Даниел Кала
Пандемия (46)

Глава 44

Интензивно отделение на Джорджтаунската университетска болница, Вашингтон, окръг Колумбия

Облечен в синия си костюм за работа в опасни условия, Халдейн седеше до леглото в стаята с изкуствено поддържано отрицателно въздушно налягане и с всички сили се надяваше да съзре поне някакъв знак за подобрение у Гуен. Беше прекарал по-голямата част от последните деветдесет и шест часа на съвсем същия стол, като през почти цялото време с огромни усилия на волята се бе борил с неволното сравнение между сегашното бдение и предишното — в Сингапур, до леглото на умиращия Франко Бертули.

Този следобед Халдейн изпитваше особено силно безпокойство. Два часа по-рано лекарите бяха изключили дихателния апарат, но тепърва й предстоеше да се събуди от продължителната упойка.

Ноа огледа Гуен. Носеше болнична нощница, имаше две интравенозни системи и кислородна маска. И изглеждаше крехка. Даже преди заболяването си не бе имала кой знае колко тлъстини, а сега очертанията на костите на ханша й се подаваха остро през чаршафите. Независимо от всичко, в сравнение с почти завършения труп, който бяха открили на пода в банята, подобрението й за изминалите четири дни можеше да се нарече колосално.

Очите на Гуен започнаха да премигват и тя бавно завъртя глава, първо в противоположната посока, а след това и към него. Радостта и облекчението му най-накрая взеха връх и той се усмихна широко.

Тя вдигна дясната си ръка, а той я взе и я стисна през латексовата ръкавица.

— Добре дошла — произнесе Халдейн.

— Хубаво е да се завърнеш — отговори прегракнало Гуен заради дихателната тръба, която доскоро бе минавала през гласните й струни. Тя се усмихна отслабнало.

Ноа й се закани с пръст.

— Да не си посмяла отново да опитваш такава каскада!

— Напоследък често чувам тези думи — изкиска се Гуен. Смехът я накара да изпадне в поредния пристъп на слаба кашлица, която обаче бледнееше в сравнение с онази от времето, когато я бяха намерили.

— Благодаря ти — каза тя. — Спаси ми живота. Отново.

— Не — поклати глава той. — За това трябва да благодариш на приятеля си Айзък Москор.

Очите й се разшириха.

— Неговото лекарство?

Той кимна.

— Когато взехме решението да те лекуваме с него, нямаше какво да губим. — Халдейн преглътна буцата в гърлото си. — Бяхме убедени, че сме на път да те изпуснем. Но щом започнахме лечението с А36112… Няма да повярваш само каква разлика имаше!

— Откъде го намерихте? — попита тя.

— За щастие запазихме всички таблетки, които беше разсипала на пода в банята — усмихна се Ноа. — Но щом Айзък научи за случилото се, долетя лично във Вашингтон с куфар, пълен с лекарството, плюс венозния разтвор, който ти давахме.

— Никакви признаци за хепатит? — намръщи се тя.

— Засега кръвните ти проби са чисти — увери я Халдейн и отново стисна ръката й.

Гуен кимна.

— Напомни ми да изпратя благодарствена картичка на Айзък — каза с усмивка и се прозя.

Халдейн се наведе напред и прокара ръка през челото й.

— Защо, Гуен, защо го направи?

— Беше толкова глупаво — отговори тя, като се изчерви от срам.

Халдейн не се предаваше.

— Разкажи ми, моля те.

— В деня, в който ме освободихте от мотела, започнах да се чувствам зле и да изпитвам болки. В началото просто допусках, че се дължи на някой от препаратите, с които ме беше натъпкал Сабри. — Гуен замълча и вдиша няколко пъти от кислородната си маска. — Но когато дойде втрисането и започнах да кашлям… Вече знаех. — Още едно дълбоко вдишване. — Очевидно вече не можех да мисля по най-правилния начин.

— Но… — Халдейн задържа ръката си върху челото й.

Тя извърна поглед.

— Реших, че ако отида в болницата, може да стане нещо.

— Например какво?

— Ами ако парамедиците, които поемеха случая, след това също се разболееха? Или някои си убодеше пръста с използвана спринцовка. Или маската ми пропускаше? — Гласът за момент сякаш й изневери. — Просто вече не можех да понеса мисълта за всичко, което вирусът беше причинил до този момент. По един или друг начин трябваше да го накарам да умре с мен. С никой друг. — Сълзите блестяха в очите й. — Съжалявам.

— Недей. Проявила си самоотверженост. — Той се усмихна и й намигна. — Щом веднъж станеш Царица на буболечките, завинаги си оставаш такава, а?

Тя сви рамене и избърса остатъка от сълзите си.

Ноа стисна здраво ръката й.

— Искаш ли да чуеш най-хубавата част?

Гуен кимна.

— Вирусът Гансу наистина умря в теб — каза той.

— Радвам се — каза тихо тя и отново се прозя.

— Имаше само още един преносител, който представляваше потенциална заплаха — продължи Халдейн.

— Сабри?

— Да, но посмъртните му кръвни анализи показаха, че инфекцията е била още в началото. Оставал му е още ден, докато започне да разпространява заразата — обясни Ноа. — Вероятно е инфектирал себе си приблизително по същото време, по което и теб. Надявал се е по този начин инфекцията да достигне връхната си точка на следващия ден, по Нова година на „Таймс Скуеър“.

Гуен въздъхна тежко.

— Значи ето защо ми се усмихна и „пощади“ живота ми в мотела.

— Смятал е, че ще бъдеш неговият Троянски кон — каза той. — В най-добрия случай, това е бил начинът да отправи един последен изстрел срещу нас.

Тя кимна и пак се прозя.

— Как е Алекс?

— Оправя се — сви рамене Ноа. — Може дори да успее да те изпревари и да излезе пръв от болницата.

— Не и ако зависи от мен. Трябва да съм си у дома още утре — произнесе тя, ала клепачите й вече се спускаха сами от изтощение.

— Гуен — попита Халдейн. — Когато наистина излезеш оттук, смяташ ли да си вземеш нещо като отпуска?

— Вероятно ще се класирам за някой и друг ден болнични — измърмори тя. — Защо?

— Взимам Хлои при себе си на всеки две седмици — започна той. — Помислих си, че възможността никак не е лоша за една малка разходка.

— Хммм — съгласи се тя, макар очите й вече да се бяха затворили напълно.

— Може би на някое топло място — продължи Ноа, смятайки, че вече говори сам на себе си. — Мисля, че ще бъде хубаво да изчезнем поне за малко.

— На някое хубаво и топло място — промълви сънливо Гуен. — Без разните му там терористи и микроорганизми.

Халдейн се засмя.

— Това ще бъде първото ми изискване!

Уловил ръката й, той остана загледан в нея, докато тя постепенно се унасяше в сън. А щом заспа, Халдейн осъзна, че най-после чувства нещо, което от дълго време не бе изпитвал.

Покой.