него. Гледала си към отсрещната страна — натам, където е сочел фенерът. Останалите бяхме заслепени. Но ти не си била заслепена.

— Не — не, може и така да е, но не видях нищо. Лъчът на фенера непрекъснато се местеше…

— И какво ти показа, докато се местеше? Спирал се е на отделни лица, нали? И по масите? По столовете?

— Да, да, вярно… Госпожица Бънър със зяпнала уста, очите й за малко да изскочат, гледаше като гръмната и мигаше.

— Ето това е! — Госпожица Хинчклиф въздъхна облекчено. Цялата трудност е да те накарам да използваш тази твоя сива пихтия! А сега не спирай темпото.

— Но аз не видях нищо повече, наистина.

— Искаш да кажеш, че си видяла празна стая? И никой не е стоял прав или седнал?

— Е, не точно това. Госпожица Бънър с отворената уста; госпожица Хармън седеше на страничната облегалка на един стол. Беше стиснала здраво очи и притискаше юмруци към лицето си като дете.

— Добре. Значи Бънър и Хармън. Не разбираш ли накъде бия? Работата е там, че не искам да ти внушавам нищо. Но като елиминираме тези, които си видяла, стигаме до важния момент, а именно — кого не си видяла? Разбра ли? Освен масите, столовете, хризантемите и всичко останало, е имало и някои хора: Джулия Симънс, госпожа Суетънхам, госпожа Истърбрук — полковник Истърбрук или Едмънд Суетънхам — Дора Бънър и Бънч Хармън. Добре, видяла си Бънч Хармън и Дора Бънър. Зачеркваш ги. Сега помисли, Мъргатройд, мисли — някой от тези хора липсваше ли с положителност?

Другата жена трепна, когато една клонка се удари в отворения прозорец. Затвори очи. Взе да си мърмори:

— Цветята… на масата… големият фотьойл… фенерът не достигна до теб, Хинч — госпожа Хармън, да…

Телефонът рязко иззвъня. Госпожица Хинчклиф отиде да се обади.

— Ало, да? Автобусната спирка?

Със затворени очи госпожица Мъргатройд послушно пресъздаваше вечерта на двайсет и девети, фенерът, който бавно кръжеше наоколо… група хора… прозорците… дивана… Дора Бънър… стената… масата с нощната лампа… портала… неочакваният изстрел на пистолета…

— Но това е невероятно! — извика тя.

— Какво? — Хинчклиф сърдито лаеше в телефонната слушалка. — Там е от сутринта? По кое време? Да ви вземат мътните, и чак сега ми се обаждате? Ще се оплача от вас в полицията. Недоглеждане? Само това ли имате да ми кажете?

Тя тресна слушалката.

— Кучето — червеният сетер — взе да обяснява. — От сутринта е на автобусната спирка — от осем часа сутринта! Без капка вода! А идиотите ми се обаждат чак сега. Веднага отивам да го прибера.

Тя се втурна навън, а госпожица Мъргатройд вървеше по петите й и пискаше пронизително:

— Чуй ме, Хинч, това е направо необикновено… Не го разбирам…

Госпожица Хинчклиф изскочи през вратата и изтича до навеса, който служеше за гараж.

— Ще продължим, като се върна — извика. — Не мога да те чакам да дойдеш с мен. Както винаги пак си по чехли.

Тя натисна педала и с рязък тласък се измъкна от гаража на заден ход. Госпожица Мъргатройд пъргаво отскочи настрани.

— Ама чуй ме, Хинч, трябва да ти кажа.

— Като се върна…

Колата рязко потегли напред. Високият, развълнуван глас на приятелката й се опита да я достигне:

— Но, Хинч, тя не беше там…