Даниел Кала
Пандемия (13)

Глава 11

Партийният дом, град Дзяюйгуан

Подобно на всичко, датиращо от времето на Културната революция, което беше виждал досега, и тази заседателна зала се струваше на Ноа Халдейн някак… сурова. Реши, че ако прозорците на стената зад него бяха големи дори наполовина колкото намусените черно-бели портрети на партийни функционери, окачени на другите стени, помещението вероятно щеше да изглежда по-малко потискащо.

Седеше зад голямата правоъгълна заседателна маса, настанен между Дънкън Маклеод и Мили Юйен. Хелмут Щрайхер се намираше от другата страна на масата, точно до градския генерален директор по здравеопазването, Юнг Се Чой. Пред тях бе разгърната детайлна карта на града с огромни размери. Юнг Чой беше мъж към четиридесетте, с гъста коса и тънки мустачета, които безуспешно се опитваха да прикрият белега от зашита разцепена устна. Д-р Кай Хуанг, младият директор на регионалната болница, седеше откъм далечната страна на Чой и разсеяно си играеше с писалката. Двамата говореха доста сносен английски, а когато се налагаше, Мили Юйен се включваше в ролята на преводач.

Щрайхер прокара пръст по картата.

— Тук — излая той с острия си немски акцент. — Всички данни сочат, че случаите на предаване на вируса са възникнали най-напред сред хората, живеещи в зоните, оцветени с червено. — Посочи северния край на града, където няколко квартала бяха оцветени в този цвят. — Сините линии представляват буферната зона. — Пръстът му се плъзна по един четириъгълник, ограждащ червените квартали заедно с още няколко неоцветени.

— Шибана страхотия, Щрайхер! — ревна Маклеод. — Без съмнение всички тези Тифоидни Мари^[1] ще си имат едно наум, преди да пресекат мъничките червени и сини линийки.

Щрайхер намести кръглите очила в стил Джон Ленън, които допълнително подчертаваха стряскащо светлите му очи.

— Предполагам, доктор Маклеод, разбирате поне донякъде необходимостта от овладяване на огнища на епидемии посредством разделяне на участъци? — попита с едва загатната снизходителност в гласа. Той описа кръг около червената зона с пръста си. — Освен тези, не е имало други потвърдени случаи. Нали така, господин Чой?

Чой закима сериозно.

Щрайхер посочи синята линия:

— От вчера местните власти са поставили под карантина и цялата зона зад синята черта.

— Карантина, разбира се — обади се отново Маклеод. — Спомням си чудесната карантина, която си имахме в Торонто по времето на ТОРС. На заподозрените източници беше наредено да си останат у дома и да носят маски, но някои от тях просто си бяха излезли, за да отидат на работа.

Генералният директор по здравеопазването поклати глава.

— Никой не излиза — подчерта той. — Армията пази срещу това.

— Господи, обичам диктатурата по време на епидемия! — каза Маклеод. — Прави работата ни толкова по-лесна.

Щрайхер кимна, сякаш вземаше думите на шотландеца напълно сериозно.

— Карантината би трябвало да ограничи разпространението в града. Предполага се, че инкубационният период е от три до пет дни. От седемдесет и два до деветдесет и шест часа ще знаем със сигурност дали заразата се е разпространила отвъд синята линия.

— Кога е бил регистриран първият случай на проява на вируса в Дзяюйгуан? — попита Халдейн.

— Преди пет дни — отговори с писклив глас Чой.

— И колко са случаите досега?

Д-р Хуанг се обърна към Юйен на мандарин.

— Седемдесет потвърдени, четиридесет и пет непотвърдени, двайсет и пет починали — преведе тя.

— Пет дни и близо двеста случая — произнесе Халдейн замислено. — При такъв кратък период на инкубация, бих казал, че съм изненадан от слабото разпространение. Вероятно спокойно можем да предположим, че вирусът не се предава по въздушен път.

Дори и след като преведоха думите му, погледът на Чой остана празен. С помощта на Юйен, Халдейн обясни:

— За всички инфекции важат три начина за потенциално разпространение. Първо, прекият контакт. HIV и хепатит Б са примери за вируси, които изискват близък контакт. Вторият е по въздушно-капков път, като при обикновените настинка или грип. Когато заболелият пациент кихне или се закашля, големите слузни капки пренасят вируса от човек на човек. Разбира се, тези капки са относително големи и падат на земята, така че за да се заразите трябва да бъдете в непосредствена близост. Последният и най-опасен начин е този по въздушен път. Едрата и дребната шарка са типичните примери. Като кашлят или кихат, хората разпръскват малки частици, които могат да останат във въздуха в продължение на часове и да се разпространяват надалеч посредством вентилационната система и пр. Последният начин способства разпространение на заразата, без да е необходим пряк контакт.

— Ja — съгласи се Щрайхер. — Заразата, предавана по въздушен път е равносилна на епидемиологична катастрофа. Но в случая със СОРК, изглежда, си имаме работа само с разпространение по въздушно-капков път.

Чой попита на английски с широко отворени очи:

— Това е много добре?

— Направо прекрасничко — отвърна Маклеод. — Както е тръгнало, може и да не умрем в близките няколко седмици.

Халдейн погледна косо към колегата си.

— Не помагаш много, Дънкън.

Мили Юйен вдигна колебливо ръка:

— Аз имам да кажа нещо…

— Моля, Мили… — подкани я Халдейн.

— Преди час се чух с Хонконгската надзорна лаборатория по въпросите на инфлуенцата — произнесе тихо тя. — Изолирали са вируса от серумните проби.

Поставил и двете си ръце на масата, Маклеод се изправи нетърпеливо.

— Не ни дръж в напрежение, Мили!

— Както и предполагахме, този вирус е сроден с вируса на грипа — каза Юйен.

Халдейн посегна с ръка към гърдите си.

— Но не е грип?

Тя сви рамене толкова недоловимо, че те едва помръднаха:

— Подтип е, но не е нито грип A, нито грип B.

— Какви други типове грип има? — попита Щрайхер.

Кай Хуанг хвърли писалката на масата и погледна към останалите.

— Испански грип — произнесе на английски тя.

Халдейн поклати глава.

— Аз също мислих по този въпрос, но не смятам, че това е Испански грип. Поне не същият вирус, който е причинил пандемията от 1918 година.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Щрайхер.

— Поради простата причина че онази пандемия е обиколила планетата само за четири месеца в ерата преди комерсиалните авиолинии — обясни Халдейн. — Заразили се са поне един милиард души. Повече от петдесет процента от населението на света по онова време. Ако си имахме вземане-даване със същата буболечка, духът отдавна щеше да е избягал от бутилката. Съвсем ясно е, че СОРК не е толкова силно заразен.

— Откъде знаеш дали мерките за инфекциозен контрол, които имаме сега, не са предотвратили разпространението му? — попита Щрайхер.

— Или дали преди това испанският грип не е овършал една-две китайски провинции в продължение на няколко години, след което не е решил да си постави по-голяма цел? — посочи го с кокалест пръст Маклеод. — Възможно ли е същото да се случва и със СОРК? Като някакъв австралийски тийнейджър, просто да си точи зъбите, преди да хукне да празнува по света?

Халдейн съвсем бавно поклати глава.

— Вирусът е в града вече почти две седмици, а заразените са по-малко от двеста. Досега Испанският грип щеше да е минал през Дзяюйгуан като прериен пожар. — Той потупа масата. — Което е по-интересното, дори и през 1918-а смъртността от него е била само два процента. От друга страна, СОРК е много по-смъртоносен. Убива двадесет и пет процента от своите млади, здрави жертви. — Той разтърси глава. — Двадесет и пет процента!

— Значи СОРК не е испански грип? — попита Щрайхер.

— Възможно е да имат близка връзка, разбира се — сви рамене Халдейн.

Маклеод кимна.

— Може би си имаме работа с отдавна изгубената зла антисоциална сестра на испанския грип.

— Мисля, че можем да намерим отговора — произнесе тихо Юйен.

— И как точно? — обади се Халдейн.

Тя погледна надолу и без особена нужда попремести документите пред себе си.

— В американските лаборатории по патология има запазени тъканни проби от жертвите на вируса от 1918 година. Разполагаме с частично възстановен геномен строеж^[2]. След като вече знаем, че СОРК е член на семейството на инфлуенцата, можем да направим секвенция на този вирус с помощта на ДНК проби. След това ще ги сравним.

— Всичко си е като по учебник, Мили — усмихна й се с разбиране Маклеод, — но секвенцията на вируса няма да помогне на хората, които умират днес, или на онези, които ще го прихванат утре.

Хората около масата закимаха.

Халдейн щракна с пръсти. Той се обърна към двамата китайски здравни служители:

— Как контролирате разпространението в провинцията?

Хуанг извърна поглед. Вдигна писалката си и отново започна да си рисува с нея.

С помощта на преводаческите умения на Юйен, Чой отговори:

— Въвели сме също толкова строги карантинни мерки във всички градчета и ферми в участък от триста и двайсет километра около града. Пътуванията във или извън територии със засечен потвърден случай през последните десет дни са забранени.

— Ами животните! — каза Халдейн.

Чой объркано сви рамене.

— Както и при Испанския грип, СОРК почти сигурно е продукт на зооноза, мутация на вируса посредством предаването й от животни на хора. — Халдейн се наведе напред и забарабани с пръсти по масата, като говореше толкова бързо, че Юйен едва смогваше да предаде думите му: — Обикновено прасето е мястото, където се получава смесването. В кръвта му вирусът от птиците среща своя човешки еквивалент и мутира. Наричаме го „масово преобразуване на генетичен код“. Тъй като прасетата са обичайният посредник, повечето от тези мутирали вируси са някаква форма на свинския грип.

— Разбирам — кимна Чой. — Но какво общо има това с нашата карантина?

— Общото е — каза Халдейн, — че се налага да избиете домашните животни. — Както направиха през миналата година във Виетнам и Корея по време на случаите на Птичи грип.

— Само прасетата?

Халдейн поклати глава.

— Не. Птиците са естествените преносители на инфлуенцата. Те развиват най-ясно изразената виремия, най-високо съдържание в кръвта, без да се разболеят наистина. Пилетата — всъщност всички селскостопански животни — трябва да бъдат пожертвани.

Чой се вторачи в специалиста от СЗО, а по лицето му премина вълна от сериозна загриженост. Юйен преведе изплашения му писклив отговор:

— Селското стопанство е един от най-важните отрасли в икономиката на провинцията. Гансу ще бъде съсипана, ако избием всички животни.

— А алтернативата? — разпери ръце Халдейн. — Представете си какво ще се случи с икономиката ви, ако СОРК се измъкне от Гансу и залее Китай и околните държави, избивайки един на всеки четирима здрави хора, изпречили се на пътя му?

Той огледа хората около масата. Останалите, дори Чой, закимаха в знак на съгласие, ала д-р Кай Хуанг отказваше да го погледне в очите. Вместо това се взираше в масата и като обезумял превърташе писалката между пръстите си. Халдейн се зачуди защо ли младият болничен директор изглежда далеч по-разтревожен, отколкото беше който и да е от тях.

 

 

Телефонът започна да звъни още докато се бореше с ключалката на малката си хотелска стая. Щом успя да я отвори, Халдейн направи две крачки и се хвърли към апарата.

— Ало? — произнесе, чувайки собственото си, останало без дъх ехо от другата страна на слушалката.

— Ноа?

Почувства силно разочарование, осъзнавайки, че това не беше гласът на жена му.

— О, здравей, Карен — каза той.

— Ами, здравей и на теб, страннико — рече неговата секретарка Карен Джаксън.

— Какво има, Карен?

— Разкажи ми всичко — каза развълнувано тя. — Как е в Китай? Как изглежда Великата стена?

— Нямам ни най-малка представа — отговори раздразнено Халдейн. — Нали разбираш, още не съм се метнал на туристическия автобус, за да разгледам забележителностите. Малко сме притиснати от времето.

— Извини ме — промърмори тя. — Вечно забравям колко си зает, докато спасяваш света.

Халдейн се изкиска.

— Съжалявам, Карен, още не съм се оправил със смяната на времето. Честно, всичко, което съм видял досега от Китай, е хотелът, болницата и кметството. Не си заслужава дори да се споменават.

— Не, въпросът беше глупав — засмя се тя. — Разбира се, че си прекалено зает за това. — След което попита доста по тихо: — Как е там, Ноа? Страшно ли е?

— Да, малко.

— В безопасност ли си? — поиска да узнае Джаксън с обичайната за нея майчинска загриженост.

— Не се тревожа толкова за себе си — отвърна Халдейн, докато сядаше на леглото и се изтягаше така, че гърбът му да се облегне на таблата откъм главата. — Този вирус се оказа корав противник.

— Точно така казаха и те — произнесе тя.

— И кои са те? — поиска да узнае той.

— Хората от медиите — отговори Джаксън.

Той удари по леглото с юмрук:

— По дяволите! Вече е стигнало до новините?

— С малък шрифт на последната страница, поне за момента — отвърна тя. — Натъкнах се на малка статия в „Поуст“. Дори нямаше да я забележа, ако не търсех кръстословицата.

— Е, това поне е нещо, предполагам — рече той. — За това ли ме потърси?

— Не. Търсиха те. Жената каза, че е важно.

— Коя жена?

— Доктор Гуен Савард.

— Защо името ми звучи познато?

— Стори ми се голяма клечка — обясни Джаксън. — А и от титлата й може да ти се изкълчи езика. Директор на контрабиотерористичното звено към Службата за Гражданска сигурност.

— Сега се сещам. Срещали сме се на една конференция. — Освен това си спомняше пламенната й енергия и хубавичката външност. — Какво иска?

— Не пожела да ми пошушне — отговори Джаксън. — Но ми остави поне четиридесет номера, на които можеш да й звъннеш.

Халдейн затърси на сляпо с ръка по нощната масичка, докато не откри химикалка и бележник.

— Продиктувай ми първите два — каза той.

След като му изрецитира цифрите, тя попита:

— Кога се прибираш?

— Веднага щом мога, Карен.

— Добре — рече Джаксън. — Сигурна съм, че много липсваш на малкото си момиченце.

„Не толкова, колкото тя на мен“, помисли си Халдейн, докато затваряше. Тъй като телефонът така и така му беше подръка, набра оператора.

Някой вдигна на второто позвъняване.

— Здравейте, домът на Халдейн.

Нов пристъп на разочарование, докато мозъкът му смилаше факта, че разговаря с тъща си, Шърли Долман, а не с жена си.

— Здрасти, Шърли, обажда се Ноа.

— Боже господи, говоря с Китай — каза Долман, сякаш й беше звъннал целият свят. — Как си, Ноа?

— Чудесно — отвърна той. — Как са нещата у дома?

— Нещата са наред — отвърна с обичайния си сладникав тон тя. — Хлои спи. Но се боя, че Ана излезе с познат.

— С познат — повтори Халдейн. Той погледна часовника си и пресметна. В Мериленд минаваше десет вечерта. — Каза ли с кого? — попита.

— Не, всъщност не — отговори Долман. — Но спомена, че ще се прибере някъде след полунощ. Филмът бил от късните, нали разбираш.

— А.

— Оставила си е мобилния телефон включен, в случай че имам проблеми с Хлои. Сигурна съм, че можеш да й звъннеш и на него, Ноа.

— Идеално, благодаря ти, Шърли. Всичко добро.

Халдейн остави слушалката обратно на вилката. Нямаше никакво намерение да звъни на мобилния номер на жена си. Не че вярваше, че изобщо е отишла на кино, но на кино или не, не можеше да се отърве от абсолютната си убеденост, че Ана е с нея.

 

 

Почти се беше смрачило, когато местните власти уредиха кола, която да откара Халдейн и Маклеод в района под карантина в североизточната част на Дзяюйгуан.

Докато се взираше през прозореца, Халдейн неусетно започна да мисли за площад Тянанмън по време на студентските вълнения от 1989 година. Картините от онова време караха корема му да се присвие. Самият той също имаше своя дял в активистки студентски движения още докато следваше. Но докато студентите на Тянанмън се бяха изправяли срещу стрелковите отряди и гъсеничните вериги на танковете, в неговия случай ставаше дума за придружаване обратно до общежитието, където живееше.

В град Дзяюйгуан нямаше танкове, но камионите и военните коли бяха в изобилие. По улиците патрулираха маскирани войници, на чиито рамене демонстративно се полюшваха оръжия. Тук-там се забелязваха мускулести немски овчарки, опъващи каишките си. В отдалечения край на улицата беше прокарана бодлива тел, която отделяше напълно тази част на града.

— Тези момци не се шегуват, когато става дума за карантина — подметна Маклеод, докато с удивени очи оглеждаше сцената навън.

— Какво, по дяволите, си мислят, че правят? — каза Халдейн.

Маклеод кимна.

— Правят го както трябва, Ноа.

Халдейн се намръщи към колегата си:

— Кажи ми, че не вярваш в това, което каза току-що?

— Как иначе биха успели да ги спрат? — Маклеод посочи през прозореца, сякаш имаше предвид отделни вируси, които си летяха из въздуха над бодливата тел.

— Карантина може да се постигне и с разумни мерки — възрази Халдейн. — Не е необходимо да изграждаш концентрационни лагери за жертвите!

Шофьорът им махна и посочи напред. Колата приближаваше към проход в бодливата тел.

— Виждате, хората влизат и излизат оттам.

С будката за караула, бариерата и безбройните маскирани войници наоколо, мястото повече приличаше на научнофантастичната версия на някой пропускателен пункт между Източен и Западен Берлин по време на Студената война. Още преди шофьорът да е изключил двигателя, Маклеод и Халдейн бяха изскочили навън, готови за действие.

Пред портала бяха спрели две линейки с широко отворени задни врати. Сред официалните представители Халдейн разпозна и Юнг Се Чой. Униформата му доста напомняше на официалните униформи, които носеха полицаите или пожарникарите в Щатите, и го караше да изглежда по-важен в сравнение с нервния бюрократ, на какъвто му беше заприличал по-рано. Естествено, раздърпаната косица и ясно забележимият белег на устната нямаше как да бъдат сбъркани.

Халдейн успя да го настигне пред портала.

— Здравейте, докторе — каза с лек поклон Чой.

— Господин Чой, какво става тук? — Халдейн посочи към бодливата тел и войниците.

Маклеод и шофьорът също се приближиха. Шофьорът започна да превежда въпросите на Халдейн, но Чой отговори на английски още преди мъжът да е свършил:

— Карантина. — Той сви рамене, демонстрирайки изненада, че ставащото не се разбира от само себе си.

— Това не е карантина — разтърси ядосано глава Халдейн, — а обсада.

Очевидно обкръжението и униформата също се отразяваха на Чой. И макар да разговаряха чрез преводача, във високия му глас се долавяше авторитет и увереност:

— Правим онова, което вашият екип препоръча. Което е необходимо. Контролираме разпространението на вируса. Хората вътре — посочи отвъд бодливата тел — ще получат нужното внимание. Раздаваме храна и стоки от първа необходимост, а нашите лекари и сестри наблюдават състоянието им. Ако възникне спешен случай, ги транспортираме до болницата.

Докато Чой говореше, на портала се появиха двама фелдшери в защитни костюми. Щом бариерата се вдигна, мъжете без бързане забутаха количката към него. Наистина не си даваха кой знае колко труд. Пациентът на количката бе увит в черна торба.

Халдейн кимна към трупа на носилката.

— Това ли имахте предвид под наблюдение на състоянието им?

Не особено развълнуван, Чой отговори чрез преводача:

— Тази жена е била открита мъртва в апартамента си. Очевидно е отказала помощта на съседите си. Била е твърде изплашена, за да излезе навън, даже след като се е разболяла.

— Питам се колко ли още други са изплашени до смърт там вътре — изръмжа Халдейн.

Чой разпери ръце.

— Каква е алтернативата, доктор Халдейн? — преведоха думите му. — Нима предпочитате да позволим на вируса да се разпространи навън, да връхлети цял Китай и съседните му страни, убивайки един на всеки четирима, изпречили се на пътя му?