Даниел Кала
Пандемия (35)

Глава 33

Харгейса, Сомалия

Хазир Кабаал не беше проверявал новините в Интернет от времето за вечеря насам. Дотогава методично осъвременяваше отворените страници на всеки пет минути, очаквайки поне някакъв отговор от американците по повод на последния ултиматум на Братството. Някъде след вечерната молитва обаче постепенно започна да го гложди ясното усещане, че отговор едва ли щеше да дойде, поне не и посредством телевизията или Интернет.

Кабаал изостави компютъра, настани се по-удобно зад бюрото и отново започна да чете от гигантския шести том на шедьовъра „В сянката на Корана“ от Саид Кутб. Саид беше бащата на модерното ислямистко движение. Тъкмо неговото писмено слово, подобно на устното слово на шейх Хасан, беше изиграло решаваща роля в подтика на Кабаал да поеме по настоящия път. Напоследък обаче откриваше все по-малко утеха в текстовете на Кутб. Един цитат от втората глава на Корана го бе разтревожил особено много. А именно: „И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите“.^[1] Ако досега не бяха престъпвали границите, помисли си мрачно Кабаал, то със сигурност супервирусът на Азиз щеше да го направи.

След като почука на отворената врата, облеченият в бяла лабораторна престилка доктор Ануар Азиз влезе в кабинета на Кабаал, последван и от Абдул Сабри — все така във военните си дрехи.

Медийният магнат прибра книгата на Кутб в чекмеджето на бюрото си и кимна на двамата мъже.

— Ануар, Абдул, влизайте.

Те се приближиха, но никой от тях не седна. Стрелкайки наоколо очи, Азиз изглеждаше далеч по-изплашен, отколкото беше обичайно за него. Лицето на Абдул беше непроницаемо, както винаги, макар че движенията му бяха малко по-сковани.

— Какво става с новия ви вирус, докторе? — попита Кабаал учения. — Готов ли е за транспортиране?

Азиз хвърли един нервен поглед на Сабри, след което отговори:

— Така смятам. Подготвили сме заразени яйца и няколко примата, с които ще го превозим. Естествено, би ми се искало да разполагахме с повече време за образците от човешки серум, но… — Гласът му заглъхна.

— Вече са тук, Хазир — обади се съвсем спокойно Сабри, като свали оръжието от рамото си и го подпря на античното дъбово бюро на Кабаал.

Медийният магнат присви очи към него.

— Кой е тук?

— Американците са в Харгейса — сви рамене Сабри. — ЦРУ, предполагам.

Кабаал се изправи в креслото си.

— Откъде го разбра?

— Двама непознати са задавали въпроси из баровете в града — отговори майорът. — Черпели са наляво-надясно питиета в замяна на информация за нас и лагера ни. Кой друг може да бъде?

Кабаал кимна.

— И смяташ, че вече знаят къде сме?

Сабри се намръщи така, сякаш въпросът му се бе сторил необичайно глупав.

— Разбира се, че знаят.

Вместо да изпадне в паника, Кабаал почувства как новината разлива усещане за спокойствие в ума му, подобно на страшно пророчество, чието сбъдване дори не може да се сравнява с ужаса от очакването му.

— Но в Харгейса са били само двама? — попита той.

Сабри поклати глава и завъртя презрително очи.

— Всичко започва с двама шпиони и обикновено завършва с американската армия в цялата си мощ, която се изсипва върху главата ти.

Кабаал скръсти ръце на гърдите си.

— Какво точно предлагаш, майоре?

— Не предлагам нищо, Хазир — произнесе с лишен от емоция глас Сабри, но бледосините му очи се бяха превърнали в парченца лед. — Казвам ти, че заминаваме. Още сега.

— И отиваме къде?

— Като за начало, някъде вън от Сомалия — обясни майорът с отегчено свиване на раменете. — След това в Америка.

— Америка? — Кабаал направи гримаса. — Наистина ли смяташ да отидеш там?

Сабри въздъхна.

— Кой друг ще отнесе вируса на доктор Азиз там?

— Значи няма да чакаме ултиматума ни да изтече?

Майорът го изгледа хладно.

— Надявам се, дори и за секунда не си си въобразил, че биха се появили в Харгейса, ако изобщо възнамеряваха да изпълнят исканията ни?

— Не — поклати леко глава медийният магнат и без причина попремести няколко листа хартия върху бюрото си. — Но все още вярвам на достойнството и дадената дума.

Дебелите устни на Сабри се разтеглиха в злобна усмивка.

— Струва ми се, специално ти се раздели с безценното си достойнство, още когато изпрати първия заразен куриер.

Кабаал погледна Сабри, питайки се как ли беше успял да подцени мъжа зад тези непроницаеми очи. Той бавно кимна.

— Въпреки всичко обаче, не смятам да тръгна с вас.

В отговор майорът се намръщи заплашително.

— Кое те кара да мислиш, че думите ми бяха покана?

Очите на Ануар изгубиха окончателно контрол и се защураха по посока на Сабри:

— Но, майоре…

Ръката на Сабри се стрелна нагоре, за да даде знак на учения да замълчи, докато очите му не се откъсваха от Кабаал. Медийният магнат кимна спокойно и се усмихна на военния.

— Е, значи сега майор Абдул Сабри е начело на Братството на Единната нация?

— Не точно сега — отговори безизразно Сабри. — Но отдавна. Твоята роля бяха финансите. Вече не се нуждаем от парите ти.

Кабаал избухна в смях.

— И ти, като наш водач, лично си се нагърбил да пренесеш войната срещу неверниците на нечестивата им земя?

Сабри вдигна пушката и я метна на рамо.

— Ще направя това, което трябва.

— Изобщо имаш ли спомен за какво всъщност беше всичко това? — попита Кабаал.

Майорът го изгледа с каменно изражение.

— Ислямът! — излая Кабаал. — За да защитим и опазим собствената си вяра. Щяхме да използваме единственото оръжие, с което разполагаме и срещу което Западът няма подобаващ отговор.

— Е, и? Какво се е променило? — попита Сабри, който бе започнал да кръстосва напред-назад, като отегчен часови.

— Всичко! — отсече Кабаал. — Веднъж щом Западът видеше на какво е способно оръжието ни, трябваше да се отдръпне и да преклони глава пред исканията ни. Да напусне земите ни. Да ни позволи да възстановим Халифата, за да се спазват отново законите на Шериата. — Той въздъхна тежко. — Ясно е, че американците няма да се изтеглят. А ако пуснем на свобода новия вирус на Ануар, няма как да знаем къде ще свърши всичко това. И дали изобщо някога ще свърши. — Той сведе поглед към бюрото си, като постепенно възвръщаше спокойствието си. — Ние… аз… винаги съм знаел, че ще умрат много хора. Но това? — Кабаал вдигна ръце с дланите нагоре. — Вирусът трябваше да превърне света в по-добро място, не да го унищожи.

Сабри престана да крачи и бавно разтърси глава.

— Хазир Кабаал, ти си глупак — произнесе хладно той.

Медийният магнат преглътна обидата, без да отговори.

— Напомняш ми за онези генерали в големите им кабинети, за които работех преди — изсъска майорът. — Винаги на сигурно място в охолните си домове и екстравагантни офиси. Опиянени от прекалено много храна и власт, разглезени от богатство и разкош. — Той посочи с пръст към килимите по стените. — Точно от такива места всички вие изпращате истинските войници като мен да водят битките ви. А после очаквате да побеждаваме според страхливите условия, които поставяте. Имам новини за теб, Абу Лахаб, няма такова нещо като „безкръвен джихад“.

Кабаал обмисли думите на Сабри, без да си направи труда да вложи особена емоция в усилието. С любопитство, но и без следа от страх, той попита:

— Какво смяташ, че ще постигнеш със смъртта на милиони жени и деца?

— Никога не си го разбирал, нали? — попита майорът с поглед, в който се четеше единствено съжаление. — Никога няма да постигнем целите си, като държим Америка за заложник, подобно на някакви долни похитители. Единственият начин, по който можем да спасим исляма, е като вдъхнем кураж на хората да въстанат и да се бият.

— И избиването на планини от жени и деца ще ни помогне? — попита Кабаал.

Сабри кимна.

— За да вдъхновиш едно въстание, трябва да изложиш на показ слабостите на потисниците.

Медийният магнат се засмя тихо.

— А майор Абдул Сабри ще бъде запомнен като пророка, който вдъхнови хората?

Двамата мъже се взираха един в друг, докато Ануар Азиз изнервено пристъпваше от крак на крак и бършеше обилната пот от челото си.

Най-накрая лицето на Сабри се смекчи в лека усмивка.

— Разбира се, Братството може да те натовари с още една важна задача, Хазир.

— Така ли? — попита Кабаал. — И каква по-точно?

Сабри потупа пушката:

— М16-2А. На стандартно въоръжение в щатската армия. — Той я свали от рамо. — Всъщност е наистина красива машина. Използва патрони калибър 5.56 мм на стандартно въоръжение в Съединените щати.

— Значи ще изглежда така, сякаш съм умрял от ръцете на американците. Умно — кимна с разбиране Кабаал. — Какво ще кажеш на другите?

— Истината — сви рамене Сабри. — Че си се поколебал по време на битката. Че си бил готов да ни предадеш в момент на най-голяма нужда.

Кабаал погледна към Азиз.

— И ще повярват ли хората ни на това?

— Аз… Аз… не зная, Абу… — запелтечи на прага на припадъка микробиологът.

— Не се тревожи излишно, Хазир — каза успокояващо Сабри. — След известно време едва ли ще бъде от голямо значение.

— За мен или за тях? — поинтересува се Кабаал.

— За когото и да било.

Медийният магнат усети как го връхлита несигурна вълна от емоции, граничещи със съжалението. Не се страхуваше да се изправи пред Божия съд, но напоследък бе престанал да вярва, че след смъртта го очаква Раят.

— Изправи се, Хазир — нареди му майорът. — И отстъпи от бюрото.

Кабаал стана и се отдалечи на четири крачки от писалището, заставайки до любимия си турски килим. После огледа първо ужасеното лице на Азиз, а после и ведрото лице на Сабри.

— Аллах е велик — произнесе той.

Сабри насочи пушката към него.

Медийният магнат падна назад в същия момент, в който чу трите приглушени изпуквания, без да изпита каквато и да е болка, сякаш го бе съборил внезапен силен порив на вятъра. Лицето на Сабри се разтопи в нищото и се замени с това на собствения му баща като млад. Баща му говореше нещо, ала думите не се чуваха, като че изговорени под вода.

Звуците край него ставаха все по-отдалечени. В стаята притъмня.

Нямаше нищо общо с Рая.