Даниел Кала
Пандемия (42)

Глава 40

Служба по държавна сигурност, Небраска авеню, Вашингтон, окръг Колумбия

Халдейн пристигна пръв в сградата на Службата по държавна сигурност. Секретарката на Гуен, Арлийн, го въведе в кабинета й и му донесе прясно кафе. Сервира му го с топла усмивка и Халдейн за момент си зададе чудатия въпрос дали тя не беше научила за срещата му с нейната любима шефка.

„Дори и да е така, какво значение има?“, запита се той. Въпреки непреодолимия спомен за обещаващата им целувка, все пак не можеше да се отърси от дразнещото чувство за вина. Може би все още не беше готов. Докато мислеше по въпроса, в кабинета с бодра крачка влезе и Алекс Клейтън, облечен от горе до долу в черно — от сакото до вратовръзката — в стил, който можеше да се размине единствено на него.

— Ноа — кимна той. — Как си, как мина вечерята?

Халдейн знаеше, че не си е въобразил разбирането в очите на Клейтън.

— Идеално — отговори, без да дава допълнителни подробности. — А ти?

Агентът сви рамене.

— Самотна вечер в компанията на телевизор и баскетболна среща.

Изпаднаха в неловко мълчание, което бе нарушено от внезапното нахлуване на Маклеод в кабинета. Без да обръща внимание на Халдейн и Клейтън, шотландецът подхвърли през рамо:

— Арлийн, скъпа, прибрах се.

След малко грозничката секретарка се появи с още кафета и широка усмивка за Маклеод.

Той й намигна.

— Ех, Арлийн, ако само беше с десет години по-стара и не беше американка… — Ноа знаеше, че шотландецът е прибавил последните няколко думи заради Клейтън.

Агентът завъртя очи.

Маклеод насочи вниманието си към Халдейн:

— Е, къде е прелестната ни водачка.

— Сигурно е стояла до късно — подметна Клейтън и хвърли многозначителен поглед на Халдейн.

Когато приключиха с кафетата, а Гуен все още не се беше появила, Ноа извади мобилни си телефон и набра номера й. След петото позвъняване се включи телефонният секретар.

— Гуен, чакаме те в кабинета ти, звънни ми, като чуеш това.

Затвори и набра домашния й номер, където също остави подобно съобщение.

Сетне прибра телефона и вдигна въпросително ръце.

— Е?

Клейтън погледна колко е часът.

— Трябва да се връщам в Лангли след по-малко от половин час. Има спешно съвещание на директорите.

— Защо? — попита Халдейн. — Някакво развитие?

Агентът огледа двамата учени и Ноа съвсем ясно си даде сметка, че в този момент Клейтън се пита дали може да им се довери.

— Исках и Гуен да присъства, но… — Той извади от вътрешния джоб на сакото си две сгънати страници.

Разтвори първата страница и я сложи на масата пред тях. Беше фотокопие. Арабските букви бяха изписани със съвършено майсторство.

И Халдейн, и Маклеод се наведоха по-близо до него.

— Какво е това? — попита Ноа, докато в главата му звъняха поне пет вид аларми.

— Снощи с нас се свързаха египтяните — обясни Клейтън. — Очевидно Абдул Сабри се е свързал с командващия си офицер от египетските специални части. Същият, който е пропуснал да го повиши.

— Кога? — почука с пръст по документа Халдейн.

— Марката е била от деня след операция „Антисептик“. Но според нас е изпратено ден преди нападението.

За Ноа разбирането, че писмото по никакъв начин не потвърждава оцеляването на майора след операцията бе малка утеха.

— Откъде е било изпратено? — попита той.

— Кайро.

Маклеод го вдигна, за да го разгледа по-внимателно.

— Какво пише в него?

Клейтън разгъна и втората страница, която съдържаше английския превод на писмото и я сложи върху първата.

Генерале,

 

Двайсет години служих лоялно във вашата армия. Изпълнявах всяка заповед, която получавах. Приключвах успешно всяка мисия, която вие или висшестоящите ви ми възлагахте. Постигах отлични резултати там, където малцина дори биха посмели да опитат да пристъпят.

Без да поставям под въпрос заповедите ви, се борех срещу воините на исляма. От ваше име и от името на правовия режим измъчвах и убивах. Заради което съм осъден, подобно на вас самия, да прекарам остатъка от вечността в езерото адско.

Заради всичко това вие не възнаградихте моята служба, моята саможертва, с нищо друго освен пренебрежение. Сега дойде времето да научите, че обидата ще ви струва скъпо.

Когато вашият велик съюзник Америка се сгърчи и падне на безбожните си колене заради мен, ще разберете, че е трябвало да постъпите по друг начин. Защото правоверните ще се надигнат и ще възстановят Аллах на полагащото му се място начело в Египет, както и навсякъде другаде. След това вие и другите като вас бързо ще бъдете отпратени към специално запазеното за вас място в ада. И ще отидете там, знаейки, че за да заслужите тази чест, специална роля е изиграл майор Абдул Сабри.

Халдейн прочете писмото на глас. Когато приключи, Маклеод подсвирна от удивление.

— Не съм психотерапевт, но смея да твърдя, че нашият приятел, майорът, има някой и друг неразрешен конфликт.

Никой не се разсмя.

— „Когато вашият велик съюзник Америка се сгърчи и падне на безбожните си колене“ — цитира Халдейн. — Не ми прилича на някой, който въобще е имал намерение да преговаря за каквото и да било.

— Съвсем вярно — съгласи се Клейтън, като отново сгъна листовете и ги прибра обратно в джоба си. — Сабри през цялото време е възнамерявал да пусне вируса на свобода.

— Или все още възнамерява да го направи — кимна неутешимо Маклеод.

— Минаха повече от две седмици — възрази Халдейн, като опитваше да убеди повече себе си, отколкото останалите.

— Две седмици, два месеца, две години? — Маклеод стовари юмрук върху масата. — Ако все още е жив и разполага със супервируса, какво значение има? Все някога ще получи своята възможност.

Клейтън поклати гневно глава.

— Не и ако го заловим преди това.

— Просто чудесна идея, Клейтън — изръмжа шотландецът.

Замълчаха обезкуражено. Мълчанието се проточи повече от пет минути. Клейтън отново хвърли поглед на часовника си.

— Не мога да чакам повече Гуен. Трябва да вървя.

— Благодаря, че сподели писмото с нас, Алекс — каза искрено Халдейн. — Ще й предадем всичко дума по дума, когато се видим с нея. — Той погледна собствения си часовник, който показваше 10:15 сутринта. — Поне няма нужда да се тревожиш дали ще стигнеш навреме до Лангли. Навън почти няма коли.

Агентът закопча догоре палтото си.

— Не съм много сигурен. Всеки ден колите стават все повече и повече. Хората се завръщат към обичайната си рутина.

— Да — съгласи се Маклеод. — Чух дори, че празненството утре вечер за Нова година все пак ще се проведе на „Таймс Скуеър“.

— Решили са да им дадат зелена светлина? — попита Халдейн.

Клейтън престана да се закопчава.

— Чух нещо по този повод днес по радиото — сви рамене Маклеод. — Струва ми се, че не ставаше дума за официално честване, а за група нюйоркчани, които са се навили да изпълнят обичайната каскада в стил „Да ви го сложим, терористи такива. Ще си купонясваме, независимо дали ви харесва, или не!“. Очаква се доста голяма посещаемост.

Халдейн погледна към Клейтън.

— За новогодишната нощ на „Таймс Скуеър“ идват хора от цялата страна — каза той, без да прави опит да прикрива тревогата в гласа си.

Агентът кимна мрачно.

— Зная.

— Причината, поради която испанският вирус се е разпространил толкова бързо е, че тъкмо по това време войниците от Първата световна война са се уволнявали от Франция и са се връщали в Съединените щати — каза Халдейн. — Ами ако утре на онзи площад…

— Няма да разрешим празненството да се състои — отсече Клейтън. — Просто е.

Маклеод потърка брадата си с длан.

— И как точно възнамеряваш да забраниш едно неофициално празненство?

— Не ни подценявай, Дънкън — изръмжа агентът. — Понякога си вършим работата и без излишни фанфари.

— Имаш предвид Залива на прасетата^[1]? — изръмжа на свой ред Дънкън.

Преди Клейтън да успее да отговори, телефонът на Гуен иззвъня.

— Може да е тя — каза агентът, като вдигаше слушалката. — Ало? Кабинетът на доктор Савард. — Клейтън остана заслушан в продължение на няколко секунди. — Не, не е тук. — Пауза. — Алекс Клейтън, заместник оперативен директор към ЦРУ… Какво? — Очите му се разшириха, а цветът внезапно се оттегли от лицето му. — Къде?

Халдейн се изправи.

— Алекс…

Агентът му даде знак да мълчи.

— Добре — произнесе той. — Обадете се на Мойра Робъртс, заместник-директор във ФБР, и кажете, че съм ви накарал да го направите. И ми се обадете, ако чуете нещо повече, каквото и да е. — Продължи да говори бързо, след което остави на човека отсреща три телефонни номера, където да го открият. Най-накрая затвори и вдигна очи към Халдейн и Маклеод. — Тази сутрин полицията е открила колата на Гуен на някаква бензиностанция в Мериленд — каза спокойно. — На задната седалка е имало кръв.

 

 

Гуен усети вибрацията с корема си. Идваше някъде изпод колана й. Замаяна и дезориентирана, тя отвори очи и примижа срещу светлината. В помещението, където се намираше, се носеше мирис на мухъл. В гърба й болезнено се впиваха пружини. Когато направи опит да се претърколи, нито краката, нито ръцете й изразиха особено желание за съдействие. Колкото повече се извиваше, толкова по-силно се впиваха каишите в китките и глезените й.

Тревогата бе на път да избухне в гърдите й, но си даде сметка, че паниката беше просто смъртоносно опасно прахосване на безценна енергия.

Мобилният телефон под колана й спря да вибрира.

Тя вдигна глава и огледа помещението. Зелената боя по стените беше започнала да се лющи. Късата редица от малки прозорчета бе затулена от прашни пердета, но сивата светлина отвън се процеждаше свободно през и встрани от тях. Електрическият радиатор бучеше напевно и шумно.

Въпреки че съзнанието й все още се възстановяваше от съдържанието на спринцовката, Гуен започна да сглобява наум отделните парчета. Ако се съдеше по металното легло, към което я бяха привързали, най-вероятно се намираше в евтина мотелска стая.

Докато бавно, но сигурно си възвръщаше способността да разсъждава трезво, си даде сметка, че в лявата й ръка е забит интравенозен канюл. Съсредоточи се върху спомена за очите и чертите на похитителя в гаража. Без всякакво съмнение можеше да заключи, че принадлежаха на човека, чието лице не слизаше от екрана на CNN. Абдул Сабри.

Вдигна стреснато очи от ръката си и видя, че точно в този момент майорът стои на входа. Абдул Сабри пристъпи съвсем тихо до леглото и отново спря. Носеше джинси и риза с висока яка и се извисяваше над нея. Гладкото му лице беше напълно изпразнено от каквото и да е изражение, но матовите му очи я наблюдаваха с изострено внимание.

— Виждам, че сте се събудили, доктор Савард — произнесе той с отчетлив арабски акцент.

— Къде съм? — попита тя.

— Няма значение — отговори той.

— Защо ме отвлече? — настоя отново Гуен.

— Исках да поговорим — отговори Сабри.

— Защо? — каза остро тя, чувствайки се по-скоро осквернена, отколкото изплашена.

— Вие сте начело на Контрабиотерористичното звено към СГС. — Беше произнесъл последните си думи внимателно, полагайки грижи да ги изговори правилно. — Аз съм биотерорист. Струва ми се, че е напълно логично.

— В нищо от онова, което направихте досега, няма логика — изрече тя и се забори слабо с каишите.

Майорът, изглежда, обмисли добре думите й в продължение на няколко секунди, след което кимна.

— За вас може би няма, но според мен логиката е очевидна.

Осъзнавайки колко безполезни бяха опитите й за съпротива, Гуен реши да промени тактиката.

— Тогава ми я обясни — каза с по-дипломатичен тон.

— Не смятам, че бих могъл — сви рамене той, след което по лицето му се мярна едва доловима усмивка. — И не съм ви довел тук, за да си говорим за политика.

— Наистина би ми се искало да науча повече — настоя тя, като отчаяно се опитваше да измисли план, който да й позволи да се добере до мобилния телефон под колана.

Сабри поклати еднократно глава.

— Сега аз искам да науча повече за новото ви лекарство. Онова, за което репортерите говорят по телевизията.

— Иска ми се да разполагахме с такова лекарство — сви овързаните си рамене тя. — Просто слух, подхванат от медиите, нищо повече.

По лицето му не помръдна и един-единствен мускул, но при все това Гуен почти физически долови как очите му се смрачиха и изпълниха със заплаха като зареден пистолет.

— Не ви вярвам, доктор Савард.

— Съжалявам — отговори тя и преглътна горчивината в устата си. — Какво очакваш да ти кажа?

Той я наблюдаваше, без да помръдва. Мълчанието му по някакъв начин й се струваше дори още по-заплашително от всичко, което беше направил или казал до този момент.

— И без друго няма значение — каза Сабри. — Да продължим нататък. Искам да науча повече за кризисния ви план.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— За град с размерите на Ню Йорк например — обясни майорът. — Със сигурност разполагате с план в случай на ново заразно огнище, прав ли съм?

— Всеки град в Щатите разполага с такъв кризисен план — кимна тя, като мислено пресмяташе колко от истината да сподели, без да повдига излишни съмнения в правотата на думите си. — Разполагаме със здравни служители, които се нагърбват с тази задача в случай на възникнали природни катастрофи.

— Да, разбира се — съгласи се той. — Имате ли конкретен план за вируса Гансу?

Гуен се размърда, но каишите само се впиха още по-дълбоко.

— Искаш да знаеш подробности за всеки град в Съединените щати в случай на опасност от вируса Гансу?

— Не — издиша бавно Сабри и тя вече съвсем ясно долови нарастващото раздразнение зад непроницаемата фасада на лицето му. — Ако вирусът се появи в Ню Йорк — обясни той, — ще бъдат ли затворени пристанищата, пътищата и летищата още при първия засечен случай?

— Не се справяме по този начин с епидемиите и не затваряме цели градове за тази цел — отвърна тя, макар последната ревизия на ПСРСБА да призоваваше към съвсем същите мерки за безопасност. — Естествено, ще алармираме обществеността и ще призовем хората да останат по домовете си, както и да не предприемат пътувания. Ако някой се разболее, ще го поставим под карантина заедно с всички, с които е влизал в контакт. Останалото зависи изцяло от преценката на местните власти — излъга Гуен.

Той пак остана загледан в нея, без да проговори. Сетне погледна през рамо и каза нещо на арабски.

Секунда по-късно в стаята влезе брадясал възпълен мъж. Носеше евтин и не по мярка сив костюм с бяла риза и прекалено дълга черна вратовръзка. По челото му се стичаха обилни бразди пот, а ризата му бе подгизнала от влага. Мъжът избягваше да гледа Гуен в очите; вместо това тъмните му очички се застрелкаха из стаята, сякаш търсеха избягал домашен любимец.

Безпокойството на Гуен най-после проби волята й, когато забеляза, че в ръката си дебелакът държи спринцовка с голяма игла.

Сабри каза още нещо на арабски.

Мъжът приближи Гуен и спря до леглото й. Когато се наведе над канюла на ръката й, тя започна да се извива неистово, без да постигне нищо повече освен още болка от впитите до посиняване каиши. Дебелакът втъкна иглата в канюла, но пръстът му остана в готовност върху буталото на спринцовката.

— Това е доктор Азиз — каза майорът, като кимна към мъжа. — Той ще ни помогне.

— Ще ни помогне как? — попита задъхано Гуен.

— Искам отново да обмислите отговорите си, доктор Савард — обясни Сабри.

Тя с всички сили се забори за контрол над дишането си.

— Какво ще ми дадете?

— Нещо, което ще ви помогне да се успокоите — каза майорът.

— Ако искате да се успокоя, ме отвържете — озъби му се тя. — Какво има в проклетата ви спринцовка?

Сабри се усмихна.

— Натриев тиопентал. Мисля, че го наричате серум на истината. — Той кимна на дебелака и каза нещо на арабски.

Гуен усети как сърцето лудешки се блъсна в гърдите й, докато наблюдаваше как Азиз бавно натиска буталото на спринцовката.

Клепачите й отново натежаха и само секунди по-късно се носеше някъде високо над леглото.