Даниел Кала
Пандемия (45)

Глава 43

Вашингтон, окръг Колумбия

На следващата сутрин Гуен се събуди плувнала в пот, но с безмерното задоволство, че се намира в собственото си удобно легло и най-важното — че не е привързана към него, както току-що й се беше присънило. Чувстваше болка в цялото тяло. Зачуди се дали не се дължеше на остатъчния ефект на наркотичните вещества, които й бе дал Сабри, или организмът й просто реагираше посвоему на умората и насъбраното напрежение по целия път от Сомалия до Мериленд.

Вдигна телефона до леглото си и натисна бутона за повторно избиране.

— Център за спешна медицинска помощ, Мериленд — произнесе операторът от другата страна.

Когато Гуен обясни коя е, я прехвърлиха към интензивното отделение, откъдето сестрата я информира, че състоянието на Клейтън все още е критично, но агентът е успял да издържи операцията и вече показва първи признаци за стабилизиране.

Облекчено затвори телефона, но все така изпитваше непреодолимо изтощение, твърде голямо, за да стане от леглото. Не можеше да се отърси от спомена за злокобната усмивка на Абдул Сабри. Имаше нещо нередно като усещане, което тя отдаваше по-скоро на вината на оцелелия, в начина, по който бе пощадил живота й. Така и не успяваше да се отърси от съмнението, че майорът е бил способен на толкова щедър последен жест.

Като продължаваше да мисли за Сабри и падащи сгради, тя се отпусна обратно на възглавницата и се унесе.

Събуди я звъненето на телефона. Без да го вдига, обърна глава и погледна часовника. Показваше 2:24 следобед. Сънят не я беше ободрил. Започваше да се пита дали в кръвта й все още нямаше следи от натриевия тиопентал, или какъвто там друг препарат бяха използвали върху нея.

Пет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Докато посягаше с ръка, за да го вдигне, имаше чувството, че към китката й е привързана гира. Започна да опипва нощната масичка, докато най-после откри слушалката.

Все още се бореше със съня, но я приближи до ухото си с прояснен поглед.

— Здрасти — чу се гласът на Ноа. — Как си?

— Като пребита — отговори тя, като се уви по-добре в одеялата, за да прогони внезапния хлад, който бе почувствала. — А ти?

— Добре. — Той се разсмя. — Наслаждавам се на първия си почивен ден от два месеца насам.

— Мързеливко — каза Гуен, без да чувства и капка от лекомислието, което се бе опитала да вложи в гласа си.

— Чу ли за Алекс?

— Звънях в болницата по-рано днес. Нещо ново около него?

— Стабилизира се — информира я весело Халдейн. — Смятат, че има сериозен шанс.

— Слава богу — въздъхна тя.

— А ФБР се е натъкнало на златната жила в къщичката на Сабри — каза Ноа. — Разполагали са с епруветки със серум в неголям инкубатор. Освен това са съхранявали кокоши яйца, най-вероятно заразени с вируса Гансу.

— Не съм изненадана — произнесе тя.

— Има и още — продължи Ноа. — Сабри е разполагал с всякакви видове карти на Ню Йорк. На две от тях „Таймс Скуеър“ е бил ограден с червено. Освен това са открили доста електронни пощенски адреси и номера на мобилни телефони. Вече са извършили дванайсет ареста. Четири в Сиатъл, останалите в Ню Йорк.

— Прекрасно — каза тя. Опитваше се да сподели ентусиазма му, но се чувстваше по-уморена от всякога.

— Гуен — произнесе тихо той. — Мисля, че най-после всичко приключи.

— Да се надяваме. — Тя се покашля и прочисти гърлото си.

— Добре ли си?

— Просто ми мина времето да ми падат сгради върху главата и да ме вземат за заложник — отговори тя.

— Какво ще кажеш да те взема за един късен празничен обяд? — предложи Халдейн. — Така няма да ни се налага да оставаме будни за лудницата в дванайсет часа.

— Не си падам чак такова новогодишно момиче — отвърна Гуен. — Пък и, Ноа, наистина съм като изцедена.

— Ще направим така — каза той. — Ще ти донеса нещо за хапване. Никакво обвързване от твоя страна.

Тя преглътна, чувствайки дращене в гърлото си.

— Обикновено когато някой говори така, не влага особена искреност в думите си.

Той се разсмя.

— Вярно. Обвързването направо витае във въздуха. Но защо не ми позволиш да ти донеса обяд все пак?

— Не, Ноа — отговори тя. — Имам нужда от сериозен сън. Чувствам се така, все едно не съм затваряла очи от цели седмици.

— Звучи ми справедливо — съгласи се най-после той със следа от разочарование в гласа. — Ще се чуем утре.

Тя върна слушалката на нощната масичка, но умишлено я остави встрани от вилката. Въпреки че едва успяваше да се държи на крака и изпитваше болки в долната част на гърба, се насили да стане от леглото.

Увери се, че всички прозорци и щори за затворени. След това превъртя ключа на вратата два пъти. А щом успя да си поеме дъх, се върна обратно в спалнята.

 

 

Два дни след престрелката в Мериленд и на първия ден от Новата година, Халдейн седеше в кабинета си в ранния следобед и се ровеше из огромната купчина натрупана документация, очакваща вниманието му. Беше му трудно да се съсредоточи върху работата; постоянно си задаваше въпроса защо ли Гуен не отговаря на обажданията му. Какво се беше променило помежду им?

На размислите му сложи край не друг, а Маклеод, който влетя по обичайния си маниер в кабинета му.

— Не ми казвай — посочи към купчината той. — Мащабен модел на връх Фуджи, прав ли съм?

— Усещането е горе-долу същото — въздъхна Халдейн. — Какво мога да сторя за теб, Дънкън?

Шотландецът погледна през рамо.

— Като за начало, не бих отказал чаша кафе — изрева.

Секретарката на Халдейн, Карен Джаксън, изкрещя в отговор от другото помещение:

— Забелязах, че разполагаш с чифт крака. Върви да си сипеш сам!

Маклеод се изкиска.

— Падам си по нея. — Подхвърли палец през рамо и се усмихна. — Ей, тази сутрин имах аудиенция при Джеймс Бонд в Балтимор.

— И?

— Клейтън е по-добре. — Халдейн кимна. — В съзнание е. За нещастие, все още е на дихателен апарат, така че говоренето се падна основно на мен.

Халдейн се облегна назад в стола си и се разсмя.

— Сигурен съм, че е оценил жеста.

— Така смятам — кимна искрено Маклеод. — Мисля, че най-много се наслаждаваше на онази част от разговора, в която разисквахме колко по-приветливо място ще бъде светът без ЦРУ.

Ноа поклати глава.

— Дънкън, ти си жесток човек.

Маклеод престана да се усмихва.

— Между другото, дойдох да ти кажа, че заминавам.

— Очаквах го — съгласи се Халдейн. — Сигурно ще прекараш известно време в Глазгоу?

— Не известно време — каза шотландецът. — Връщам се веднъж завинаги. Напускам СЗО. Възнамерявам да приема една мързелива службичка. Ще ми помогне отново да започна да си говоря на „ти“ със семейството.

Халдейн кимна.

— И няма никакъв смисъл да опитвам да те разубеждавам?

— Не и ако не си запазил пистолета, който ти даде Клейтън — сви рамене Дънкън. Ноа разтърси глава. — Впрочем, исках да се сбогувам и с Гуен, но така и не успявам да се свържа с нея.

— Нито пък аз — отвърна Халдейн, усещайки как натрапливата тревога отново се завръща. — Говорих с нея вчера. Звучеше доста уклончиво. Каза, че е страшно уморена. Разбираемо е, естествено, но си помислих… нали знаеш… че е възможно да има нещо общо с Клейтън и мен.

— А, любовните триъгълници, какво мистериозно и прекрасно нещо, не мислиш ли? — Маклеод изпусна една пресилена въздишка. Халдейн кимна отсъстващо. — Опитах да се свържа с нея дори и през Службата по гражданска сигурност — продължи шотландецът. — Не се е мяркала на работа, откакто се е прибрала. Очевидно е вързала тенекия на шефа си тази сутрин за някакво събрание.

— Това вече ми се струва странно — каза Халдейн, чиято тревога започваше да измества първоначалния си фокус.

— Предполагам, че просто е била малко разтърсена от всичко, което се случи със Сабри и така нататък — сви рамене Маклеод. — Може просто да й се ще да се заключи за известно време от всичко и всеки.

Фразата „да се заключи“ бе започнала да резонира в мислите на Ноа. Той се изправи.

— Дънкън, нали не смяташ, че… — Остави изречението недовършено.

Маклеод го погледна с объркано изражение.

— Да смятам какво?

— Когато се чухме вчера, все още беше в леглото, а минаваше два следобед — произнесе колкото на себе си, толкова и на шотландеца Халдейн. — Каза, че се чувства като пребита. — Той насочи пръст към Маклеод. — Освен това чух, че се закашля, Дънкън!

Веждите на Маклеод се изстреляха нагоре едновременно.

— Исусе! Халдейн, не би постъпила по този начин!

— Би го направила, ако вярваше, че по този начин ще спаси света.

 

 

Халдейн стоеше отвън и наблюдаваше как парамедиците разбиват входната врата с преносимия таран.

Щом пантите поддадоха и вратата зейна отворена, Халдейн, Маклеод и четиримата парамедици се втурнаха вътре. Ноа тичаше с всички сили, доколкото му позволяваше костюмът за работа в опасни условия. Насочи се към спалнята.

Влетя вътре, но Гуен я нямаше. Завивките бяха отхвърлени и стояха на купчина в долния край на леглото. На пода се виждаше кутия от кърпички „Клийнекс“, повечето от които бяха пръснати по чаршафа. На някои от тях имаше кръв.

Доколкото му позволяваше найлоновия наличник, Халдейн започна да я търси. Провери навсякъде в стаята, погледна зад леглото, дори разрови завивките.

— Насам! — извика един от парамедиците. — В банята.

Ноа се завъртя на място и се втурна към банята, намираща се през коридора. Наложи се да си пробие път с лакти покрай останалите, също навлечени в неудобни костюми, за да стигне до нея.

Беше паднала до ваната.

Изглеждаше посивяла. Косата й висеше на кичури. Носеше светлокремава пижама, по чието горнище имаше петна от кръв. Отначало Халдейн не успя да прецени дали е жива или мъртва, ала сетне Гуен се закашля дълбоко и ужасяващо остро, а цялото й тяло се разтърси.

Когато разгледа по-внимателно едната й ръка, скрита под тялото, видя, че в нея има шишенце за таблетки с позната форма, което обаче беше празно.

Чак тогава забеляза, че навсякъде по пода на банята около нея се търкалят малките жълти хапчета на Айзък Москор.