Даниел Кала
Пандемия (38)

Глава 36

Харгейса, Сомалия

Гуен не виждаше пред себе си нищо друго освен прах, дим и бяла светлина. Не й се вярваше да е умряла, но все още не можеше да разбере със сигурност къде се намира или какво се беше случило. Спомняше си, че за последно видя как Ноа се хвърля през вратата. След което, точно когато стъпи на прага, се разнесе оглушителен шум и всичко потъна в тъмнина.

Почувства неимоверна тежест върху гърдите си, почти не успяваше да си поеме дъх. Направи опит да извика, ала мазилката в устата й я задави. Срутването беше съборило маската й, но каската все още беше на главата й. Лявата й ръка беше прикована под същата тежест, която притискаше гърдите й, но дясната и краката й бяха свободни. Използвайки свободната си ръка, тя се пресегна и улови острия метален предмет, който я притискаше. Приличаше на ламаринен лист. Въпреки всичките си усилия обаче, не успяваше да го отмести. Внимателно опипа горната част на ламарината и скоро усети, че пръстите й се докосват до парчета мазилка и дървения, които я притискаха надолу.

Забори се с крака, за да се измъкне. Без резултат. С нарастваща паника отбеляза, че вече й бе почти невъзможно да си поеме дори съвсем малко дъх. Мъчително разтвори уста, без да постигне желания успех, въздухът просто не достигаше до дробовете й. Ужасена и отчаяна изплю боклука от устата си и изкрещя дрезгаво, ала от гърлото й излезе единствено немощен шепот.

Точно когато опитваше да отмести ламарината за пореден път нещо сграбчи опипващата й ръка. Секунда по-късно вече знаеше, че нечии пръсти са уловили нейните.

— Гуен! — изкрещя Ноа и стисна ръката й по-силно. — Помогнете ми! Насам! Жива е! — извика той.

Пръстите му я пуснаха, което накара тялото й да се разтресе от неудържим страх. Питаше се дали няма да се задуши, преди да са успели да разчистят отломките над нея.

Престана да се движи в желанието си да пести малкото останал кислород в тялото си. И без друго опитите й да си поеме въздух оставаха напразни. Точно когато започваше да се усеща сънлива, но достатъчно будна, за да осъзнава колко лош признак е това, се разнесе скърцащ звук. После усети как отместват предмета от гърдите й.

— Всичко е наред, Гуен. Спасена си — извика над нея Ноа. — Дръж се. Още само няколко секунди.

Внезапно предметът се вдигна напълно. В секундата, в която почувства липсата му, Савард си пое дълбоко дъх, последван от още няколко плитки вдишвания, след което изплю още парчета и прах от устата си. Лъчът на фенера я заслепяваше. Инстинктивно, без дори да осъзнава, че отново може да я движи, тя вдигна лявата си ръка, за да предпази очите си.

Към гърдите й още веднъж се притисна някаква тежест, само че този път това беше Ноа. Той обви ръце около нея, като едновременно я държеше до себе си и я издигаше нагоре.

— Гуен!

— Всичко е наред, Ноа — успокои го тя и отново избухна в кашлица. — Добре съм… струва ми се.

Той я вдигна и я отнесе встрани от купчината чакъл, която я бе погребала под себе си.

— Сигурна ли си?

— Да. — Тя отново избърса уста, за да премахне непоносимия вкус на пясък и прах. — Вече можеш да ме пуснеш, Ноа.

Той се наведе и внимателно я постави на крака. Сетне смъкна маската си, под която изникнаха чифт зачервени очи и облекчената му усмивка.

— Мислех, че сме те изпуснали — произнесе и поклати глава.

Тя се улови за рамото му, като колебливо изпитваше способността си да стои изправена. Със задоволство установи, че все още може да ходи. Усещаше болка от множеството повърхностни порязвания по гърдите, но с радост установи, че най-неприятна е болката от изкълчения й глезен. Разсмя се облекчено.

Ноа се присъедини към нея. Той се наведе и отново я прегърна.

— Наистина те бях отписал — каза.

— Ох — отвърна в отговор на привързаността му тя.

Той я пусна бързо.

— Съжалявам…

Тя му се усмихна, след което го докосна по бузата.

— Мисля, че се разминах само със синини. — Погледна към купчината отломки, откъдето я бяха измъкнали. Даде си сметка, че вероятно беше попаднала под тънкия ламаринен навес над входа, което поне технически означаваше, че беше успяла да се измъкне от сградата, преди тя да се е срутила над главата й. Обърна се към Ноа: — Само част от секундата по-късно и…

— И мястото на Царицата на буболечките щеше отново да е на трудовата борса — довърши Халдейн.

Тя отново се разсмя, все така замаяна от облекчение.

Още един войник се присъедини към групата около тях. Той постави ръка на рамото й.

— Гуен, добре ли си?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Просто се понатъртих и насиних.

Пади погледна първо към Ноа, а после отново към нея.

— Къде са ви маските? — попита сериозно той.

— Довери ми се, всичко е наред — увери го Халдейн.

— Да ти се доверя, след тази каскада? — посочи към сградата майорът. — Просто си сложи маската, става ли, Пъзльо? — Пади въздъхна. Посочи към двама войници, които прибираха умрялата маймуна в жълта найлонова торба, маркирана с яркочервения знак за биологична заплаха. — Силно се надявам онази маймуна да си е струвала риска.

 

 

Излегната на медицинската носилка, Гуен прекара останалата част от полета обратно до Йемен в мълчание, както и всички останали на борда. Щом се приземиха, Пади настоя сам да избута носилката до болницата. В крайна сметка работата стигна до четиринайсет шева и надуваема шина за глезена й, както и множество превръзки. Когато два часа по-късно рентгеновите лъчи не показаха сериозни вътрешни наранявания, Гуен си изпроси чист камуфлаж и се изписа, въпреки строгите препоръки на лекаря.

Един войник я откара до хангара. Там тя откри майора и Ноа в същата столова, където бе протекла първата им среща с Пади. Двамата мъже стояха на масата пред недокоснатите си чаши с кафе, потънали в мисли.

Пади се усмихна, когато я видя.

— Като се вземе предвид всичко случило се, ми изглеждаш наред.

— Като се вземе предвид всичко случило се, се чувствам удивително наред — отговори тя. Настани се до Халдейн. — Какво ново?

— Операция „Антисептик“ приключи — каза тъжно майорът. — Водачът им е мъртъв заедно с още поне стотина терористи. Никой не е успял да се измъкне. Мисията беше успешна.

— На каква цена? — попита тя.

— Изгубихме един хеликоптер. Имаме петима загинали по време на атаката срещу сградата и…

Гуен преглътна буцата в гърлото си:

— А вътре?

Той сви рамене. Очите му се сведоха към масата.

— По време на експлозията в комплекса имаше петдесет и пет американски войници.

Тя погледна Халдейн. Преди да е успяла да попита дали някой от тях е оцелял, той затвори очи и поклати глава.

Пади кимна.

— Е, поне един човек успяхме да отървем от отломките — каза той, ала думите сякаш го задавиха, а в очите му проблеснаха сълзи. Той ги изтри с ръкав.

Гуен се пресегна и докосна внимателно другата му ръка.

— Твоята част?

— Да. — Той отново кимна, след което прочисти гърлото си. — Познавах всеки един от рейнджърите вътре. Страхотни деца. Доблестни американци. — Без да крие сълзите си, той се взря в очите й. — Надявам се да предадеш това на президента.

Тя също го погледна в очите.

— Ще го направя.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Гуен заспа още в секундата, в която самолет С37А се отлепи от пистата, и спа непробудно чак докато колесниците на машината докоснаха бетона на военновъздушната база „Андрюс“. Във Вашингтон беше девет сутринта, технически погледнато десет минути преди да напуснат Йемен. Когато самолетът спря напълно, тя се протегна на мястото си, запращайки по тялото си вълна от болка, започваща от корените на косите и стигаща до върховете на пръстите на краката й. Знаеше какъв голям късмет е извадила, че се прибира у дома по този начин, а не в дървен сандък, или дори по-лошият вариант — да сподели съдбата на петдесет и петте американци под купищата чакъл в базата на терористите, така че изпи три болкоуспокоителни, които й бяха предписали в болницата, среса косата си и просто стисна зъби.

Когато отново се обърна към Ноа, откри, че е напълно буден и я наблюдава, макар да изглеждаше силно изтощен. Зачуди се дали изобщо бе спал по време на полета, но не го попита направо. Вместо това, напълно спонтанно, се наведе напред и го целуна по бузата, след което остана сгушена в него в продължение на няколко минути, наслаждавайки се на грубото докосване на наболата му брада.

— Охо — ухили се той и я изгледа невярващо. — Това пък защо?

— За да ти благодаря, че ми спаси живота — отговори тя и се изчерви едва доловимо.

— Да ми благодариш? — Той погледна встрани. — Едва не те погубих с проклетата си упоритост. Би трябвало да ме сриташ в чатала, не да ми благодариш.

Тя се намръщи престорено сериозно.

— Чакай да видиш какво ще се случи с теб, когато пилотът изключи надписа „Моля, затегнете коланите“.

И двамата се разсмяха.

Ноа не й предложи помощта си, докато Гуен слизаше с подскачане надолу по стълбите, но остана плътно до нея, докато накуцваше през терминала на летището. Някъде по това време сериозно подозираше, че е готов да я улови в мига, в който започне да пада.

— Трябва да се прибереш и да си починеш — настоя той.

— Ти също се нуждаеш от почивка, дори повече от мен — отговори тя, изненадана от отбранителната нотка в гласа си. — Вече спах в самолета. Всичко е наред.

Лимузината ги чакаше пред терминала. Докато пътуваха към града, никой от двамата не проговори — просто се взираха мълчаливо през прозорците. Шофьорът ги остави пред офиса на Гуен на „Небраска авеню“. Когато дежурният офицер я посрещна с топла усмивка и я поздрави, Гуен засрамено си даде сметка, че не успява да си спомни малкото му име.

Екипиран в мъхеста шапка и рунтаво палто, Маклеод ги посрещна във фоайето. Шотландецът разтвори широко ръце и прегърна и двама им. Когато най-после ги пусна, той размаха укорително показалец.

— Мамка му! Защо ми се струва, че не мога да ви оставя и пет минути, без върху главите ви да се срути някоя и друга сграда?

— Май наистина сме изгубени без помощта ти, Дънкън — отговори тя, особено доволна да го срещне. — Както и да е, как изобщо си разбрал за случилото се?

Маклеод посочи към Халдейн и изсумтя.

— От него! — Той поклати глава. — Обади ми се от летището. Този човек просто не може да пази тайна. — Дънкън намигна игриво на Гуен. — Освен това, да знаеш, че обича да се хвали с кого и кога се е целувал.

Гуен леко поруменя и моментално се прокле, задето бе реагирала като ученичка. Обърна им гръб и закуца към асансьора.

Друг човек от охраната ги ескортира от асансьорите до Службата за гражданска сигурност. Въпреки че беше неделя сутрин, Савард със задоволство установи, че министерството е наполовина пълно. Отведе Халдейн и Маклеод надолу по коридора покрай редица празни работни кабини в кабинета си. Щом се настаниха възможно най-удобно около бюрото й, двамата с Халдейн се заеха да информират възможно най-подробно Маклеод за събитията в Сомалия. Дънкън съвсем беше забравил да свали палтото си и през цялото време остана внимателно заслушан, играейки си с шапката в скута си.

След като приключиха, той каза:

— Кабаал е мъртъв. Прав му път, бих казал аз. Но какво е станало с онзи тип Сабри?

— Да се надяваме, че е бил в сградата, когато се е срутила — отговори Гуен.

— Да се надяваме — повтори отсъстващо шотландецът.

Халдейн кимна.

— Вече събират генетичен материал от развалините, но е възможно никога да не разберем със сигурност дали наистина е бил там, или не.

Маклеод нахлупи шапката обратно върху рошавата си глава.

— Или пък може да научим съвсем скоро.

— Тоест? — попита остро Гуен.

— Ами… и мисля, че спокойно можем да го допуснем… технически погледнато, все още не сте изпълнили ултиматума на Братството на Единствения злобен мръсник, или както там по дяволите се наричаха — каза Маклеод. — И ако този хубостник Сабри все още е жив…

Разликата във времето вече не тревожеше толкова силно Гуен.

— Не сме научавали за нови случаи на вируса — каза бързо тя.

— Което е съвсем вярно — съгласи се Дънкън. Той донагласи шапката си. — Но пък вие, американците, сте така погълнати от тази ми ти секретност, че ще продължите да го отричате, даже и да сте последните двама оцелели на този проклет, вледенен континент.

Халдейн се усмихна уморено, докато в същото време Гуен отчаяно се опитваше да потисне намръщеното си изражение.

— Какво е положението в останалата част от света? — попита Ноа.

— Доста изненадващо, но по отношение на вируса Гансу не е никак зле — каза Маклеод. — В Далечния изток огнището е потушено напълно. От три дни нито в Лондон, нито във Ванкувър има данни за нови случаи. Единичните случаи из Европа са овладени. Дори и в Илинойс новините са от добри по-добри. Мисля, че вчера е имало само една шепа нови случаи.

Халдейн се наведе напред и почука с кокалчета по дъбовото бюро на Гуен.

— Може пък за разнообразие най-после да сме откъм печелившата страна? — проточи той.

Маклеод им показа кръстосаните си пръсти.

— Ако приемем, че някъде по пътя за Сомалия американската армия не е подминала тумба „армия от мъченици“, може и да си прав, Халдейн.

 

 

Както и при последното им пътуване до Белия дом, и този път ги ескортира процесия от полицейски коли със запалени сигнални светлини.

Двамата сериозни агенти от Тайните служби ги преведоха през Западното крило и ги подканиха да влязат в Кризисната стая, откъдето бяха излезли само преди трийсет и шест часа, и където понастоящем имаше далеч по-малко присъстващи, отколкото предния път. Като се изключеха генерал Фишър и Андреа Хорн, бяха дошли само държавният секретар, министрите на отбраната и Службата по държавна сигурност, както и директорите на ЦРУ и ФБР.

Когато видя Савард да влиза, Тед Харт се намръщи:

— Гуен, научавам, че за малко не си изгубила живота си там. Това беше последният път, когато…

Гуен вдигна ръка, за да го прекъсне. После приближи другата до гърдите си.

— Заклевам се, Тед. Никога повече.

Без да изглежда особено удовлетворен от отговора й, той ядосано поклати глава. Отвори уста, за да каже още нещо, но отново я затвори, когато президентът влезе в стаята.

Президентът не обърна внимание на никой от присъстващите и вместо това направо се приближи и седна на мястото си.

— Благодаря ви, че дойдохте — произнесе той, вторачен право пред себе си. — Преди да продължим, бих искал да ви помоля да запазим минута мълчание в памет на онези храбри американци, които тази сутрин дадоха живота си в името на безопасността на нашите граждани. — Той сведе глава и затвори очи, без да продума повече. Гуен знаеше, че президентът е дълбоко религиозен човек и в този момент молитвата му беше искрена и от сърце. След като минутата изтече, той вдигна глава и каза: — Добре, благодаря ви. Доктор Хорн ще води дискусията оттук нататък…

— Господин президент — обади се Гуен от мястото си и всички глави се обърнаха към нея.

— Да, доктор Савард? — попита с леко озадачено изражение той.

— Обещах на един от другарите на загиналите, че ще ви предам следното: всички те, до последния човек, бяха достойни американци.

Той остана загледан в нея в продължение на няколко секунди, след което се усмихна бащински.

— А вие пък имате личните ми уверения, че ще им го призная поименно. До последния човек.

— Благодаря ви, господин президент — започна Андреа Хорн. — Повечето от нас проследиха операция „Антисептик“ именно от тази стая. Доктор Халдейн и доктор Савард, от своя страна, бяха на самото място — прибави тя и на Гуен й се стори, че долавя леко неодобрение в гласа на съветника по въпросите на националната сигурност. — Помолих генерал Фишър да ни даде кратко резюме на протеклата операция.

Фишър се изправи.

— Не съм много сигурен дали думата „резюме“ е в речника ми, но ще направя всичко възможно — произнесе с мъчителна усмивка. След което се впусна в стегнато изложение на операцията и изхода от нея, до момента на атаката срещу сградата. — Щом подсигурихме периметъра на сградата, не ни оставаше нищо друго, освен да влезем вътре — говореше провлечено той. — Момчетата и момичетата ни щяха да стоят на мушката на терористите, ако останеха отвън. Пък и вие — наблегна леко той, без да адресира никого конкретно — искахте визуално потвърждение на гнездото и лабораторията им. — Той наведе глава. — Както обаче знаете, сградата беше заредена с мощни експлозиви. Щом се озоваха вътре, хората ни нямаха никакъв шанс. — Генералът отново вдигна очи, в които гореше наранената му гордост. — Въпреки всичко, Седемдесети и пети рейнджърски въздушнопреносим полк изпълни мисията си. Спипахме водача им и нито един терорист не успя да напусне периметъра.

— Благодаря ви, генерале — каза искрено Хорн. Тя се обърна към Тед Харт. — Господин министър, можете ли да ни съобщите повече подробности около положението в Службата по гражданска сигурност?

Харт прочисти гърлото си с остро покашляне.

— Няма нужда да споменавам, че състоянието ни на готовност все още е „червено“. Границите ни са затворени за всички търговски пътници. Полицията продължава да е на крак, а службите за спешно реагиране са на линия във всяко кътче на страната.

— Господин президент — обади се напевно невзрачният, очилат директор на ФБР, — Агенцията се е разпоредила всеки наличен агент да работи съвместно с местните власти.

Тед Харт кимна. Той погледна към Савард с полувдигната вежда.

— Доктор Савард, ще ни осведомите ли за положението с производството на новото лекарствено средство?

— Потенциално лекарствено средство — поправи го Гуен. — Работим с пълна сила. Ще продължим работата без прекъсване, но все още сме на шест дни от първите производствени резултати.

Аарон Уитакър отново заговори:

— Няма съмнение, че нашите военни ни накараха да се гордеем в Африка. — Той отдаде чест на Фишър, докосвайки едната си рунтава вежда. — Но макар да спипахме Кабаал, все още не сме потвърдили смъртта на Абдул Сабри. Така че, смятам, ще бъде най-добре да действаме според предположението, че майорът все още не е елиминиран и представлява терористична заплаха. Както и че трябва да приемем възможността армията им от терористи вече да се е прехвърлила на наша територия.

Въпреки че Гуен не харесваше особено войнствения министър на отбраната, откри, че кима трескаво в унисон с думите му.

— Господин министър, всъщност това предположение никога не е напускало тази стая — произнесе Тед Харт, като се облегна назад, кръстосвайки ръце на гърдите си.

Катрин Томасон вдигна ръка.

— Да, госпожо министър? — даде й думата Хорн.

— Изразявам пълно разбиране и съгласие с останалите. — Томасон затвори очи и кимна сериозно. — Но е възможно никога да не разберем с пълна сигурност кой точно от терористите е изгубил живота си в сомалийската лаборатория.

— Тоест, госпожо министър? — настоя Хорн.

— Да кажем, че мине известно време, дни… седмици… и така и не видим нови потвърждения за появата на вируса. Колко дълго смятате, че ще трябва да държим страната в състояние на бойна готовност? Докога държавата ни ще прилича на крепост?

Президентът се наведе напред и докосна брадичката си с пръсти — жест, който обикновено предшестваше намесата му в разговора.

— Катрин, Америка ще бъде крепост до момента, в който повярваме, че е напълно безопасно да не бъде такава. — Той присви очи. — И нито секунда по-рано.