Даниел Кала
Пандемия (4)

Глава 2

Служба „Гражданска сигурност“, Небраска авеню, Вашингтон

Д-р Гуен Савард изпитваше огромни трудности да фокусира премрежените си очи върху екрана. Като първи директор на Отдела по Контрабиотероризъм към служба „Гражданска сигурност“ („Царицата на буболечките“, както бяха свикнали да я наричат някои от нейните колеги), Савард изпълняваше функцията и на председател на Комисията за борба с биотероризма, по време на чието събиране и понастоящем се опитваше да остане будна. Опита да си внуши, че това няма нищо общо нито с факта, че Питър е изнесъл и последните си вещи през изминалата безсънна нощ, нито с по-скоро безличното представяне на говорещия пред нея.

Колко монотонно само беше изказването му! Савард се изкушаваше да го прекъсне. Или да изкрещи. Всички в помещението знаеха какво означава антракс, колко достъпен беше той в бившия Съветски съюз, Средния изток и дори в САЩ. Колко смъртоносен можеше да бъде в аерозолен вид. Мъжът пред нея не успяваше да впечатли никого с обясненията си, че дори само един пълен със спорите на антракса термос, разлят над Манхатън в напълно безветрен ден, може да избие стотици хиляди.

Но Гуен не се намесваше. Вместо това си призна, че може би е прекалено взискателна към подчинените си. И с известно нежелание си даде сметка, че вероятно през цялата сутрин се е чувствала до известна степен преуморена — емоционално и физически.

Последното не се дължеше толкова на заминаването на Питър — който, както майка й беше предвидила още в началото на връзката им, беше добър човек, но нещата помежду им така и не бяха тръгнали във вярната посока — колкото ефектът, който имаше раздялата им върху нея. Краят на брака им й бе нанесъл неочакван удар. Провалът бе непознато чувство за Гуен. А провалът на брака й значеше, че на четиридесет и две годишна възраст й се налагаше да започне отначало. Не че не я биваше в привличането на други мъже. Годините минаваха, но дрехите така и не успяваха да й отеснеят, фигурата й бе напълно запазена. Лицето й, с високите скули, пълни устни и вирнато носле, също остаряваше по достатъчно благороден начин. Леките ветрилообразни бръчици, излизащи от ъгълчетата на зашеметяващо зелените й очи, омекотяваха излъчването й допълнително; именно тези дребни несъвършенства, наложени от времето, я правеха по-малко заплашителна и по-достъпна за мъжете. В крайна сметка привличаше повече внимание в четиридесетте си години, отколкото по времето, когато беше на двайсет. Независимо от всичко обаче не можеше да въздържи вътрешната си съпротива пред мисълта, че някой ден ще й се наложи отново да излезе на „сцената със срещите“.

Савард мълчаливо въздъхна, когато Алекс Клейтън, заместник оперативен директор към Централното разузнавателно управление, най-после прекъсна и безрадостните й мисли, и безкрайната тирада на нейния подчинен.

— Да, доктор Грейвс, наистина увлекателно — произнесе Клейтън, но едва потиснатата прозявка така и не успя да потвърди думите му. — Има ли някакъв начин да стигнете по-бързо до частта, в която ни осведомявате за последните данни по писмата с антракс на прах?

Без изобщо да забелязва снизходителния тон в гласа на Клейтън, д-р Клайв Грейвс отговори все така носово и монотонно:

— Знаем, че прахът има съответствия с произведения в края на 1980-а година в Багдад, но все още не сме открили пълно съвпадение с пробите на територията на Съединените щати. Направихме изследвания на всички известни ни образци, до които има легален достъп, от лаборатории и университети във всеки един щат. В момента провеждаме внимателен анализ на…

— Значи следата е изстинала, докторе? — прекъсна го Клейтън.

Грейвс намести очилата на носа си. Раменете му се отпуснаха.

— Ъъъ… Самият аз не съм в бизнеса с разследванията и не бих се изразил точно по същия начин, но… — заекна той.

Както винаги готова да защити служителите си, Савард побърза да се намеси:

— Дори и при балистиката, една недотам заплетена дисциплина, ако мога да се изразя така, първо трябва да откриете оръжието, преди да заявите, че куршумът е изстрелян от него. Като се изключи онова, което вече знаем — че прахът има съответствия с производството на иракчаните и руснаците през осемдесетте — никога няма да успеем да стесним предположенията си за произхода му, докато ти и колегите ти не ни подсигурите материал за сравнение. — Тя се наведе напред и се вгледа немигащо в очите на Клейтън. — Намери ни димящото оръжие, Алекс, а ние ще ви кажем дали е онова, което ви трябва.

Клейтън се изкиска.

— Никакви оръжия за днес, Гуен.

Въпреки че Савард никога не губеше здравословните си изначални подозрения към всеки, свързан по някакъв начин с ЦРУ, способността на Клейтън да се надсмива над самия себе си и собствената си организация — изключително рядка характеристика сред шпионите, с които се беше срещала — поне донякъде го реабилитираше в очите й. Всъщност въпреки нетактичното му и неразумно поведение, тя дори го харесваше. И все пак недостатъчно, за да приеме поне веднъж някоя от поканите му да изпият по чаша кафе или да отидат на кино.

— Значи, ако обобщим, още нямате напредък по случая с антракса? — намеси се Мойра Робъртс с тежка въздишка. По време на няколкото месеца, откакто бе встъпила в длъжността Представителен директор на ФБР, Мойра Робъртс бе успяла да зациментира репутацията си на безцеремонен бюрократ. Също като Гуен, и тя беше в началото на четиридесетте си години, но бе известна като един от най-младите представителни директори на служба във ФБР в продължение на цялата му история. Сивата коса и безформеният й гардероб на стара мома обаче даваха на малцина шанса да разберат, че все още не е преполовила напълно средната си възраст. — Доктор Савард, има ли някаква възможност вече да преминем към variola major.

Гуен някак успя да задържи надигащия се гняв в гърдите си. За коя се мислеше тази жена и кого се опитваше да впечатли, подхвърляйки тук и там по някое езотерично наименование? Дори хората от бранша, а Робъртс със сигурност не беше една от тях, наричаха едрата шарка с обикновеното й име. Не биваше обаче да си позволява да я въвлекат в поредната конфронтация пред очите на цялата комисия. Нямаше намерение да дава на и без друго съставената от мъже група поредния повод за разговори в съблекалнята на тема „стълкновение между доминиращи женски“.

— Никакви проблеми с едрата шарка — каза Гуен, осъзнавайки иронията в отговора си, но без да си даде труда да перифразира. — Производството на ваксина остава в срок. До пролетта би трябвало да разполагаме с 300 милиона дози. Все още разискваме техническата част по разпределението. От Обществено здравеопазване прогнозират поне година, докато успеем да ваксинираме по-голямата част от населението.

Групата известно време обсъжда програмата по ваксинацията, след което се прехвърли на едрата шарка по маймуните. Всяка седмица комисията се занимаваше с най-сериозните заплахи на биотероризма: антракс, ботулизъм, едра шарка, ебола, холера, чума, ку-треска, тиф, шигелоза, бруцелоза и туларемия. Разполагаха с експерти от почти всички научни и правителствени организации. Като се изключеха ЦРУ, ФБР и Гражданска сигурност, имаше поне по един представител на Центъра за контрол на болестите, Службата по правосъдието, Здравни и човешки ресурси, Енергийната служба и Службата по контрол на околната среда.

Последната точка от дневния ред ги въведе в отрезвяваща дискусия по въпроса за водните резервоари по Източния бряг — една от любимите теми на комисията. И с право.

Клайв Грейвс отново побутна нагоре очилата си и затърси нещо сред книжата пред себе си.

— Освен това едва ли ще отнеме и кой знае колко голямо количество токсин на ботулизма. Ако успеят да постигнат концентрация от поне един нанограм на милиметър, говорим за хиляди, дори стотици хиляди смъртни случаи — произнесе с толкова равен тон, че успя да накара даже един от най-големите страхове на Гуен да заприлича на разходка в парка.

Мойра Робъртс кимна сериозно.

— Няма как да подсилим досегашното ниво на сигурност около резервоарите — каза тя. — Още един добър пример по въпроса защо е жизненоважно да разполагаме с повече информация за дейността на терористите извън страната.

— Разбира се, Мойра. Ако ЦРУ си вършеше добре работата, всички ние щяхме да спим по-спокойно — подметна шеговито Клейтън. — Нека не забравяме обаче колко дълго е действала последната терористична група на наша територия, преди да предприемат истински действия — прибави ледено.

Робъртс го изгледа, без дори да потрепне.

— Нямах намерение да соча с пръст, господин Клейтън. Просто исках да наблегна на факта, че от Вътрешна сигурност едва ли биха се справили сами с евентуална заплаха.

— А аз пък наблягам на факта — отговори Клейтън със същия остър тон, — че ЦРУ не може да следи всеки ненормалник с петриево стъкло и силно изразена омраза към Съединените щати на тази планета.

Савард се облегна назад, започна да разтърква слепоочията си и позволи на дебата по защитата на водните резервоари да навлезе в още по-разгорещената си фаза. Докато Клейтън и Робъртс си нанасяха мощни ъперкъти, останалите от комисията бързаха да се разделят на обичайните фракции — учените и защитниците на околната страна в единия ъгъл, експертите по сигурността и военните в другия.

След около петнайсет еднообразни минути Савард се принуди да прекъсне Клейтън, докато агентът нанасяше особено ловък удар под кръста на Робъртс.

— Остана ни съвсем малко време, за да завършим дискусията около кръглата маса — каза тя.

Всички се наредиха по часовниковата стрелка около дългата овална маса. След като позволи на петнайсетте членове на комисията да изкажат възраженията и тревогите си, което в повечето случаи прерастваше в оплаквания от ограничения бюджет и привършилите средства, Гуен отново заговори:

— Прекарваме по-голямата част от времето си около тази маса в очакване на терористични заплахи, произлизащи от лабораторно създадени или изкуствено придобити агенти.

Тя огледа присъстващите и веднага забеляза няколкото саркастични изражения тип „айде бе!“, но неколцина вече проявяваха известно любопитство.

— Най-унищожителните от тези патогени — вирусът на едрата шарка, ебола и така нататък — се пазят в лаборатории, които могат да се преброят на пръстите на ръката — подчерта тя. — Нещо повече, говорим за придирчиви агенти, с които се работи изключително трудно. Вярно, не е никак трудно да се сдобиеш с някой от останалите организми под въпрос — с антракс, например. Но в техния случай предаването не се осъществява от човек на човек. До този момент начините за прехвърлянето им, за което всички ние сме изключително благодарни, са примитивни и силно ограничени.

Гуен забеляза, че Робъртс рови из документите пред себе си. Клейтън се облегна назад в стола с ръце зад тила, но полуусмивката му навеждаше на мисълта, че е на път да изкоментира нещо като „говори направо“.

— Последните случаи на ТОРС ме накараха да се замисля — продължи тя. — Ако бях един от терористите, защо изобщо ще ми е да се главоболя — в повечето случаи напразно — като опитвам да преодолея системата за сигурност на някоя лаборатория?

— И? — обади се скептично Робъртс. — Какво бихте направили вие на мястото на терористите, доктор Савард?

Гуен изгледа всяко от лицата около масата, преди да отговори:

— Представете си колко по-лесно щеше да бъде, ако по време на епидемията от ТОРС някой отидеше до Хонконг и се заразеше, а след това съзнателно започнеше да разпространява болестта и на други места. — Тя замълча, след което се обърна към представителния директор на ФБР: — Разпространение на естествена епидемия посредством живи хора. Ето къде, госпожице Робъртс, смятам, че терористите ще се представят завидно добре.