Даниел Кала
Пандемия (17)

Глава 15

„Роял Фрий Хоспитал“, Лондон, Англия

Докато се взираше надолу към своята изпаднала в безсъзнание дъщеря Алиса, Вероника Матюз усети как в гърлото й засяда голяма буца. Тръбите и кабелите опасваха дъщеря й в кошмарна високотехнологична плетеница. Посинялата кожа на детето започваше да става прозрачна. Ангелското му личице бе пожълтяло. Само за една нощ пълните й бузки се бяха превърнали в кухи празнини. Гърдите й се повдигаха нагоре-надолу под чаршафа, докато дихателният апарат вкарваше и изкарваше въздуха от пълните й с вода бели дробове.

Вероника носеше маска, шапка, бяла престилка и хирургически ръкавици. Седеше до перилата на леглото на дъщеря си и приведена над нея, стискаше хладната й ръка вече четиридесет и осем часа. Почти не се бе отделяла от нея още от момента, когато бяха вкарали Алиса в спешното отделение на болницата. През изминалите два дни беше дремнала за не повече от няколко минути. Не бе слагала и хапка в устата си. И нямаше намерение да се отделя от нея. Нямаше да я изостави. За нищо на света.

Всичко се случи страшно бързо. Два дни преди това Алиса започна да кашля и разви висока температура. Обикновена настинка, беше си помислила Матюз, ала само дванайсет часа след като започна да кашля, четиригодишната й дъщеря вече се давеше от липса на въздух. След което стана тъмносиня.

Сега нейното бебче лежеше на специализираното легло за интензивни грижи и се бореше за живота си, повалено от двойна пневмония, която продължаваше да озадачава специалистите. В началото бяха помислили, че са се натъкнали на ТОРС — толкова необичайни бяха петната на рентгеновите снимки на белите й дробове. Кръвните тестове обаче бяха изключили тази възможност. Лекарите казаха на Вероника, че има вероятност Алиса да страда от тежки усложнения, причинени от грипа. В резултат на това бяха взели жестоки мерки за сигурност и в този момент и персоналът, и посетителите бяха задължени да взимат предпазни мерки, сходни с въведените по време на епидемията от ТОРС.

Стерилната физическа бариера между Вероника и нейната дъщеря — позволяваха й да докосва Алиса единствено през чифт гумени ръкавици — допълнително засилваше панически чувството й за безпомощност. Тя силно се изкушаваше да разкъса маската и да покрие челцето на дъщеря си с целувки, да потърка носа си в нейния, за да я утеши — както правеше обикновено, когато някое от момиченцата беше болно. Само предупреждението, че ако си позволи нещо подобно, ще предаде заразата и на своята петгодишна дъщеря Брин, успяваше да разпръсне мъглата пред очите й.

Вероника Матюз беше израснала на пет километра от живописния Хампстед Хийт — оазис сред стълпотворението от постройки на урбанистичен Лондон — в чийто ъгъл се намираше и „Роял Фрий Хоспитал“. Като дете често беше играла сред пущинаците на парка. Откакто обаче се беше преместила в Ню Йорк, при всяко свое завръщане двадесет и девет годишният бивш модел винаги намираше време за една разходка или крос с някой стар приятел от детството. В първоначалните планове този път влизаше разходка с момичетата в парка, стига ноемврийският дъжд най-после да спреше. Само че явно този ноември това нямаше да стане. Алиса можеше никога да не зърне парка Хампстед Хийт или който и да е друг.

Матюз почувства остър прилив на вина от начина, по който мислите й се бяха отдалечили от собствената й дъщеря към едно парче тревиста земя. Вината не я оставяше на мира още откакто бяха докарали Алиса в болницата. Не можеше да си прости, че е довела момичетата със себе си в разгара на грипния сезон, с всички тези хора навсякъде около тях — в самолета, в метрото, из туристическите атракции — кашлящи и кихащи… Пътуването беше изцяло нейна идея, отчаян опит да спаси брака си със своя двайсетгодишен, безразличен съпруг банкер. Като се оставеше настрана отчаяният опит да докаже на света, че не е просто поредният трофей в нечия колекция, какъв изобщо беше смисълът да опитва нещо подобно, запита се с горчивина тя. Никой брак не си заслужаваше да рискува здравето на собствените си дъщери, най-малко нейният.

Вероника не можеше да разбере повечето от показателите и разноцветните графики, светещи на големия монитор. Единствената цифра, която привличаше вниманието й по-силно от останалите, показваше сатурацията на кислорода. Един от лекарите й беше обяснил, че кислородната сатурация, която обикновено варира от деветдесет и пет до сто процента при здравите хора, отразява способността на белите дробове на дъщеря й да абсорбират кислорода и да го разпределят в тъканите. В случая на Алиса, даже и с помощта на дихателния апарат и високия приток на чист кислород, сатурацията едва се задържаше в горната част на шейсетте. И въпреки зоркото наблюдение и постоянните й молби и заплахи към един Бог, комуто не се беше молила още от детските си години, цифрата просто не желаеше да помръдне нагоре.

„Детенцето ми не може да умре“, въртеше се една и съща мисъл в главата й. „Невъзможно е!“

Само седмица преди това Вероника се беше удивлявала радостно колко голяма и независима бе станала Алиса, ала сега, свита сред маркучите и машините, й изглеждаше малка като кукла и дори още по-безпомощна.

— Моля те, Господи — помоли се на висок глас тя, — вземи мен вместо нея!

Сатурацията на кислорода спадна с един процент, до шейсет и шест.

Харгейса, Сомалия

Както повечето неща, до които се докосваше, някога строгата и практична стая, където живееше Кабаал, неусетно се бе превърнала в далеч по-удобно и дори разкошно място за обитаване. На прясно боядисаните стени висяха богато украсени марокански килими. Още килими, по-големи и по-разкошни от тези по стените, покриваха пода. Масивното антично дъбово писалище, което специално заради него бяха разглобили на части и пренесли дотук чак от Франция, беше отново сглобено и изглеждаше просто съвършено.

Подобно на ботушите за шестстотин долара, които носеше в пустинното си убежище, Кабаал вярваше, че всички останали материални удобства само допринасят за успокояващото усещане за неизменност, позволяващо му да се съсредоточи по-пълноценно над свещената си мисия.

В този момент Хазир Кабаал се намираше тъкмо зад това бюро. Той отвори лаптопа пред себе си и изчака, докато компютърът се свърже със сателита. Щом в десния край на екрана му се появи иконата на двата малки, свързващи се един с друг компютри, натисна необходимия бутон и новото писмо се отвори. Беше на английски и в него пишеше:

Скъпа Тоня,

 

Благополучно пристигнах в Лондон заедно с целия багаж. Минах да оставя и подаръка. Всички бяха много изненадани. Прекарахме си чудесно, но нямаше как да останем. Скоро отново ще ти пиша.

С обич,

Шери

Кабаал усети прилив на радост, примесена с мъничко меланхолия. Това беше второто подобно писмо, което „Шери“ му изпращаше. Единствената разлика бе, че първото пристигна от Хонконг. Иначе думите бяха съвсем същите. Не беше изненадан. В края на краищата, сам го беше съчинявал.

Имейлите ясно показваха, че операцията е била успешна в два различни града, на два различни континента. От късмета, който бяха имали при безупречното й провеждане, можеше да се заключи само едно: Бог беше на тяхна страна.

Сега му оставаше само да почака, за да стане ясно дали вирусът ще изпълни предназначението си.

Космополитните градове не бяха избрани на случаен принцип. В крайния списък имаха пръст политическото отмъщение и личната изгода. Но отличните им здравноосигурителни системи, а в случая с Хонконг, скорошният опит с епидемията от ТОРС, бяха основните фактори. В този момент Кабаал предпочиташе да насочи вниманието си към градове, които ще реагират светкавично в случай на избухнала епидемия.

Освен това електронните писма загатваха недвусмислено, че жените куриери са вече мъртви, паднали от куршумите на техните братя по оръжие, а телата им са изчезнали безследно. Кабаал почувства тъга от загубата на куриера в Хонконг, но смъртта на Халила Джахал го натъжи повече от очакваното. Колкото и неминуема да му се бе струвала, тя все пак предизвикваше в него усещане за личен неуспех.

Вдигна очи тъкмо навреме, за да види как Абдул Сабри изпълва рамката на вратата му и това накара всяка мисъл за Халила да се изпари безследно. Внезапната безшумна поява на майора не го изненадваше. Постепенно започваше да свиква с това. Не можеше да не му се признае, че когато иска, майорът умееше да се движи с бързината и ловкостта на тигър.

— Майоре, моля ви, влезте — каза Кабаал.

Облечен в обикновена бяла роба, Сабри обходи безцелно стаята и се настани в коженото кресло срещу писалището.

Кабаал още веднъж стреснат си даде сметка за контраста между деликатните черти на лицето и якото му телосложение.

— Новините от чужбина са добри — осведоми го той.

Сабри сви рамене, сякаш не очакваше друг резултат.

— И двете операции са протекли успешно — прибави Кабаал, раздразнен, че майорът, изглежда, няма намерение да се развълнува и да сподели гордостта му от стореното.

— Може би е твърде рано да наричаме резултата от операциите успешен — напомни му безизразно Сабри.

Кабаал поклати глава.

— Майоре, в моя бизнес човек научава, че е добре да празнува всеки успех в живота си. Понякога успехът е рядко нещо.

Сабри отново сви рамене.

— А всеки в моя бизнес знае, че преждевременният празник често води до пълна катастрофа.

— Не и ако останем нащрек — възрази Кабаал.

— Това винаги е добра идея — съгласи се Сабри.

— Като заговорихме на тази тема, сутринта се чух с хората ни в Кайро. — Когато майорът не отговори, Кабаал продължи: — Някой в джамията е задавал въпроси за местонахождението ми.

Сабри се наведе напред. Сините му очи се присвиха.

— Кой?

— Казва се Бишр Гамал. — Сабри поклати глава. — И аз не съм го чувал — призна Кабаал. — Очевидно не си заслужава интереса и уважението. И съм сигурен, че не разполага със законна причина да се интересува от мен.

Майорът кимна.

— Ще се погрижа.

— Лично?

— Да.

— Добре — кимна Кабаал.

Сабри се изправи. Направи две крачки към вратата, след което се обърна и се вгледа внимателно в Кабаал:

— Кога ще им кажеш?

— Още не — сви рамене Кабаал.

Майорът наведе въпросително глава.

Магнатът разпери ръце и се усмихна дяволито, сякаш помежду им имаше някаква шега, чийто смисъл разбираха само те.

— Ще ги оставим да си мислят, че природата внезапно е решила да поеме по свой собствен път.

— Защо?

— Когато терорът е оръжие, страхът само допълва силата му. — Кабаал беше престанал да се усмихва. — Ще оставим на паниката да свърши своето. По този начин, когато излезем на светло, със сигурност ще привлечем вниманието им.